Доминик вдигна ръка, за да го накара да млъкне. — Това е единственият начин, по който бихме могли да избегнем войната — каза рязко той.

Настъпи мълчание. Накрая Саймън въздъхна тежко.

— Така да бъде — каза той. — Но ако Шотландския чук те убие, аз ще направя от черепа му чаша, а от кръвта му — вино.

На устните на Доминик трепна лека усмивка.

— Не се и съмнявам, че ще го сториш, братко. Ти си дяволски бърз с този твои меч.

— А ти си дяволски силен.

— Шотландския чук също.

Саймън не оспори думите му.

— Върви да намериш свещеника, преди да се е напил толкова, че да не може да опрости греховете ни — каза Доминик.

— Няма нужда да го търся.

Доминик проследи погледа на брат си.

Наистина нямаше нужда да търсят свещеника. Беше застанал до Дънкан и бърбореше неспирно, като междувременно глозгаше голям агнешки кокал. Очевидно отегчен, Дънкан си даваше вид, че го слуша, но не откъсваше поглед от тълпата.

Когато Доминик и Саймън се приближиха, Дънкан тутакси усети, че най-после ще му се удаде възможност да изпита силата на кралския меч.

— Значи най-сетне се реши да участваш в игрите — каза той с нескрито задоволство.

— Донякъде — отвърна Доминик и се обърна към свещеника. — Достатъчно ли си трезвен, за да ни дадеш последно причастие?

Дънкан замръзна на място. Ясният му лешников поглед се премести от Доминик към Саймън, после обратно към Доминик.

— Откога рицарите трябва да се причестяват преди една обикновена игра? — попита тихо той.

— Отвличането на жени не е игра — каза Доминик. Гласът му бе студен и суров като погледа му.

— Отвличане на жени? — повтори слисано Дънкан.

Рицарите му се обърнаха и погледнаха двамата братя така, сякаш бяха извадили мечовете си.

— Да — мрачно кимна Доминик. — Отвличане на чужди съпруги.

— Кога?

— Преди няколко дни, когато бяхме излезли на лов.

Объркан, Дънкан погледна Саймън. Но ако някога бе открил в очите му шанс за приятелство, сега в тях имаше единствено мрачна враждебност.

— Не разбирам — тихо каза той.

Доминик се взря изпитателно в лицето на Шотландския чук и с неохота заключи, че Дънкан най-вероятно казва истината. Каквото и да бе станало в деня на лова, то не беше негово дело.

За съжаление това не променяше нищо. Шотландския чук беше твърде силен водач, за да го остави жив. Самото му съществуване бе заплаха за стабилността на Блакторн.

— Когато кобилата на Мег се умори от преследването на плячката — обясни Доминик, като извиси глас, за да надвика околния шум, — аз изостанах назад, за да бъда до нея. Скоро чухме друг ловджийски рог.

Дънкан понечи да каже нещо, но Доминик го прекъсна.

— Мег разпозна звука му — продължи той. — Беше твоят рог. Дънкан от Максуел. Освен това кучето, което се спусна да ни гони, също беше от твоите. Беше насъскано да преследва човешки дивеч.

— Не съм бил аз — решително заяви Дънкан. — Никога не бих преследвал Меги като престъпница, която трябва да се обеси.

Доминик се усмихна ледено.

— Нима? Аз пък мисля, че би го сторил, Дънкан. Мисля, че си го сторил. Ти знаеш, че Мег е ключът към предаността на хората от Блакторн. Който има нея, има и земята.

— Да — мрачно каза Дънкан. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.

— И тъй като двамата сте „привързани“ един към друг, ти се опита да откраднеш жената, която бог и крал Хенри дадоха на мен, с надеждата по този начин да ми откраднеш и Блакторн.

— Не е вярно!

— Можеш да викаш до довечера, пак няма да ти повярвам. Никой няма да ти повярва — спокойно заяви Доминик. — Имаш възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш да напуснеш тези земи завинаги…

— Не — прекъсна го Дънкан.

— Или да се изправиш срещу мен в честен двубой тук и сега.

Настъпи тишина, която се разпростря като вълна над цялото сбрано край моравата множество.



Мег, която разпитваше акушерката и старата Гуин за състоянието на Адела след раждането, вдигна глава. И тогава в необичайната, внезапна тишина отекнаха първите възбудени гласове.

Мечът.

Шотландския чук.

Свещеният ритуал на единоборството.

Кръвта се отдръпна от лицето на Мег. Тялото й се олюля.

— Не могат да го направят — прошепна тя.

Но знаеше много добре, че Дънкан и Доминик могат и ще се бият.

И един от двама им щеше да умре.

Мег хвана полите на дългата си смарагдовозелена рокля и се спусна към групата рицари. Хората й правеха път, предупредени от тревожния звън на златните звънчета.

Рицарите също го чуха и се обърнаха като един към друидското момиче, което тичаше към тях с развети като пламък коси.

Мег обаче имаше очи само за един от тях. Нуждаеше се от него повече от всичко на света, повече от слънцето и въздуха.

Без да обръща внимание на стоманената ризница и меча, които одраскаха нежната и кожа, тя се хвърли към него.

— Малка соколице — прошепна Доминик, като я улови нежно. Не можа да каже нищо повече.

Болката в очите й го порази. Без да го е грижа за хората, които ги гледаха, той я взе в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Мег трепереше като лист, разтърсвана от нечовешко напрежение. Когато най-после усети, че тялото й се успокоява, Доминик внимателно я пусна.

— Всичко ще бъде наред — каза тихо той. — Който и от двама ни да победи, другият ще се погрижи за теб. Ти си ключът към заветния Блакторн.

Мег погледна съпруга си с очи, в който блестяха сълзи на страх и гняв, готови да се излеят всеки миг.

— Единият ще убие — прошепна измъчено тя. — Единият ще умре. Как можеш да кажеш, че всичко ще бъде наред?

— Блакторн ще оцелее.

Мег затвори очи. Две сълзи се спуснаха като неуловими лунни лъчи по бузите й. Опита се да каже нещо, но не можа. Очите й се отвориха. Треперещите й пръсти обходиха бавно чертите на мъжественото му лице, сякаш искаха да ги запечатат завинаги в паметта й.

— Земята винаги оцелява — каза задавено тя. — Само хората живеят и умират. И любовта.

После Мег вдигна ръце към шията си, свали припряно златната верижка, на която бе окачен старинния кръст на майка й, целуна кръста и го притисна към облечената в метална ръкавица длан на Доминик.

— Бог да те пази — прошепна тя.

Доминик свали ръкавицата си и стисна кръста в голата си ръка. Топлината на скъпоценния метал бе топлината на самия живот, защото кръстът бе лежал между гърдите на Мег. Той го целуна и го сложи на собствената си шия.

Дънкан наблюдаваше тъжно момичето, за което някога беше сгоден, и мъжа, когото съдбата бе направила негов враг.

— Меги, никога не бих те отвлякъл, нито пък бих опетнил честта ти — каза той, нарушавайки възцарилото се мълчание. — Вярваш ми, нали?

— Да — отвърна тя.

— Е, това поне е нещо.

— Но не е всичко — каза Мег.

Тонът й накара рицарите да се обгърнат и да я изгледат подозрително. Тя също гледаше тях и по-специално онези от тях, които стояха близо до Дънкан. Лицето й бе бледо като платно, с изключение на очите й, които святкаха като зелени огньове.

— Ако някой от вас извади меча си, преди официално да е обявен краят на двубоя — заяви Мег, като произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, — ще разберете какво е да си навлечеш гнева на една друидска лечителка.

Дънкан се усмихна тъжно.

— Ах, Меги, ти не можеш да убиваш и много добре го знаеш.

— Така е. — На устните й се появи мрачна усмивка. — Но има и по-лоши неща от смъртта, Дънкан от Максуел. Погрижи се хората ти да не ги открият в своите сънища и да не ги преживеят наяве.

Когато Мег обърна гръб на Дънкан, свещеникът пусна оглозгания кокал на земята и се прекръсти припряно. Всички мъже изглеждаха смутени. Всички, освен Доминик. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето, което пламтеше като кипяща пролет, извличаща живот от мъртвата земя. В съзнанието му отекнаха думите на Мег — думи, които едва сега започваше да разбира.

За да изцери зимните рани, пролетта най-напред ги отваря и промива, а това е болезнено и само най-силните създания на природата понасят обновлението.

Лекуването не е за мекушавите и страхливите.

Във възцарилата се тишина, нарушавана единствено от неясното, завадено дърдорене на свещеника, Дънкан и Доминик бяха причестени, изпълнени бяха и останалите ритуали. Когато и двамата воини бяха вече подготвени да се срещнат със своя бог, свещеникът млъкна.

Саймън взе от Джеймсън шлема на Доминик, нагласи го на главата на брат си и свали наметалото му. Макар че нито един от двамата мъже не промълви и дума, Мег усети ясно дълбокото чувство, което гореше в гърдите им, и сърцето й се сви от болка.

После тя погледна Дънкан, но видя в него не врага, а лешниковите очи и момчешката усмивка, които толкова често бяха повдигали духа й като дете. Сълзи изпълниха очите й, замъглявайки образа на мъжа, когото винаги бе приемала за свой брат.

Когато погледът й отново се проясни, Мег видя, че очите на Доминик, блестящи като ковано сребро, са вперени в нея и Дънкан. Копнееше отчаяно да отиде при своя съпруг, да го прегърне още веднъж и да бъде прегърната от него, но вече бе твърде късно.

Пронизителният звук на боен рог отекна над моравата и хората край нея застинаха като омагьосани. Приличаше на вой на вълк, вдигнал глава към кървава луна. Сред тишината, настъпила след последния, все още незаглъхнал тон, от двете противоположни страни на моравата бяха изведени два бойни жребеца — едрият, черен Крузейдър и мощният кафяв кон на Дънкан.

Без да кажат и дума, Мечът и Шотландския чук обърнаха гръб един на друг и отидоха при своите коне. Яхнаха ги едновременно и по еднакъв начин — с един-единствен тигров скок, сякаш железните ризници и шлемовете, ръкавици и гривните, мечовете и щитовете бяха направени не от тежък метал, а от ефирна лунна светлина. После взеха копията от ръцете на валетите си и ги насочиха напред в очакване на сигнала за атака.