— Най-добрите — да. А най-лошите са готови да последват всеки, който им обещае кръвопролития, даже Руфъс.

— Братовчедът на Дънкан — замислено каза Доминик. — Мислиш ли, че притежава поне половината от качествата на Дънкан?

— Не. Дънкан е като вас, господарю. Хората са готови да го последват и в самия ад. А подир Руфъс вървят само кучетата, и то само ако носи кървави късове месо в ръцете си.

Доминик се взря замислено в ширналите се пред погледа му поля и се потопи в покоя на падащата вечер. Имаше нужда от него.

Всяка нощ Мег се събуждаше с вик, обляна в студена пот. Когато я питаше какво й е, тя винаги отговаряше по един и същ начин, защото и сънят, който я стряскаше, бе един и същ.

Задава се опасност.

Каква опасност? Чума? Нападение? Отрова? Засада?

Не знам. Не знам! Знам само, че опасност заплашва Блакторн. Всяка нощ идва все по-близо, по-близо, по-близо! Прегърни ме, Доминик. Прегърни ме. Страх ме е за теб, господарю мой. Страх ме е…

Тогава той я прегръщаше, милваше косите й, сгряваше я с топлината си. И така до утрото.

Но след деня неизменно идваше нова нощ.

— Е — каза след дълго мълчание Доминик, — сега поне знам каква е опасността. Можеш да вървиш, Свен. Благодаря ти. Успял си да събереш безценна информация, както винаги.

Саймън изчака Свен да се отдалечи и се обърна към брат си.

— Какво означава това, че сега знаеш каква е опасността?

— Моята друидска съпруга постоянно сънува опасност, но не може да ми каже каква.

— А тя вече наистина е твоя съпруга — натърти Саймън. — Каквито и чувства да храни към Дънкан, Мег се отдаде на теб.

— Да — каза тихо Доминик. — Тя наистина е моя съпруга.

Но никога не говори за любов. Говори за наслада, за опасност, за смях, за крепостта, за градината, за зелените обятия на пролетта… но не и за любов.

Излекувай ме, Мег.

Обичай ме.

Дари ме със синове.

Саймън потупа с обич брат си по гърба.

— Хората от крепостта веднага разбраха — каза усмихнат той. — Разбраха го още в мига, когато те видяха да се връщаш от лова с Мег, сияеща като слънце в прегръдките ти.

Отговор не последва.

Неподвижен и безмълвен, Доминик продължаваше да се взира в притихналия хоризонт, докато накрая на небето не остана никаква светлинка, освен приличната на ятаган усмивка на луната.

Саймън чакаше, без да проявява нетърпение. Свикнал бе да чака така. Всеки път, щом получеше важни вести от Свен, Доминик заставаше на някое възвишение, за да проучи внимателно мястото, което предстоеше да превземе — било със сила, било с хитрост.

— Мисля — каза накрая Доминик, — че е време да дадем на дявола онова, което му се полага.

— Моля?

— Джон от Къмбърланд, лорд Блакторн най-после ще бъде почетен с погребално пиршество.

Саймън онемя от изненада.

— Ще има музика, артисти и рицарски турнир — продължи Доминик.

— Турнир — повтори замислено Саймън.

— Да. Време е Дънкан и неговите рийвъри да изпитат уменията на блакторнските рицари.

Настъпи кратко мълчание, после Саймън избухна в смях.

— Битка без кръв — каза той с възхищение. — Много умно. Но и много опасно. Ами ако рийвърите решат да зарежат игрите и да се бият истински?

— Тогава кучетата на войната пак ще се заситят с прясна плът.

Онова, което Доминик премълча, бе, че тази плът най-вероятно ще е собствената му плът. Шотландския чук беше един от най-опасните врагове, с които се бе сблъсквал през живота си.

А Доминик възнамеряваше да се изправи срещу него в рицарски двубой, за да се опита да попречи кучетата на войната да бъдат отвързани.

Той хвърли един последен поглед към хоризонта и обърна гръб на земята, за която се бе борил цял живот, и на мечтата за мир, който цял живот му се изплъзваше. Всичко това бе или в непроменимото минало, или в недосегаемото бъдеще. Разполагаше единствено с настоящето.

А златните звънчета по тялото й го зовяха.

Без да каже и дума, Доминик се отправи към стаята на жена си. Не почука, защото знаеше, че вратата не е залостена. И че Мег е вътре и го очаква със своя неповторим, благоуханен мирис.

Когато го видя на прага на вътрешната стая, Едит нададе стреснато възклицание.

— Остави ни — каза той.

Компаньонката пусна златния гребен, с който разресваше косите па Мег и побърза да излезе. Мрачното настроение, обзело Доминик след разговора на крепостната стена, го обгръщаше целия като черен ореол. Единствено очите му бяха светли и блестящи и бяха вперени в Мег.

Веднага щом Едит излезе, той спусна желязното резе на вратата. Мег се надигна от стола, на който седеше, без да обърне внимание на нежния шепот на златните звънчета. Непроницаемата тъмнина, обгърнала съпруга й, я плашеше.

— Какво има? — прошепна тя.

Сребърният поглед на Доминик бавно се плъзна по тялото й. Косата й, придържана единствено от една изящна диадема от злато и смарагди, се спускаше чак до хълбоците като огнен водопад. Тясна, прилепнала туника от зелена коприна обгръщаше тялото й, очертавайки женствените извивки на гърдите, талията и ханша й. Вместо пояс на кръста й бе завързана една от дългите вериги от султанския харем, чиито златни звънчета затрептяваха и при най-малкото й движение.

Доминик пристъпи към своята съпруга и протегна ръка, за да улови една дълга огнена къдрица от косата й. Сърцето му бе изпълнено с необуздан копнеж, който караше пръстите му да треперят.

— Толкова си красива — промълви той.

После изведнъж затвори очи и остави кичура да се изплъзне от пръстите му.

— Думата „красива“ е твърде слаба, за да изрази онова, което си за мен. — Гласът му бе станал тих шепот. — Все едно да кажа, че зимата е студена, а слънчевата светлина — приятна.

— Доминик — прекъсна го Мег, като улови ръката му. — Какво има?

Доминик отвори очи и се взря напрегнато в нея, сякаш за да запомни завинаги изящната извивка на веждите й, леко издължените, ясни смарагдови очи, кадифената кожа, чувствените коралови устни. Сетне я погали с невероятна нежност.

— Опитах се да стоя настрана — каза задавено той. — Но не мога. Имам нужда от теб, Мег. Излекува ли се вече?

— Да съм се излекувала?

— Когато бяхме на древната могила, аз те нараних. Мина ли ти?

— Никога не си ме наранявал — каза Мег.

— Имаше кръв.

— Изпитах единствено наслада.

Тя целуна обезобразените от белезите на войната пръсти, които галеха устните й. Доминик потръпна.

— Означава ли това, че си готова да ми се отдадеш отново? — попита той. — Ще позволиш ли на тялото ми да боготвори твоето?

Мисълта да се слее отново с него Мег с трепетно вълнение, което не можеше да остане скрито. Доминик долови чувствената тръпка, разтърсила тялото й, и дъхът му спря. Пръстите му се плъзнаха към шията й, за да усетят забързания пулс.

— Мислех, че няма да ме пожелаеш толкова скоро — призна Мег.

— Скоро? — възкликна слисано той. — Минаха толкова дни!

— Едит ми каза, че е нужно време, за да може един мъж да пожелае отново жената, с която вече е бил.

Лека усмивка разчупи напрегнатото му изражение.

— Ако въпросната жена е Едит, цял живот не би й стигнал, за да възбуди моя… хм, интерес. Но щом става въпрос за теб…

— Половин ден? — плахо предположи Мег.

Доминик се усмихна.

— За теб, моя огнена друидска съпруго, половин час би бил повече от достатъчен.

— Толкова малко? Та дори на яките кочове им трябва… — Тя се опомни и млъкна. По лицето й плъзна гъста руменина.

Доминик се засмя. Мрачното му настроение бързо се изпаряваше.

— Ако на древната могила не се боях, че ще ти причиня още по-голяма болка от тази, която вече ти бях причинил — каза той, — щях да те обладая поне още веднъж.

Мег ококори очи.

— Наистина ли?

— Честна дума. А ти истината ли ми каза? — тихо попита Доминик. — Наистина ли ти доставих удоволствие?

Бузите й поруменяха още по-силно. Тя сведе очи и кимна. Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Не се крий от мен, малка соколице. Аз трябва да знам.

Тъмните ресници се вдигнаха и разкриха смарагдовите дълбини на очите й.

— Наистина ли ти доставих удоволствие? — повтори Доминик. Искрящият му сребърен поглед я омагьосваше. Устните й неволно се разтвориха. В съзнанието й плисна порой от сладостни спомени.

— Да — прошепна тя.

Той провря дългите си пръсти в косите й и я придърпа към себе си, за да я целуне.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз доставих ли ти удоволствие?

— Да. — Доминик я целуна. — И пак да. — Целуна я отново. — И още веднъж да.

— Сигурен ли си? Мари казва, че на мъжете не им е приятно да го правят с девици.

— Мари да върви по дяволите — каза той, като захапа нежно долната й устна. — Тя знае твърде малко за девствеността и още по-малко — за мъжете.

Мег го погледна слисано. Не, той навярно се шегуваше.

— Извини ме, съпруже, но не съм съвсем съгласна. Мари знае твърде много за мъжете.

— Знае само как да си разтваря краката — рязко отвърна Доминик. — А това е нещо различно. Но щом не ми вярваш, дай ръка.

Тя премигна неразбиращо.

— Коя от двете?

— Все едно коя.

Мег му подаде дясната си ръка. Доминик я пое, пъхна я под наметалото си и я притисна към възбудения си член. Стреснатото й възклицание го накара да се усмихне. После обаче тя плъзна длан по коравата, набъбнала плът и от гърдите му се изтръгна сподавено възклицание. Дори през дрехите нежният допир на ръката й караше кръвта във вените му да бушува като буря.

— Мъжете могат да лъжат за много неща — промълви той, — не и за това. Мъжкото тяло не може да скрие желанието.

Поруменялото лице на Мег издаваше колко е смутена. Въпреки това тя не отмести ръката си.

— Да, ти ми достави огромна наслада, когато бяхме в гората — дрезгаво каза Доминик. — Стига ми само да си спомня за това и се възбуждам отново. Ти беше неопитна, затворена, недокосвана, и въпреки това кипяща от страст. Беше истинско вълшебство. Девствен извор, който избликна изпод пръстите ми.