— Ти си истинско съкровище — каза дрезгаво той. — Съкровище, достойно за крал. Смарагдови очи и кожа, нежна и гладка като коприна.

Сетне Доминик започна да целува набъбналите зърна на гърдите й, докато те не станаха тъмночервени и твърди.

— Рубини — промълви той. — Само че топли — топли като дъха на живота.

Когато Мег затвори блажено очи, ръцете му се спуснаха по тялото й, по очертанията на гърдите, талията и бедрата й, и накрая се заровиха в тъмния огън, който гореше между тях. Доминик разтвори лекичко краката й, за да погали меката, уханна плът, за която копнееше още от мига, когато я бе докоснал за пръв път. Пръстите му нежно, но упорито си проправиха път през гъстите къдрави косъмчета, и най-после откриха онова, което търсеха.

— Безценното съкровище — прошепна той.

Неземно удоволствие, едновременно неочаквано и всепоглъщащо, разтърси тялото на Мег. Тя се опита да каже нещо, но от устните й се отрони само един изненадан вик. Гореща влага опари ръката на Доминик и разпръсна наоколо аромата на страстта.

— Сандалово дърво и благоухания — прошепна той. — Най-скъпоценният парфюм на света.

От устните на Мег се отрони дрезгав звук — беше името на Доминик. В отговор Доминик я погали отново и тялото й се разтърси от нова страстна тръпка.

— Ти си съвършена — каза приглушено той. — Ти си огън, който ме изгаря, без да ми причинява болка. По върховете на твоите пламъци има диамантени сълзи. А какво се крие в сърцето на този огън, сладка вещице? Какво ще ми дадеш — наслада или болка?

Неспособен да откъсне поглед от тръпнещото й тяло, Доминик прокара пръст по влажния, хлъзгав отвор на ножницата, която копнееше да приюти меча му. Когато провря лекичко върха на показалеца си в нея, отвътре изригна нов прилив на топла влага, който направи възбудата му непоносима, неудържима.

— Коралови порти, пазещи свещен извор — промълви той, като плъзна пръст по-надълбоко. — Ти наистина си вълшебна, моя друидска невясто.

Мег бавно отвори очи и видя, че лицето му е изопнато като в агония, а очите му блестят като разтопено сребро. Ръцете й погалиха бузите му и се спуснаха по издутите мускули на торса, за да стигнат до набъбналия му член. Тялото му се разтърси конвулсивно, сякаш пръстите й не го галеха, а го одираха жив.

— Ти си болен — каза пресипнало тя. — Позволи ми да те излекувам.

— Има едно-единствено нещо, което може да ме излекува.

— Тогава аз ти го давам.

Като полагаше огромни устия да овладее яростното си желание, Доминик се намести между краката й и разтвори нежните коралови порти с твърдия си като скала меч. Колкото и да копнееше да се освободи час по-скоро от нечовешкото напрежение, той се застави да напредва бавно. Плътта й бе пламнала, готова да го приеме, но толкова стегната, че се боеше да не я нарани.

Изведнъж усети тънкия воал на девствеността й и се вкамени. Не се бе осмелявал да вярва в целомъдрието й, а ето че доказателството беше пред него и препречваше пътя му.

Откритието удвои жаждата му. Ситни капчици пот заблестяха по тялото му — свидетелство за отчаяната му борба да запази самоконтрола, който бе възпитавал у себе си цял живот.

Мег инстинктивно посегна да го притисне към себе си, но Доминик я отблъсна с лекота, която й напомни колко огромна е силата му.

— Не мърдай — прошепна дрезгаво той, заровил лице в рамото й. — Никой от двама ни няма да се почувства добре, ако ти причиня болка.

— По-голяма ли ще е от болката от юмруците на Джон?

— Не — каза Доминик, като я обсипа с леки, хапещи целувки. — Никога не бих те наранил така. Но ти си девствена. Ако вляза по-навътре, ще те разкървавя.

— Мечовете са за това — за да пускат кръв.

— В любовната битка това се случва само веднъж. Обещавам ти, малка соколице. Само веднъж.

Тя изви снага, за да го примами по-дълбоко в себе си. Този път Доминик не се отдръпна. Вместо това провря ръка между своето и нейното тяло, за да докосне с пръсти безценното съкровище на страстта й.

Допирът накара Мег да потръпне, да вдигне инстинктивно хълбоци нагоре и да ги залюлее сладострастно. Доминик откликна на ритъма й с леки тласъци, любувайки се с усмивка на вълните от наслада, които обливаха тялото й.

— Искаш ли още? — попита той, като погали нежно живото съкровище, скрито между меките й гънки.

— Да. Доминик, аз… — Гласът й се прекърши.

Пръстите му продължаваха да я галят, да я обхождат и да дълбаят в нея неуморно, докато огньовете на страстта не я обгърнаха с горещите си, златни езици. Тя започна да се мята под него като обезумяла, да трепери, да крещи името му с отчаян копнеж.

И тогава всичко наоколо избухна в пламъци, които разтърсиха тялото й, погълнаха я, изпепелиха я цяла.

Със сподавен вик — вик на сдържано твърде дълго желание — Доминик се вряза сред златния й огън. Ако Мег почувства някаква болка, то тази болка беше погълната от далеч по-голяма, неземна наслада. Най-после се бе сляла напълно със своя воин, държеше го в тялото си толкова здраво, че усещаше вибрациите на екстаза му така отчетливо, както бе усетила собствения си екстаз. И думите, които бе произнесъл неотдавна, отекнаха в настъпилата блажена тишина.

Обичай ме, Мег. Излекувай земята с моите синове.

23

Изминаха три дни от нападението на рийвърите над Доминик и Мег. Както всяка друга вечер през тези три дни, и днес след залез слънце Доминик стоеше на назъбената крепостна стена на Блакторн и се взираше в бързо сгъстяващия се здрач.

От това високо място се виждаше мъглата, която блестеше като сребрист огън над рибарниците, реката и езерото. Виждаха се източените тъмни силуети на новоразлистените дъбове по върха на близкия рид и плътните черни очертания на зъберите, по чиито камънаци трептяха последните розови остатъци от светлината на отминалия ден. Виждаха се и закъснелите овце, подгонени с лай и ръмжене към кошарите от бързоноги кучета! Виждаха се и последните ята диви гъски, които се спускаха към езерото, за да прекарат там нощта.

Онова, което не се виждаше, бяха Дънкан от Максуел и неговите рийвъри. Но Доминик знаеше, че те са някъде там, сред здрача и мъглата, и дебнат подходящия момент за нова атака.

Откъм най-близката кула се чуха стъпки. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой се приближава. Познаваше тези стъпки толкова добре, колкото своите собствени.

— Хубава вечер — каза Саймън.

Доминик изсумтя.

— Отвратителна вечер, тогава.

Доминик отново изсумтя.

— Лошо настроение навярно? — предположи Саймън.

Вместо отговор брат му просто го изгледа изпод вежди.

— Имам новини за твоите рицари — каза Саймън.

Това вече привлече вниманието на Доминик.

— Къде са?

— На девет дни път от тук, освен ако не се разразят нови бури. Пътищата били толкова разкаляни, че каруците засядали. Това ги принудило да спрат за няколко дни.

— По дяволите! — измърмори Доминик.

— Можеш да наредиш на рицарите да избързат пред покъщнината.

— Осемдесет и девет животни, натоварени със скъпи вещи — тросна се Доминик. — Ако не са рицарите да ги пазят от разбойници, ще са безпомощни като птица със счупено крило.

Саймън удари пестник в дланта си.

— Предпочитам рийвърите да се бяха натъкнали на мен и моите рицари, вместо на теб и Мег.

— Да, но дори да бяха, нямаше да влязат в бой. Дънкан не е глупак. Той знае, че не може да спечели в честна битка. Повечето от хората му са зле обучени.

— И Свен казва така.

Доминик се обърна към брат си.

— Той върна ли се?

Саймън кимна.

— Прати да го повикат — нареди Доминик.

В същия миг откъм ъгловата кула се появи фигурата на мъж. Меките му кожени ботуши не издаваха и звук. Това бе част от невероятната дарба на Свен да се слива с обстановката, каквато и да бе тя, и да остава напълно незабележим. Доминик не познаваше по-тих и по-опасен човек от него.

— Вечерял ли си? — попита го той.

— Да — тихо отговори Свен. — Господарю, не разполагам с много време. Трябва да се връщам в Карлайл, за да се погрижа за своите овчици.

Белите зъби на Доминик проблеснаха в здрача. Мисълта, че свиреп мъж като Свен може да бъде овчар, беше повече от нелепа.

— Какво узна?

— Броят на рийвърите се увеличава.

— Колко са?

— Осем рицари, дванадесет валети, тридесет слуги.

— Имат ли коне?

— Това е проблемът им. Само двама от рицарите имат бойни жребци. Останалите яздят дребни, зле обучени коне. Очаква се обаче след няколко дни да им докарат по-добри животни от Шотландия.

— Оръжия?

— Рицарите са въоръжени като нас. Нямат същите умения, но са безмилостни и корави като камък. Все пак в шотландските вени тече викингска кръв.

На устните на Доминик трепна лека усмивка. Свен се гордееше безумно със северния си произход и тази негова гордост бе повод за много весели шеги сред рицарите. Но всички внимаваха да не го закачат на тази тема.

— Валетите са твърде стари — продължи Свен. — Някои от тях вече нямат сили дори да опънат лък.

Откъм двора долетя вик. Свен се завъртя толкова рязко, че тъмносивото му пилигримско наметало изплющя, и обходи двора с поглед, в чиито светли ириси трептеше хищен блясък.

— Няма нищо, просто пак са хванали Скокливка да краде хляб — каза Доминик. — Случва се всеки ден.

— Кога ще пристигнат останалите рицари? — рязко смени темата Свен.

— След девет дена. Най-малко.

— Много са. Рийвърите ще са готови за нападение още след три-четири дни.

— Ще ги отблъснем — каза Саймън. — Крепостта ще издържи на обсада.

— Тогава те просто ще нападнат първо каруците с багажа ни и чак след това ще се върнат тук — заяви Доминик.

— Да — кимна Свен. — Точно това е замислил Дънкан. Той е хитър воин, господарю.

— А рийвърите? Те склонни ли са да последват Дънкан? — попита Доминик.