Малка соколице със смарагдови очи и златна каишка, носи тази пелерина и мисли за мен и за изцеляването на земята. За нашите синове.

— Господарке? — извика Едит. — Къде сте?

Мег се извърна стреснато. Звънчетата трепнаха, изненадани от внезапното й движение.

— В параклиса — каза тя и се изправи, за да посрещне Едит, която в този момент прекрачваше прага на малкото помещение на третия етаж на една от ъгловите кули. — Какво има?

— Господарят пита дали не бихте пожелала да отидете на лов?

— Да! Кога?

— След обяда.

Мег погледна слънчевия откос, прорязващ сумрака на параклиса. Беше почти обед. Нямаше много време за преобличане.

— Бързо тогава — каза тя.

Сетне се втурна презглава по извитата стълба към покоите си, следвана от мърморещата Едит. Колкото и да се оплакваше обаче, вдовицата имаше сръчни пръсти. Преди още да са ударили обедните камбани, Мег вече седеше в залата, заобиколена от рицарите, чиито соколи чакаха нетърпеливо на прътовете, наредени край стената зад столовете на техните господари. Прътът зад стола на Доминик беше празен.

— Да не би моят господар да е решил, че е по-добре да не води своята соколица на масата? — обърна се тя към Саймън, който седеше вляво от все още незаетия стол на Доминик.

— Не. Просто отиде да смени каишката й. Би трябвало да се появи всеки момент.

— Тя спокойна ли е? — попита Мег.

— Да — отвърна Саймън с видимо задоволство. — Фатима стои на китката на господаря си напълно спокойно и уверено. Тя е истинска кралица сред соколите. До края на лятото ще е донесла много тлъсти патици в чиниите ни.

Изпод масата долетя ръмжене, последвано от шум от сборичкване.

— Барон! — каза спокойно Мег, без дори да сведе поглед. — Престани да измъчваш Скокла.

До бедрото й се показа главата на едра хрътка, чиито очи я гледаха разкаяно. Мег разсеяно я погали по ушите. Саймън зяпна.

— Ако аз му се бях скарал така, щеше да ми отхапе ръката.

— Барон? Не, той е много мило животно, стига да не е на лов.

Вместо отговор Саймън просто се засмя и поклати глава.

Мег усети тръпка на безпокойство, което й подсказа, че съпругът й е наблизо. Тя се извърна към вратата на залата. Миг след това Доминик се появи на прага.

Въпреки че денят обещаваше да бъде слънчев, той носеше тежкото си черно наметало. На китката му бе кацнал едър сокол. Когато пристъпи в огряната от слънцето част от салона, нежните сиви и бели пера на Фатима заблестяха като стомана и перли.

Соколът определено съзнаваше своята царственост. Всяка част от тялото му издаваше неговата увереност в собствената му мощ. Ясният му, пронизващ черен поглед обходи бавно и пренебрежително царящия в залата весел хаос. С вроденото спокойствие на изключително търпелив хищник Фатима чакаше сигнала за началото на лова.

Когато Доминик премина покрай своите рицари с гордо кацналия на китката му сокол, от редиците им се надигнаха възбуден шепот и възхитени възклицания. Повечето останали птици, въпреки че бяха много добре обучени, стояха на прътовете си закачулени. Фатима обаче — не. Спокойните й очи бяха очи на мъдрец, знаещ всичко за живота и смъртта.

А на краката й беше завързана нова каишка, обсипана със смарагди и скъпоценни златни камбанки.

— За бога, истинска красавица! — възкликна Саймън.

Доминик се усмихна и вдигна ръка до пръта на Фатима зад стола си. Тя пристъпи грациозно върху дървото, после вирна гордо глава и огледа залата така, сякаш проверяваше дали в нея има нещо, достойно за хищническото й внимание.

— Тежко и горко на всяка мишка, която дръзне да се появи в залата в този момент — каза Саймън.

— Не. Фатима не би си направила труда да се занимава с толкова дребна плячка — отвърна Доминик.

— Хм, остави я гладна за ден-два и ще видиш — обади се Мег. — Ще лови мишки с такава скорост, че ще засрами даже Черньо.

Доминик хвърли кос поглед към своята съпруга. Откакто за малко не я бе обладал насред банята, се стараеше да не остава насаме с нея. А да стои настрана от Мег съвсем не се бе оказало лесно, дори само споменът за това как бе разтворил бедрата й и бе започнал да прониква в нея, докато тя седеше на масата, неизменно разпалваше кръвта му, възбуждаше го до полуда.

Доминик изруга наум и пропъди сладострастните си мисли. Преди да я докосне отново, трябваше да се е уверил, че не е бременна от друг. Защото съвсем не бе сигурен, че би могъл да овладее желанието си още веднъж.

— Изглеждаш красива както винаги — каза той.

Сетне улови ръката й и докосна с устни вътрешната страна на китката й. Рязкото, трескаво ускоряване на пулса й под устните му едва не го накара да изстене от триумфална радост, примесена с яростна жажда.

Никога ли няма да й дойде?

— От накитите и пелерината е — отвърна Мег. — Те са красиви, не аз.

— Ти си красива — повтори упорито той.

Тя не каза нищо, но Доминик прочете изумлението, изписано на лицето й.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — измърмори под носа си той, като отметна рязко наметалото си и седна между нея и брат си.

Мег не можа да повярва на ушите си.

— Моля? — прошепна тя.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — повтори услужливо Доминик.

Саймън се закашля и благоразумно извърна поглед встрани.

— Какви ги говориш? — възкликна шокирано Мег.

— Явно никога не му е хрумвало да ти каже колко си красива — отвърна сухо Доминик. — Следователно е бил доста лош любовник.

— Да, не е споменавал и дума по този въпрос и в това няма нищо изненадващо — тросна му се тя. — Аз не съм красива и той никога не е бил мой любовник!

Доминик си припомни голото й тяло, позлатено от водни капчици и огнена страст, припомни си как тихите гласове на звънчетата бяха откликвали на всеки неин дъх, и очите му заблестяха. Изпитваше отново тъй добре познатото усещане за кръв, нахлуваща в изопната до пръсване плът и му се искаше едновременно да се смее и да проклина. Явно щеше да прекара остатъка от времето до месечния цикъл на Мег превит надве от болката на постоянната си възбуденост.

— Грешиш — каза тихо той. — Никога не съм виждал по-красива жена от теб.

Чувственият блясък в погледа му и подрезгавелият му от желание глас показаха на Мег, че и съпругът й не е забравил за случилото се в банята.

— Дънкан никога не е съзирал у мен красота — промълви тя. — За разлика от теб.

Доминик мигновено си припомни колко много от красотата й бе съзрял и с мъка успя да прогони натрапчивото видение на разтворените й бедра от съзнанието си.

После решително се извърна настрана и даде знак на слугите да сервират обяда. Когато се обърна отново към нея, вече беше овладял ако не непокорното си тяло, то поне мислите си.

— Хората обаче говорят друго — хладно отбеляза той. — С всеки изминал ден се носят все повече слухове за това как любовникът ти те очаквал в стана си — там, където гората отстъпва място на северните мочурища.

— Не мога да вържа бъбривите езици — каза Мег, стиснала устни.

Доминик сви рамене и посегна към чашата ейл.

— Слуховете нямат значение, стига да са само слухове.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш в честта ми? — попита Мег.

Ръката му, стиснала чашата, застина във въздуха.

— Различните хора разбират различно думата „чест“ — каза той след миг мълчание. — В Йерусалим честта на нашия бог изискваше турците да бъдат избивани. На турците честта на техния бог налагаше да избиват неверниците. В Англия е чест да си предан на краля. В северните области честта изисква неподчинение към краля. Не знам какво изисква от теб твоята друидска чест, освен да не използваш лечителските си умения, за да убиваш.

— Изисква от мен да лекувам — кратко отвърна Мег. — Ако измамя доверието ти в моята преданост към теб, това няма да е лекуване.

— За мен — не. Но за Дънкан? А, това вече е друг въпрос, нали? Не! — рязко възкликна Доминик, когато видя, че тя се кани да каже нещо. — Не се опитвай да ме размекнеш със словата си. Не думите имат значение, а делата.

— Нима? Тогава защо слуховете те безпокоят? — попита Мег. — Те са само думи.

— Описващи дела…

— Които никога не били извършени — прекъсна го тя.

— Надявам се да си права. Но надежда също е само дума, нищо повече.

Пристигането на рибното блюдо сложи край на разговора им. Доминик мълчаливо се зае с варената змиорка и вкусния й бульон. После също толкова мълчаливо похапна от печените гълъби. Птиците бяха дребни, но сготвени с вкусни подправки и добре опърлени. Доминик изяде две от тях със старанието и сдържаността, с които вършеше всичко.

Мег го наблюдаваше с мрачно изражение и се питаше дали поне от време на време изпуска юздите на своята самодисциплина, или наистина е толкова студен, колкото изглеждаше. И тутакси си припомни лицето му в банята — изопнато от страстта, разтърсила тялото му в мига, когато набъбналият му, възбуден член бе докоснал пламналата й женственост.

Споменът я накара да се изчерви. Тя взе чашата си с ейл и отпи жадно от нея с надеждата да угаси невидимия огън, запламтял в тялото й.

Доминик, от своя страна, стовари тежко собствената си чаша на масата и се обърна към брат си.

— Какви са новините, Саймън?

— Все същите. Рийвърите обикалят из владенията ти като изгладнели вълци, каквито всъщност са си. Когато се натъкнем на тях, се изпаряват. Щом обърнем гръб, се появяват отново.

Въпреки че Саймън говореше тихо, Мег го чу и дъхът заседна болезнено в гърлото й.

Продължаваше да сънува лоши сънища и да се събужда вледенена и обляна в пот.

— По дяволите — промърмори Доминик. — Явно Дънкан не проумява, че щом ми създава грижи, ще го преследвам като вълк и ще го убия. Изглеждаше ми по-умен.

— Той е незаконен син — каза сухо Саймън. — Готов е на всичко, за да се сдобие със земя. Очевидно има шпиони тук и знае, че твоите рицари още не са пристигнали. Затова е толкова дързък.