— Доминик ми нареди да ушия роклята така, че раменете, китките, гърдите и глезените ви да бъдат скрити — обясни Мари.

— Но това се разбира от само себе си.

Норманката поклати глава.

— Не, милейди. Не се разбира. Султанските жени, например, знаят как да се облекат, за да привлекат вниманието на своя господар.

— Как?

— Техните дрехи са направени от тъкан, която е много по-лека от тази, нежна като дъх и почти толкова прозрачна. Носят ги на много пластове, така че когато вървят, гърдите и хълбоците им се показват и скриват, преди мъжът да е разбрал какво точно е зърнал.

— Шегуваш ли се? — слисано попита Мег.

— Не, милейди. Стойте изправена, ако обичате, иначе подгъвът ще стане крив.

— И можеш да виждаш през дрехите им? Наистина?

Мари се усмихна.

— Наистина.

— Изумително!

— За англичаните — навярно да. Турците обаче го приемат за нормално. И — добави лукаво норманката — доста приятно за мъжкото око.

— Ти носила ли си такива дрехи?

— Разбира се. Съпругът ви много ги хареса.

Мег трепна.

Мари измърмори нещо на турски и отново се зае с подгъва.

— Що за хора сте вие, саксонците? — каза тя след малко, клатейки глава. — Мъжката ревност мога да разбера — мъжът иска да е сигурен, че децата, които отглежда, са собствените му, а не чужди деца. Но ревнивата съпруга… — Норманката сви рамене, вдяна нов дълъг конец и продължи да шие. — Християнството не допуска развода, затова не виждам място за ревност. Закрилата на Доминик, титлата и богатствата му са ваши до края на дните ви. Какво друго ви трябва?

— Вниманието му. Неговото уважение. Неговата… любов.

— Златото и скъпоценните камъни траят по-дълго — каза Мари. — Можеш да ги продадеш и да си набавиш храна и дрехи, когато има война и настъпи глад. В началото е забавно да ти обръщат внимание, но бързо омръзва. Колкото до любовта, тя е само илюзия, нищо повече.

С тези думи норманката завърза конеца на възел и го скъса със зъби.

— Готово — каза тя със задоволство. — Сега вече пада както трябва.

Сетне се изправи с грацията на жена, свикнала да седи по-скоро на пръснати по пода възглавници, отколкото на столове, и започна сръчно да развързва силно вталената рокля.

— Мари…

— Да, милейди?

— Запази си женските хитрини за войниците — рязко каза Мег. — Не ги използвай пред съпруга ми. Иначе ще съжаляваш, все едно дали опитът ти е бил успешен или не.

За миг Мари онемя от изненада, сетне избухна в смях.

— Сега разбирам защо той ви нарича „моята малка соколица“ — каза тя. — Съблечете роклята, милейди.

Мег се подчини, сетне зачака, вперила в норманката поглед, в който искреше неприкрит хищен блясък. Мари внимателно прибра роклята в гардероба.

— Мари?

— Както искате — спокойно каза норманката. — Но трябва да знаете, че вашите желания имат значение само доколкото съвпадат с желанията на господаря ви.

— Какво искаш да кажеш?

В погледа, който й отправи Мари, имаше нещо много близко до съчувствие.

— Как може да сте на деветнадесет години и все още да сте толкова невинна… — въздъхна тя и обясни: — Доминик си е поставил за цел да ви съблазни. Докато е зает с това, той няма даже да ме погледне. Но когато това се промени — а то ще се промени, защото и Доминик е мъж като всички останали, — аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди. — Мари взе кошничката с конците. — Ще желаете ли още нещо?

— Не.

Норманката кимна лекичко и излезе от стаята. При всяка стъпка хълбоците й се люлееха като пламък на свещ, оставена на течение.

От устните на Мег се отрони сподавена въздишка и няколко слова, които биха накарали добрия свещеник да я изгледа ужасено. Най-лошото от всичко бе, че Мари беше права. Ако Доминик предпочетеше своята наложница пред съпругата си, Мег не можеше да стори нищо.

Тя не може да му роди законни наследници. Само аз бих могла да го направя.

Но съвсем не беше убедена в това. В крайна сметка всичко показваше, че твърде малко друидки са плодовити.

Сбърчила вежди, тя се наметна с една пелерина и се отправи към банята. Странните островърхи чехли, които й бе подарил Доминик, се плъзгаха с тих шепот по пода и светеха с металически блясък. Ароматното масло в газените лампи разпръскваше влажния, студен мирис на каменните стени. Откакто Доминик бе пристигнал, крепостта сияеше като току-що излязла от пашкула пеперуда.

— Ето къде сте била — каза Едит. — Вече бях решила, че пак сте ядосала с нещо господаря и той ви е затворил отново в покоите ви.

Мег се усмихна някак мрачно.

— Бях затворена в зелената коприна на новата си рокля, докато Мари се занимаваше с подгъва й.

— А, да, норманката. Доминик й обеща, че ако роклята му хареса, ще подари коприна и на нея.

Радостта, обзела Мег при спомена за красивата зелена тъкан, се стопи. Като обърна гръб на своята компаньонка, тя свали пелерината си и се зае да развързва панделките на копринените долни дрехи, които Доминик й бе подарил заедно с бродираните със злато чехли.

Едит топна пръст във ваната, за да провери дали водата е достатъчно гореща, кимна доволно и отиде да помогне на господарката си.

— Колко фино платно — измърмори тя, като свали долната й риза. — И каква изящна украса, досущ като в библията на свещеника.

Мег не каза нищо. Мисълта, че Мари получава подаръци от Доминик я изпълваше едновременно с обида и гняв.

…аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди.

Едит стрелна с поглед намръщената си господарка и се зае да приготвя сапуна, парфюма, кремовете и мехлемите, които съставляваха неразделна част от друидския ритуал на къпането.

Самата Едит намираше всичко това за чиста загуба на време. Беше разбрала обаче, че рицарите на Доминик предпочитат възприелата сарацинските обичаи норманка, затова бе започнала да се къпе почти толкова често, колкото и Мег. Явно бе, че банята е нещо повече от таен друидски или пък сарацински обред.

Под звучния съпровод на златните звънчета Едит зави дългите плитки на Мег на венец на тила й и ги закрепи с два гребена от злато и смарагди — също подарък от Доминик.

— Гребените са много красиви — каза тя.

— Да — измърмори Мег, но в гласа й нямаше и следа от задоволство.

— Стоят много добре на косата ви.

— Благодаря.

— Томас ми подари сребърни гребени. Каза, че отиват на косата ми.

— Харесва ли ти Томас? — попита Мег. — Напоследък доста често говориш за него.

Едит сви рамене.

— Доста е мил за размерите си.

— Да помоля ли Доминик да му каже да ти предложи брак?

— Не — отвърна вдовицата. — Томас няма достатъчно средства дори за втори валет, камо ли за съпруга. Виж, ако Доминик е решил да даде на своите рицари земи…

— Нямам представа.

— Хм, съмнявам се — каза Едит, като сложи в косите на Мег още един блестящ гребен. — Дори когато пристигнат и останалите рицари, хората му едва ще стигат за отбрана на крепостта и на останалите му владения. Ако рицарите са заети да отбраняват собствените си земи, няма да могат да бранят неговите.

— Съвършено си права.

Едит постави и последния гребен в косите й.

— Знаете ли кога пристигат другите рицари? Стюардът още от сега се е видял в чудо с количествата храна, които се изяжда.

Мег се намръщи. Стюардът се оплакваше от бързото стопяване на хранителните запаси всеки път, щом я видеше.

— Според Гуин на юг хората разправяли, че в момента морето е много бурно — каза тя. — Може би рицарите са още в Нормандия и изчакват по-благоприятно време.

— Значи има още поне две седмици. — Едит се отмести настрана. — Хайде, влизайте във ваната.

Мег свали златните чехли, подаде ги на своята компаньонка и пристъпи във ваната, от която се издигаше ароматна пара. Сетне с въздишка на задоволство се потопи във водата чак до брадичката, удавяйки гласовете на всички звънчета, освен на тези, закачени за плитките й.

— Цяло чудо е, че друидите нямат перки и хриле — каза Едит, като гледаше как господарката й се наслаждава на водата.

Мег се засмя и изпляска с ръце по водата като риба.

— Нуждаете ли се от още нещо? — попита Едит.

— Не.

— Тогава ще ви оставя да си пеете на воля.

Мег се усмихна, развеселена от упоритото неодобрение на вдовицата към друидските ритуали.

— Ако ви потрябвам за нещо — добави Едит, — трябва само да извикате. Вашата двунога хрътка е в коридора и веднага ще ме намери.

Напомнянето, че валетът на Доминик неизменно е нейде наоколо, накара Мег да свие устни. „Малката соколица“ бе пусната от птичарника, но съвсем не беше свободна. Когато Доминик не беше с нея, Джеймсън винаги бе на няколко крачки от нея.

Наистина ли моят съпруг има толкова малко доверие в мен?

Отговорът дойде незабавно. И неизбежно.

Да. Иначе отдавна щеше да ме е направил своя жена не само на книга. Тялото му го иска и е напълно способно да го стори. Но той няма да ме люби, докато не се убеди, че ако нося дете в утробата си, то е негово и само негово.

Само любовта би могла да роди подобно доверие, а Доминик не ме обича.

Постепенно топлата ласка и уханието на водата разпръснаха мрачните мисли на Мег. Тя затвори очи, напълни дробовете си с ароматната пара и запя тихичко древната молитва за пречистване и прераждане, като започна с плавни, ритмични движения да отмива от тялото си старите грешки и съжаления и да втрива в него дъхавия сапун на надеждата за промяна и обновление.

Щом приключи, Мег отвори бавно очи. Чувстваше се напълно успокоена и изпълнена с енергия. Но спокойствието й бързо се изпари, когато забеляза, че до ваната е застанал Доминик и я наблюдава с очи, блестящи като ковано сребро. Тежкото му черно наметало приличаше на къс среднощна тъма сред осветената от свещи стая.