Имаше чувството, че в гърлото й е заседнала буца. Взря се отново в лицето на Доминик, за да открие в него поне някакъв намек за мислите му, но не откри нищо. И изражението, и гласът му бяха еднакви: невероятно овладени, лишени от емоции, почти нечовешки.

— Каквото и наказание да ми наложиш, задето наруших обещанието си — прошепна Мег, — то няма как да е по-тежко от това да знам, че една жена е умряла, когато аз съм можела да я спася.

Доминик улови ръцете й и спря нежните им, успокояващи кръгове по слепоочията му.

— Ти наруши обещанието, което ми беше дала — каза той.

— Да — промълви Мег и затвори очи.

— И пак ще го нарушиш, ако хората ти се нуждаят от теб.

— Да — прошепна тя. — Съжалявам, съпруже. Бих изпълнявала смирено много други твои желания, но не и това.

— И си готова да понесеш всякакво наказание.

Мег си пое дълбоко дъх.

— Да. Само недей наистина да ме държиш под ключ. Не бих могла да го понеса.

— Хората също — каза Доминик. — Това ли имаш предвид?

Тя се поколеба за миг.

— Д-да.

— Ти наистина си нож с две остриета, съпруго моя.

— Не искам да съм такава. Аз съм просто… това, което съм.

— Друидка.

— Да.

Той замълча за миг, после попита:

— Как се измъкна от крепостта?

Мег не отговори. Нито пък отвори очи. Не искаше да се сблъсква със студения му гняв.

Настъпи мълчание, което се проточи толкова, че тя най-накрая се осмели да погледне своя съпруг. Доминик я наблюдаваше с хладен, замислен поглед, който до неотдавна би могъл да смрази кръвта във вените й. Сега обаче, когато вече познаваше скритите кътчета на душата му, Мег изпитваше към него единствено състрадание — същото състрадание, което изпитваше към хората от Блакторн, тези безпомощни пленници на съдбата и на жестокия си живот.

— Ти си много смела жена — хладно заяви Доминик. — Но от друга страна разполагаш и с много добра защита. Щом и най-дребното нещо не е по вкуса ти, просто трябва да се обърнеш към „своя народ“, който виси като дамоклиев меч над главата ми.

— Не е вярно! — извика разпалено Мег. — Не ми харесваше да стоя затворена далеч от слънчевите лъчи като току-що уловен сокол, но не съм крещяла от прозорците колко съм нещастна. Не ми харесваше да съм опорен стълб в амбициозните мъжки планове, но не казах нищо на хората от Блакторн, когато кралят ми нареди да се омъжа за теб. Мълчах дори когато Джон ме биеше!

— Но хората така или иначе знаят.

Тя се поколеба за миг, после кимна, защото това бе самата истина.

— Така, както аз знам техните болки. Ние сме… свързани.

Доминик не отвърна нищо. Мълчеше и се взираше замислено в своята друидска съпруга, която не преставаше да го изненадва със своята уязвимост, съчетана с непреклонност.

— Очевидно някъде в крепостта има таен тунел — каза накрая той. — Ще ми го покажеш. Само на мен.

Мег не искаше да му разкрива тайния проход, но Доминик бе господар на крепостта и имаше пълното право да знае къде е входът му.

— Добре — тихо пророни тя.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.

— Толкова ли беше трудно, малка соколице?

— Кое?

— Да ми дадеш онова, което ми се полага като твой господар.

— Виждам, че ме смяташ за студена и себична.

— Не. Просто неопитомена.

Мрачната й усмивка го изненада.

— Неопитомена? — повтори тя. — Така ли изглеждам в твоите очи?

— А как искаш да изглеждаш? Ти не се подчиняваш на никого, дори на собствения си съпруг.

— Подчинявам се на всички, откликвам на нуждите дори на най-изпадналите хора в Блакторн. Никога, нито веднъж не се е случвало някой да ме попита какво искам самата аз.

— И какво е то?

— Свобода, господарю мой. Само това. — Мег издърпа ръцете си изпод дланите му, стана от леглото и отиде да разпали огъня. — А сега заспивай. Тялото ти има нужда от още почивка, за да оздравее.

— Ще оздравея по-бързо, ако ти си до мен.

Тя се бе навела, за да сложи в огъня една дъбова цепеница, но когато чу думите му, застина неподвижно. Тънки пламъчета се устремиха към дървото, сякаш усещаха, че са обречени да изгорят и, горейки — да сгреят два студени човешки живота.

Мег бавно постави цепеницата между въглените. По дървото в миг се плъзнаха жадни огнени езици. Тя се изправи, върна се при леглото на Доминик и разтвори тежкия балдахин.

Доминик я очакваше, отгърнал завивките в мълчалива покана да легне при него. Мег бързо се свря под тях, за да не позволи на топлината да избяга. Балдахинът се затвори зад гърба й, преграждайки пътя на студените течения откъм прозорците.

— Ще настинеш, ако не лежиш плътно завит — каза тя.

— Ти ще ме стоплиш.

Силните ръце на Доминик се протегнаха и я притеглиха към тялото му в онази интимна поза, в която вече бяха свикнали да спят. Обикновено той бе този, който даряваше топлина, но не и тази нощ. Тази нощ последните остатъци от отровата все още стискаха тялото му в студената си хватка. Мег загърна завивките добре около телата и на двамата и се помъчи да покрие колкото се може повече от неговото със своето. Топлината, която се излъчваше от нея, изпълваше Доминик с светла, чиста наслада.

Усмихнат, той докосна челото й с устни, погали бузата й с длан и отново потъна в оздравителен сън. Мег бързо го последва, сгушена на топло в сгрените от самата нея обятия на съпруга й. Тогава дойде сънят и в сърцето й се впиха ледени пръсти.

— Не!

Тя се изправи рязко в леглото. Сърцето й препускаше като побеснял кон и караше цялото й тяло да трепери.

Доминик се изправи миг след нея, стиснал в ръката си остър нож, огледа се и бързо установи, че никой не е докосвал балдахина. Гънките му бяха напълно неподвижни, а пролуката между тях, през която се виждаше бледото сияние на жаравата в огнището, бе все така тясна.

— Доминик? — извика силно Саймън иззад вратата. — Наред ли е всичко?

— Да. Беше само лош сън.

Саймън измърмори нещо за вещици и кошмари и отново се облегна на външната страна на вратата, за да се помъчи да поспи колкото може през оставащите до утрото часове.

Мег продължаваше да трепери и да мълви неразбираеми слова с уплашен глас.

Доминик бързо прибра ножа под възглавницата си, разтвори балдахина и запали нова свещ от пламъка на една от догарящите на масата. В стаята цареше студ. От огъня бяха останали само полуизгорели въглени. Но причината съпругата му да трепери едва ли бе тази.

— Мег! — каза тихичко той, като я погали по бузата. — Какво има?

Първоначално Мег не го чу, защото все още беше в лапите на кошмара.

— Мег?

Този път тя отвори очи и се огледа замаяно.

— Доминик? Нещо не е наред ли? Пак ли ти е зле?

— Не. Ти викаше насън.

— О!

Мег разтърка длани и отново се огледа наоколо, вече с поизбистрен поглед. На няколко стъпки от леглото гореше новозапалена свещ. В огнището тлееха въглени. През малкия процеп на кепенците не се виждаше никаква светлинка.

— Огънят — разсеяно каза тя.

— Аз ще го разпаля.

— Не. Ще настинеш.

Доминик завъртя лицето й към себе си и я принуди да го погледне.

— Какво има? — попита той.

Мег отвори уста, но не произнесе и звук. Треперейки, тя разтърка отново ръце, сякаш тялото й бе премръзнало.

— Легни си — каза Доминик, като я притисна нежно обратно към леглото. — Иначе ти ще настинеш.

После стана и разпали огъня с няколко бързи, уверени движения, които красноречиво говореха, че здравето му се възстановява добре. Когато се върна в леглото, той отново взе Мег в обятията си, но този път не затвори балдахина. Имаше чувството, че в момента светлината е по-важна за нея от топлината.

Ръцете на Мег бавно го прегърнаха. От гърдите й се изтръгна дълга, беззвучна въздишка.

— Ще ми кажеш ли какво има? — попита Доминик.

Първоначално му се стори, че ще откаже да му отговори. Сетне Мег въздъхна отново и топлият й дъх погали гърдите му.

— Просто сънувах — каза тя.

— Често ли сънуваш така?

— Не.

Доминик мълчеше в очакване да чуе още. Мег не каза нищо повече.

— От мен ли те е страх? — попита той. — От наказанието, което мога да ти наложа?

— Не — прошепна тя. — Въпреки че би трябвало.

— Защо?

— Защото си много по-силен от мен.

Доминик се засмя.

— Нима? Затова ли не мога да те накарам да ми се подчиняваш дори за най-малкото нещо?

— Но… — започна Мег.

Пръстите на Доминик докоснаха устните й и осуетиха опита й да се възпротиви.

— Кажи ми — тихо промълви той. — Защо те е страх?

— Понякога… понякога сънувам кошмари — припряно каза тя.

— Повечето хора сънуват кошмари.

— Не… не такива кошмари. Дебне ни опасност. Знам го.

— Нощните страхове са нещо обичайно — спокойно заяви Доминик.

— И ти ли си ги изпитвал?

— Да.

Мег надигна глава, за да може да вижда профила му, очертан на фона на светлината от огъня.

— Какво сънуваш? — попита шепнешком тя.

— Не знам. Знам само, че се събуждам облян в ледена пот.

— Не си ли спомняш сънищата си?

— Само някои — отвърна Доминик.

— Но не и тези, които те събуждат?

— Не. Тях не.

Въздишката на Мег погали кожата му с топлата си ласка.

— Бих искала и аз да не ги помнех — прошепна тя.

— Ще ми разкажеш ли какво си спомняш? Или е някаква друидска тайна?

— Не… не знам — каза колебливо Мег. — Със старата Гуин никога не сме говорили за това, а и майка ми не е споменавала нищичко за сънищата.

— Но ти смяташ, че сънят ти е пророчески.

В тона му нямаше въпросителна нотка. Гласът му бе нежен, но беше очевидно, че няма да се откаже, докато не получи задоволителни отговори на въпросите си.

— Да — прошепна Мег.

— Разкажи ми всичко, малка соколице.

Да, гласът му бе нежен, но в очите му гореше огън.

— В живота ми никога не е имало мир — започна тихо тя. — Баща ми… искам да кажа лорд Джон всячески се опитваше да ме омъжи за някой могъщ шотландски тан или саксонски лорд.