— Да — отвърна горчиво Саймън. — Съпруг, когото не искаш. Ти стори всичко, което бе по силите ти, за да го унищожиш.

— Това е лъжа!

При опита й да го заобиколи златните звънчета зазвъняха яростно. Но Саймън бързо се премести и отново препречи с тяло вратата на покоите на Доминик. Тогава Мег се престори, че ще се опита да мине от другата му страна, и вместо това се хвърли напред. Металните му ръкавици се сключиха болезнено около китките й. Дръжката на кошницата, която носеше, се вряза в дланта й.

— Не ме предизвиквай, вещице — гневно я предупреди Саймън. — Знам за какво са ти трябвали билките, които набра от онова прокълнато място. За болест и смърт, а не за здраве и живот.

Очите й се разтвориха като две огромни, слисани зелени езера.

— Какво говориш?!

— Отрова, проклета вещице. Ти си отровила брат ми!

— Не! За нищо на света не бих го сторила! Чуваш ли? За нищо на света!

— Запази си лъжите за своя любовник Дънкан от Максуел — просъска Саймън.

Мег прехапа устни, за да не извика от болка. Пръстите на Саймън, които стискаха китките й с все сила, бяха като от камък. Дишаше тежко и задъхано, защото беше изминала целия път от дома на Хари дотук тичешком, пришпорвана от страх, какъвто бе изпитвала само в сънищата си.

— Ходих в стаята ти — продължи неумолимо Саймън. — Проверих в нишата. Отварата, която толкова бързаше да приготвиш, я няма.

— Взех я със себе си — обясни задъхано Мег. — Знаех, че Адела е отпаднала. Боях се да не би акушерката да й е дала прекалено много от болкоуспокояващото лекарство и с това да е забавила раждането. Отварата лекува слабостта, не я причинява.

Саймън се взря в ясните й, разтревожени очи и му се прииска да смачка тази друидска вещица като празна яйчена черупка. Единствено увереността, че Доминик — ако въобще оживееше — никога не би му простил за загубата на своята съпруга, възпираше яростта му.

— Умееш да лъжеш много добре — процеди през зъби той.

— Изобщо не умея да лъжа — тросна се тя. — Питай когото искаш. А сега ме пусни да мина. Ако Доминик е болен, аз мога да му помогна.

— Не. Само през трупа ми.

Мег се сдържа да не закрещи в лицето му само защото знаеше, че така няма да постигне нищо друго, освен да отприщи яростта, която очевидно кипеше в гърдите му. Вместо това тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж, и още веднъж, и едва тогава реши, че е в състояние да заговори спокойно въпреки тревогата, впила острите си нокти в сърцето й.

— Хари ми каза само, че сте връхлетели в крепостта като подгонени от самия дявол — предпазливо каза тя.

— Подгонени — не, бяхме оставили дявола в къщата на Хари.

Мег продължи така, сякаш не го бе чула.

— Доминик не можел нито да говори, нито да стои изправен на седлото. Ти и Томас Силния сте го пренесли до покоите му. Това е всичко, което знае Хари.

Саймън мълчеше.

— Моля те — прошепна тя. — Умолявам те. Почувствах опасност, дотичах веднага тук и ми казаха, че Доминик е бил повален от удар в главата, нанесен от твоя меч.

Саймън с мъка сдържаше яростта си.

— Мери си приказките, зла вещице.

Зла.

Вещица.

Мег осъзна, че той няма да я пусне при Доминик, колкото и горещо да го моли. Обзе я свиреп гняв.

— Защо да си меря приказките? — извика тя. — Нима истината боли толкова много? Или се надяваш след смъртта на Доминик да наследиш Блакторн и затова не ми позволяваш да се погрижа за него?

Обвинението бе толкова неочаквано, че Саймън остана без думи. Затова пък Мег изобщо нямаше подобен проблем. Тя освободи ръцете си от хватката му и продължи да го пронизва с острия си език.

— Ако е така, храбри мой рицарю, чуй какво ще ти кажа. — Гласът й бе пълен с гняв и възмущение. — Със собствените си ръце ще разруша крепостта камък по камък и ще отровя водата в кладенеца, но няма да те оставя да се облагодетелстваш от преждевременната, насилствена смърт на своя брат!

— Проклета вещица — прошепна Саймън. — Бих убил всеки, който дори за миг се съмнява, че съм способен на такава подлост.

Гласът му напомни на Мег гласа на Доминик в миговете на най-силна ярост. Във всеки друг случай тя би преклонила глава пред мъжкия гняв, би се оттеглила. Но не и сега. Доминик умираше. Всичко друго бе без значение.

Проклета вещица.

Със свободната си ръка Мег разкъса тънката друидска риза от шията до кръста си и отдолу се показа нежната кадифена кожа на заоблените й гърди. Между тях сияеше златния кръст, който някога бе принадлежал на нейната майка.

— Може ли една истинска вещица да носи божия кръст? — попита тя. — Може ли?

Настъпи продължителна, напрегната тишина.

— Не — призна най-накрая Саймън.

Сетне внимателно затвори краищата на ризата, скривайки гърдите й.

Мег чакаше, но той не помръдна от мястото си.

— Пусни ме да мина, Саймън, наречен Предания. Използвай ума си, вместо силните си ръце. Кой друг в тази крепост може да помогне на Доминик, освен мен?

Отново настъпи тишина. Саймън не откъсваше поглед от момичето с необичайните зелени очи. Откакто бяха пристигнали в Блакторн, васалите не спираха да повтарят какви чудеса прави Мег с болните и ранените. Всички я наричаха „друидската магьосница.“

Бяла магьосница.

На гърдите й лежеше кръст. На леглото в стаята Доминик лежеше болен и бавно умираше.

Никога Саймън не бе изпитвал по-голям страх за живота на брат си, дори когато за да спаси дванадесет от своите рицари Доминик се бе предал на султана — човек, чиято жестокост към християните човек трябваше да изпита, за да повярва, че е възможна.

— Ако брат ми умре — тихо каза той, — ти ще умреш от моята ръка в мига, в който Доминик предаде богу дух. Кълна се!

— Така да бъде — кимна Мег.

На изкривеното от гняв лице на Саймън се изписа изненада. Всичко друго бе очаквал от тази вещица, но не и да рискува собствения си живот, без дори да трепне. Каквато и да беше, не можеше да се отрече, че не й липсва смелост.

Той се отмести от вратата и преди още да се е обърнал, Мег вече беше в стаята и се бе привела над леглото на Доминик. В огнището гореше силен огън. Стаята бе топла, дори гореща.

— Той едва диша — тихо прошепна Мег и докосна ръката му. Дъхът замря в гърлото й. — Божичко… кожата му е хладна като вода.

Тя доближи нос до устните на Доминик и помириса дъха му. Тялото й се вцепени. Тя с усилие прочисти дробовете си и отново го подуши.

Саймън стоеше неподвижно, заслушан в златните звънчета, които трептяха и шепнеха с тихи гласчета, сякаш скърбяха за своя умиращ господар.

Мег бавно се изправи и отметна назад косата си, която се бе разпиляла при обезумелия й бяг от дома на Хари към крепостта. Златен водопад от напевен звън се изсипа в тишината — идваше от дългите вериги със звънчета, завързани за полуразплетените й плитки.

— Господарке? — извика Едит иззад вратата. — Донесох водата и ризата, за които ме помолихте.

— Вземи ги от нея — тихо каза Мег. — Не я пускай да влиза. Тя не умее да си държи езика зад зъбите. Ако рийвърите узнаят, че Доминик е болен…

Преди още да довърши, Саймън вече бе сторил това, което се искаше от него. Вратата се затвори грубо под носа на Едит и заглуши разтревожените й въпроси.

— Сложи легена и ризата до огъня — припряно нареди Мег. — После се обърни с гръб, докато се приготвя.

Без да дочака да види дали Саймън ще се подчини, тя свали използваната риза от гърба си и я хвърли в огъня, припявайки тихичко старинното заклинание. После сложи в легена билки и сапун и се изми припряно, като пееше толкова бързо, че думите се лееха от устата й като водопад. Когато по кожата й не остана нищо друго, освен свежия, чист аромат на билки, Мег надяна новата риза и се обърна.

Саймън беше с гръб към нея.

— Готова съм. Сега ми кажи какво точно се случи — каза тя. — Мисли внимателно, но бързо. Животът на Доминик се държи на съвсем тъничка нишка. Ако му дам погрешно лекарство, той със сигурност ще умре. Ако му дам вярното лекарство, той въпреки всичко би могъл да умре. Кога за пръв път забеляза, че не се чувства добре?

Саймън се обърна с лице към нея и дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил. Причината за това бяха не думите на Мег, а сълзите, който се стичаха бавно и беззвучно по бузите й.

— Когато излязохме от къщата на Хари — отвърна той. — Доминик каза, че светлината била ярка като в Йерусалим, а всъщност съвсем не беше така. Беше си пак толкова светло, колкото и преди да влезем в къщата.

Мег сви устни, но не каза нищо. Слушаше го така, сякаш животът на Доминик зависеше от това.

— После той залитна и започна да говори като пиян — продължи Саймън.

Тя махна рязко с ръка, отхвърляйки тази възможност. Познаваше Доминик достатъчно, за да е сигурна, че никога не би се оставил ейлът да отслаби способността му да се контролира.

— После пак залитна и пак се изправи, но на следващия път вече щеше да падне, ако не го бях уловил — каза Саймън. — Очите му изглеждаха много странно…

— Как? — прекъсна го Мег.

— Зениците му бяха толкова големи, че очите му изглеждаха черни като моите.

— Да е ял или пил нещо в твое присъствие?

— Да е ял ли? Не. Ял е с теб. Пихме по чаша ейл. — При спомена за неприятния вкус той сбърчи вежди. — Беше ужасно горчив.

— От една чаша ли пихте?

— Не.

— Какво стана после?

— Доминик каза, че отива при своята малка соколица, която щяла да премахне горчивия вкус от устата му. Но когато е отишъл в стаята ти, теб те е нямало.

— Казваш, че и твоят ейл е горчал?

— Да.

— Но ти не си усетил някакво замайване или отмалялост? И не е трябвало да криеш очите си от светлината?

— Изморен съм и мускулите ми са някак прекалено отпуснати за едно толкова леко упражнение с меча и щита. Освен това… — Саймън се намръщи. — Странно, но ребрата не ме болят толкова, колкото би трябвало. Доста е приятно, всъщност.