Елизабет Лоуел - Най-силната магия

С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да спазва своето обещание да не се противопоставя на Доминик.

— Ами моята градина? — запротестира Мег, когато той тръгна да излиза от стаята й. — Аз трябва…

— Старата Гуин се грижи за нея — прекъсна я Доминик, като затвори вратата зад гърба си. — Ще се върна преди още камбаните да са ударили за обяд.

— Но кога най-после ще ме освободиш? — извика тя след него.

— Когато мога да съм сигурен, че щом родиш, бебето ще е мое и само мое. Ще се върна скоро, малка соколице. Междувременно не забравяй своето обещание.

Мег нададе отчаяно възклицание и удари с юмрук по вратата. Златните звънчета звъннаха разтревожено.

— „Не забравяй своето обещание“ — изимитира възмутено гласа му тя. — Ха! Как бих могла да го забравя? От три дни насам изобщо не мога да мисля за нищо друго!

Беше затворена като млад, неопитомен сокол сама в полутъмна стая. Единствената разлика бе, че в нейния затвор имаше огън, който смекчаваше тъмнината и студа на каменните стени. И че можеше поне да се разхожда из стаята — удоволствие, от което пленените птици бяха лишени.

Господарят на Блакторн бе единствената връзка на Мег с останалия свят. По негова заповед никой друг не припарваше до стаята й, никой не говореше с нея даже през затворената врата, никой не й носеше храна и вода: компания й правеше само Доминик.

Често идваше при нея през деня, като влизаше без дори да почука и й носеше току-що разцъфнало цвете или гладко речно камъче за нейната сбирка. И й разказваше за бързия напредък на своя нов сокол, за полската работа, за обновяването на оръжейната, за новото котило котенца, които удивително приличали на Черньо, и за състоянието на нейните градини.

Ако някое от посещенията му съвпаднеше с времето за ядене, той я вземаше в скута си и я хранеше с неизменно търпение, въпреки нейното мърморене и оплакване срещу пленничеството й. Когато дойдеше време за сън, двамата спяха в балдахиненото й легло — интимност, която за Мег бе доста смущаваща, но пък я даряваше с неочаквана топлина в студените нощи.

А дойдеше ли време за къпане…

Тя потръпна, припомняйки си как облегнат на вратата на банята, Доминик бе наблюдавал с блестящите си сребърни очи как се къпе по своя древен друидски обичай. И все пак въпреки страстта, която гореше в погледа на нейния съпруг, въпреки очевидната му възбуда, когато лежаха в леглото един до друг, той нито веднъж не бе нарушил желязната си самодисциплина и самоконтрол. Докосваше я само за да я нахрани, да й даде да пие, да я стопли в мразовитите нощи.

За пръв път в живота си Мег копнееше да има уменията на блудница, за да може да разпали в тялото му огън, който да опожари като суха слама тази негова влудяваща способност да се владее. Тогава той щеше да я направи своя още преди да е дошъл месечният й цикъл и да разбере колко безпочвени са били всичките му съмнения и подозрения.

Ако притежаваше уменията на блудница… но тя не ги притежаваше. Беше обаче напълно сигурна, че колкото по-дълго продължава пленничеството й, толкова повече расте неприязънта на хората от Блакторн към новия им нормански господар. Онова, което й бе казал Хари на сутринта след сватбата, бе казано от името на всички тях.

Ако господарят ви нарани, никой от нас няма да си трае… Много злополуки могат да се случат на един мъж по време на лов. Честна дума.

Страх обзе Мег при спомена за тези негови думи. Ако се случеше нещо такова, то щеше да бъде катастрофа за Блакторн. Саймън бездруго нямаше доверие на блакторнци заради привързаността им към Дънкан от Максуел. Ако селяните се разбунтуваха и стореха нещо на Доминик, отмъщението на Саймън щеше да бъде по-страшно и по-жестоко от всичко, което дори собственият му брат би могъл да измисли.

Тя закрачи неспокойно напред-назад из стаята си, обзета от тревога и страх за своя народ. Скоро обаче откъм двора долетяха звуци, който я откъснаха от мислите й — бяха възбудени мъжки гласове, придружени от звън на мечове и щитове.

Мег отиде до прозореца. Беше открила, че може да открехва съвсем лекичко кепенците, без това да се вижда отдолу. Пролуката не бе достатъчно голяма, за да влиза слънчевата светлина, но през нея Мег можеше да наднича навън и да наблюдава какво става на двора.

Ставаше това, че рицарите упражняваха бойните си умения под строгия надзор на Доминик. Брони и шлемове, метални гривни и ризници предпазваха мъжете от яростните удари с огромните оръжия, които бяха по-тежки от бойни мечове и за разлика от тях нямаха остри ръбове.

Това обаче съвсем не означаваше, че не са опасни. В ръцете на един силен и ловък рицар и най-тъпото оръжие можеше да нарани зле някой невнимателен, несръчен или неопитен противник.

Едит подвикваше окуражително и наливаше ейл на своите любимци. Чернооката Мари също сновеше между бойците и им подаваше чаши, пълни с пенливото пиво. Съблазнителното полюшваш на хълбоците и бедрата й се виждаше дори от височината на господарските покои.

Очите на Мег заискриха като зелен лед, когато норманката се приближи до Доминик и вдигна глава към него като към божество. Беше застанала толкова плътно до него, че дори дневната светлина не можеше да проникне между телата им.

Когато Доминик се засмя на нещо, казано от блудницата, ръцете на Мег се свиха в юмруци. Единственото, което я спря да не разтвори прозорците и да не хвърли една от саксиите върху главата на Мари, бе увереността й, че от сватбата насам Доминик не е спал със своята наложница. Нямаше как да го е правил, когато не се занимаваше със задълженията си на господар на крепостта, той беше неотлъчно до своята съпруга.

Ако тя бе негова пленница, то Доминик бе не по-малко неин пленник. И тази мисъл я изпълваше с огромно задоволство.

Въпреки това Мег изпита облекчение, когато Доминик обърна гръб на норманката, за да отговори на някакъв въпрос, зададен му от Саймън. Миг по-късно той кимна и повика своя валет.

Не след дълго двамата братя бяха в пълно бойно снаряжение. Когато застанаха един срещу друг, останалите рицари прекратиха сраженията помежду си. Дори най-каленият в битките боец имаше какво да научи, щом Доминик и Саймън решаха да изпитат бойните си умения.

По нечий невидим сигнал двамата братя се хвърлиха напред, насочили огромните си мечове един срещу друг. Като физика Саймън и Доминик бяха еднакви. И двамата бяха по-високи от повечето мъже, и двамата бяха по-широкоплещести, по-силни и по-бързи от обичайното. Човек имаше чувството, че гледа един и същи човек, който се сражава сам със себе си.

Зловещо свистене на стомана, разсичаща въздуха, накара Мег да затаи дъх. Ударите, които двамата братя сипеха един върху друг, можеха да повалят доста мъже, но и Доминик, и Саймън ги посрещаха невъзмутимо. Първоначално изглеждаше, че възможностите им са напълно изравнени, но постепенно Мег забеляза, че Доминик има леко преимущество в силата, докато Саймън — в бързината. Въпросът бе кой от двамата ще реши пръв да се възползва по подобаващ начин от своето.

Мег с мъка се сдържаше да не извика уплашено всеки път, когато й се струваше, че Доминик ще бъде улучен в главата или ребрата от някой яростен удар. Но всеки път той успяваше да вдигне щита си в последния момент и да се предпази. Сетне собственият му меч проблясваше страховито и се стрелваше надолу, но Саймън съумяваше да избегне удара с ловко, гъвкаво движение. Двамата братя продължаваха да се дебнат, да се хвърлят един срещу друг, да атакуват и да се оттеглят отново и отново, докато Мег не се убеди, че единственият начин някой да спечели, е другият да се изтощи и да се предаде.

— Господарке — извика тихичко някой от другата страна на вратата. — Вътре ли сте? Марта е.

— Лорд Доминик не разрешава никой да говори с мен — неохотно отвърна Мег. — Върви си, преди да те е видял и да те е наказал.

— Става въпрос за жената на Хари. Бебето се мъчи да излезе вече два дни, но тя е твърде слаба и няма сили да го изтика навън.

— Къде е Гуин?

— Отиде до село Дейл да се срещне с една лечителка от юга. Отчаяно се нуждаем от вас, милейди.

Мег се зае бързо да сваля златните звънчета от китките си. Накитите щяха само да й пречат.

— Тръгвам, Марта. Върви си, преди да са те открили.

— Да, господарке.

После, след кратка пауза, готвачката се обади отново:

— Сигурна ли сте, че ще можете да излезете през входната врата? Пазачът на онзи нормански дявол… ъъъ, искам да кажа на вашия съпруг, ще ви види…

— Има и друг начин да изляза. Сега си върви!

— Бог да ви поживи, добра лейди. Тръгвам.

Мег измъкна от една ракла с необичайна дърворезба една от ризите, които използваше специално за такива случаи, извади шишенцето от тайната ниша и отвори вратата към коридора. В мига, в който прекрачи през прага, в главата й отекна предупреждението на Доминик:

Ти вкуси от милостта ми и видя, че е сладка. Но мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж. Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен.

Но тя го бе правила, а сега й се налагаше да го направи отново.

Без да се поколебае, Мег затвори вратата зад гърба си и се втурна по коридора. Нямаше друг избор. Без нейната помощ съпругата на Хари сигурно щеше да умре, а заедно с нея — и бебето.

Пренебрегвайки любопитните погледи на слугите, които много добре знаеха какво е разпоредил техният господар, Мег се спусна като вихър по извитата стълба, съпроводена от обезумелия звън на златните звънчета. Щом стигна до билкарника, тя разрови полиците и напълни една кошница с билки и отвари, до които сложи лекарството срещу болка, противоотровата и ризата.