Той се усмихна.

— Някои соколи — имам предвид специалните, вълшебните соколи — могат да говорят.

— За какво? — попита Мег, докато Доминик късаше второ парче месо от кълката.

— За храна, вода, лов, плячка, полет…

— Свобода — прошепна тя.

— Да — каза той, като й подаде късчето. — Подозирам, че неопитомените соколи говорят преди всичко за това.

Мег продължи да се храни от ръката му, без да откъсва очи от неговите. Имаше някаква особена интимност в тази необичайна ситуация. С всяка поета от неговите пръсти хапка между двама им сякаш се опъваха невидими нишки от тънка коприна — една, втора, трета — и се сплитаха в шнур, който ставаше все по-плътен, свързваше ги все по-здраво.

Докато миговете се нижеха един след друг в потъналата в тишина стая — тишина, която звънът на звънчетата по-скоро засилваше, отколкото нарушаваше, — Мег за пръв път в живота си осъзна защо най-добрите ловджийски хрътки се хранят само от ръката на господаря си и защо малките бебета се научават на близост от майчиното мляко.

И защо соколите — най-свободолюбивите от всички божи твари — поемат храна само от своя стопанин, кацат само на неговата китка, откликват само на неговия повик.

— Не ти ли харесва храната? — попита Доминик.

— Много е вкусна.

— Тогава защо спря да ядеш?

— Мислех си за соколите и господарите — отвърна Мег.

— Соколите нямат господари.

— Те ловуват само за да доставят удоволствие на стопанина си.

— Соколите ловуват за собствено удоволствие — каза Доминик, като пъхна още една хапка между устните й. — Техните стопани просто им осигуряват възможността да го правят.

— Всички мъже ли мислят така?

Той сви рамене.

— Не ме интересува как останалите мъже виждат връзката между сокола и човека. Ако глупаците искат да вярват, че те пускат сокола да лети, а не обратно, кой съм аз, че да се мъча да променям плитките им възгледи?

Мег се замисли над думите му, дъвчейки бавно. В момента, в който преглътна хапката, пред устните й се появиха хляб и сирене. Тя отвори уста, пое новата хапка… и усети как пръстът на Доминик нежно погали долната й устна.

— Да, но соколите са пленници, не хората — каза Мег.

— Случвало ли ти се е да пуснеш сокол на свобода?

— Веднъж.

— Защо го направи? — попита той.

— Защото така и не можа да свикне с каишката си.

— Аха. Но всички останали свикват, нали?

Тя кимна.

— И по този начин — продължи Доминик — тези твои свирепи сестри са се научили на друг вид свобода.

Зелените й очи се впериха в него с ням въпрос.

— Свободата да има кой да се грижи за тях, когато земята бъде скована от лед — обясни той, — да бъдат хранени, когато по горите и полята няма плячка, да живеят по-спокойно и два или три пъти по-дълго от своите неопитомени събратя. Кой може да каже кой вид свобода е по-добър?

Мег понечи да каже нещо, но тозчас между устните й бе пъхната сладка смокиня.

— Всичко зависи от това дали соколът е готов да приеме този нов живот — завърши Доминик.

Мег сдъвка бързо смокинята, понечи отново да каже нещо и устата й отново се оказа пълна с храна. Тя погледна смръщено своя съпруг и видя, че Доминик се усмихва.

— Ейл? — попита невинно той.

Мег преглътна и благоразумно кимна, вместо да говори.

Доминик надигна каната с ейл и отпи от нея. Мег зачака, убедена, че след малко ще поднесе каната към устните й като към малко дете, което тепърва се учи да пие от чаша.

Но това, което срещна устните й, бе не студената кана, а топлите устни на Доминик. Струя хладен, силен ейл обля езика й и тя автоматично я глътна. Доминик захапа лекичко устните й, сетне вдигна глава и отпи повторно от каната. После се обърна и отново й даде да пие от устните му.

Първичната чувственост на този акт накара цялото й тяло да затрепери. Звънчетата зашепнаха почти загадъчно с гласчета, които по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха. А Доминик продължаваше да отпива от каната и да пои Мег от устните си, докато главата й не се замая.

— Достатъчно — прошепна тя.

Беше допряла устни до неговите. Вдишваше упоителния аромат на ейл в дъха му, вкусваше топлината му, усещаше острите му зъби, които нежно хапеха долната й устна.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Боя се, че не издържам на пиене. Чувствам се замаяна.

Смехът на Доминик бе като гласа му — плътен, кадифен, страстен.

— Не си замаяна от нищожното количество ейл, което изпи — промълви той, докосвайки устните й със своите при всяка дума, — а от начина, по който го изпи.

Мег не се и опита да спори. Много добре знаеше, че никога не й се е случвало да я хваща от толкова малко ейл.

— Може би просто все още съм гладна — каза тя, като погледна с копнеж към подноса с храна.

Доминик се засмя тихичко и отново се зае да й подава готови хапки. Постепенно Мег привикна към този нов начин на хранене и пулсът й се успокои. Месото и смокините, сиренето и хлябът — и, разбира се, зеленчуците — всичко се стопяваше с изумителна скорост.

— Ти още не си хапнал нищичко — каза тя, когато Доминик й подаде поредното парче смокиня.

— Аз не съм малка соколица.

— Дори орлите се хранят — сухо заяви Мег.

Но на устните й грееше усмивка, а очите й искряха изпод дългите тъмнокестеняви ресници.

Доминик се засмя и открадна трошичка хляб от ъгълчето на усмивката й. После продължи да й подава хапка след хапка, докато Мег не се пресити.

Дори тогава обаче не й се искаше да спира. Мъжът, който я държеше толкова внимателно в скута си, който я галеше толкова нежно, който я хранеше по този тъй необичаен, интимен начин, бе истинско откровение за нея. Сърцето й упорито настояваше, че у този суров нормански рицар трябва да има нещо повече от хладна амбиция и убийствена ловкост при боравенето с меч и копие.

Твърдоглавата надежда, вдъхвала и поддържала живот у толкова поколения друидски жени, отново надигна глава в душата на Мег, нашепвайки й, че мъж, който може да бъде толкова нежен и да се смее така, навярно е способен и на любов. Не можеше да обикне някого, ако този някой бе твърде студен и сдържан, за да отвърне на любовта й, но ако той я обичаше… ако това бе възможно…

Тогава всичко беше възможно.

Дори раждането на друидски син.

Когато Доминик й предложи поредното късче хляб, Мег поклати глава, като в същото време целуна лекичко върховете на пръстите му. Тази нежна целувка, дарена му напълно доброволно, накара сърцето му да затупка трескаво.

— Нещо сладко? — предложи той с приглушен глас.

Мег погледна към подноса и едва сега забеляза скритите под хляба отбрани турски лакомства. Оскъдната светлина обаче й пречеше да установи кое от всичките е с вкуса, който й допадаше най-много.

— Кой сладкиш е с лимон? — попита тя.

— Сега ще открием.

Доминик посегна към подноса, лапна един от сладкишите, завъртя го с език из устата си и се наведе към Мег.

— Опитай вкуса ми, малка соколице.

Мег погледна красиво очертаните му устни и по тялото й пробягна огнена тръпка. Изглеждаха твърди, сякаш издялани от камък, а в същото време бяха толкова топли и нежни.

Доминик съзерцаваше своята невяста с онзи хладен, всевиждащ и разбиращ всичко поглед, с които бе свикнал да преценява хората, разположението на бойните полета и укрепените градове. Всички те имаха своите силни страни, но той се интересуваше не от тях, а от слабостите им. Защото именно те бяха ключът към тяхното превземане.

Слабостта на Мег бе нуждата й да вярва в любовта.

Ела, друидска вещице. Открий у мен онова, което искаш да откриеш. Предай ми своята крепост. Легни пред мен гола и беззащитна.

Дай ми сина, който трябва да имам.

Мег бавно притисна устни към неговите. Когато видя, че Доминик не помръдва, тя докосна езика му с връхчето на своя. Сетне бързо се отдръпна и се взря напрегнато, ококорено в него. Той вдигна въпросително вежди.

— Сладък е, но не е лимонен — каза тихо Мег.

— Аха, значи се налага да опитаме отново, нали?

Доминик изплю бонбона и избра друг. Когато вкусът му изпълни устата му, той погледна очаквателно към Мег. Този път тя се наведе към него без колебание, вкуси го по-спокойно и се отдръпна по-бавно.

— Сега по-добре ли е? — попита Доминик.

— Да…

— Но не е вкусът, който търсиш?

Мег поклати глава.

— Тогава просто трябва да продължим — каза той.

Тя кимна и се усмихна лекичко.

Доминик също се усмихна и в тази негова усмивка имаше нещо хищно, но Мег не забеляза това, защото той се бе извърнал към подноса и ровеше из сладкишите. След малко избра нов, предложи на Мег да го опита и със задоволство усети топлия й език в устата си.

С всеки следващ сладкиш подозрението й, че Доминик много добре знае кой от всичките е с вкус на лимон, се засилваше все повече, но Мег не каза нищо. Захаросаните целувки бяха по-вкусни и по-сладки от всички турски сладкиши на света.

Накрая остана само един бонбон. Под изпълнения с нега поглед на Мег Доминик го пъхна между устните си, които блестяха от горещата влага на целувките. Нямаше нужда да я кара да опита вкуса му. Тя сама вдигна глава към него с копнежа на сокол, устремен към небесната синева.

Щом усети пикантния лимонов вкус, от гърдите й се изтръгна блажена въздишка. Доминик наклони леко глава назад и я погледна въпросително.

— Този ли е?

— Да.

— Подели го с мен — промълви той и се наведе отново към нея. Този път целувката продължи чак докато целият бонбон се разтопи и Мег вече не знаеше дали тя целува Доминик, или той нея, защото устните им се бяха слели така, че не можеше да каже кои са негови и кои — нейни.

Когато Доминик най-после вдигна глава, Мег дишаше тежко, виеше й се свят, тялото й пламтеше. Тя отвори очи, пълни с копнеж, огън, страст… и видя, че я гледат чифт очи, студени като лед.