— Да.

— Да? Не се ли опасяваш от това какво мога да поискам?

— Не — отвърна Мег и погледна тревожно към масата, където водата се процеждаше неумолимо в абаносовата купа. — Опасявам се единствено за листата. Ако не ги приготвя скоро, всичко ще бъде напразно.

— Тогава да скрепим сделката с целувка.

— Сега?

— Защо не?

— Защото когато свършим — заобяснява припряно тя, защото не знаеше колко време й остава, — ще бъде вече твърде късно, главата ми ще бъде замаяна, а пръстите ми ще са станали вдървени и несръчни. Ти целуваш по много смущаващ начин.

Когато смисълът на тези набързо избърборени думи достигна до съзнанието му, Доминик се усмихна лекичко и прокара палец по треперещата й долна устна.

— А Дънкан? — измърмори той.

— Дънкан? — Мег преметна объркано. — Какво общо има той, за бога, с целувките? Никога и с нищо не е успявал да ми замае главата.

— А аз?

— Ти — да — каза раздразнено тя. — Току-що ти го казах. И ако не престанеш да си играеш с устната ми ще те ухапя!

— Къде? Тук ли? — попита Доминик, като придърпа едната й ръка до устните си, захапа нежно палеца й и усети как дъхът й секва.

— О, стига — примоли се Мег. — Ръцете ми не трябва да треперят.

Доминик се опита да прикрие задоволството си от този отговор, но това се оказа невъзможно. Той се разсмя толкова гръмко, че каменните стени сякаш се разтърсиха, и я пусна.

— Довърши работата си, сладка вещице. После ще се качим в стаята ти, за да обсъдим условията на твоето пленничество.

Още не беше произнесъл тези думи, когато Саймън прекрачи приведен прага на билкарника и пристъпи вътре.

— Намери ли я? — попита той.

— Да — отговори Доминик. Смехът все още звънтеше в гласа му. — Ела, ще я изчакаме отвън, факлата, която носиш, замърсява въздуха в нейния билкарник.

Когато излязоха, Саймън изгледа брат си с любопитство.

— Явно тази жена наистина е вещица.

Доминик измърка доволно и го погледна въпросително.

— Когато те оставих, ти беше толкова ядосан, че се страхувах да не я одереш жива — обясни Саймън. — А сега се смееш като дете.

Усмивката на брат му го смути.

— Проблемът е сериозен — каза той.

— Защо? Нямам ли право да се смея като другите хора?

— Тя ти е направила магия — ужасено промълви Саймън. — Едит беше права.

— Да, сладка магия — измърмори усмихнато Доминик.

— Дявол да го вземе, ти наистина си омагьосан. Пази душата си, братко, или скоро Дънкан от Максуел ще получи чрез предателство онова, което не може да вземе със сила!

15

Стиснала здраво запечатаното шишенце, Мег внимателно изкачи стъпалата към своята стая. Обикновено оставяше приготвените от нея отвари да отлежават на тъмно в билкарника, но тази специално не искаше да изпуска от погледа си нито за миг.

Доминик проследи с полураздразнен, полуразвеселен поглед как съпругата му отваря една скрита вратичка в дървената преграда, разделяща покоите й на спалня и дневна, как поставя шишенцето в тайната ниша и с въздишка на облекчение затваря обратно вратичката.

— Нали няма да кажеш на никого къде е? — попита угрижено тя, като се обърна към мъжа, който я бе последвал по петите от билкарника до тук.

Доминик сви рамене и затвори вратата зад гърба си.

— Нима има чак толкова голямо значение?

— Ако с това шише се случи нещо, няма да мога да приготвя ново лекарство още поне две седмици. А дотогава може да е твърде късно.

— Защо? За какво служи то?

Мег започна да мисли трескаво как да му отговори, без да наруши обещанието, което бе дала на старата Гуин. След кратко колебание тя обясни, подбирайки внимателно думите си, защото мразеше да лъже:

— Някои от моите лекарства са много силни. Ако се приемат в по-големи количества, те могат да бъдат смъртоносни. Това — Мег махна с ръка към скритото шишенце — е противоотровата за едно от най-силните ми лекарства против болка. След смъртта на Джон приготвих нова доза от лекарството, затова счетох, че е най-благоразумно да приготвя и противоотровата.

— За кого?

— Не разбирам.

— Джон е мъртъв. За кого приготвяш такива опасни лекарства?

Резкият му тон накара Мег да потръпне и отново да започне предпазливо да подбира думите си.

— Твоите рицари всекидневно правят усърдни упражнения. Рано или късно някой от тях ще бъде наранен. Сега вече съм готова да им помогна.

Доминик се взря в друидските й очи, които го гледаха със зле прикрита тревога. Подозираше, че не му казва цялата истина, но знаеше, че няма как да бъде сигурен.

— Няма да кажа на никого, освен на Саймън — каза накрая той. — Той и без това видя, че отнасяш шишенцето в стаята си.

— Моля те, погрижи се той да не казва на никого.

Доминик кимна. Сетне се усмихна лукаво.

— Добре, но това означава, че си ми двойно задължена.

Мег се изчерви, доловила смесицата между чувственост и ликуване в гласа и усмивката му.

— Да — промълви тя и се обърна припряно, за да разбърка жаравата в огнището.

Доминик я гледаше как се навежда над разпалените въглени, неспособен да откъсне очи от нея. Колкото повече време прекарваше със съпругата си, толкова повече се засилваше нетърпението му да хвърли семената на своето поколение в топлата й утроба. Изяществото на нейните движения го възбуждаше до болка.

А сръчността, с която се справяше с огъня, показваше, че е свикнала да върши подобна работа.

— Едит очевидно не си заслужава храната и подслона, които й се дават — каза той възмутено.

— Моля?

— Твоята компаньонка изглежда не отделя много време за изпълнение на задълженията си.

— Има неща, които е по-лесно да свършиш сам, вместо да викаш някой от слугите. Пък и Едит не би била компаньонка, ако баща й или съпругът й бяха живи. Щеше да бъде дама със своя прислуга. Старая се, доколкото мога, да зачитам достойнството й.

— Какво е станало със земите на семейството й? — поинтересува се Доминик.

— Това, което става в цяла Англия — Хенри или синовете му отнемат земята и я разпределят между своите нормански рицари.

Доминик слушаше внимателно, но не успя да открие в и следа от омразата, която бе доловил в гласа на Едит при споменаването на норманците — омраза, която таяха мнозина от жителите на Блакторн, въпреки любовта им към Мег. Не откри и онази непримиримост с това ново положение, която бе почувствал в гласа на Дънкан. Мег говореше с напълно спокоен тон, сякаш броеше овце в кошара. Дори не вдигна глава от очукания месингов кош, пълен с дърва за горене, из който ровеше.

— Не мразиш ли норманците, както ги мразят повечето хора от крепостта? — заинтригувано попита Доминик.

— Някои от тях са груби, жадни за кръв и жестоки — отвърна Мег, като измъкна от коша една дълга дъбова цепеница.

— Същото може да се каже и за някои мъже от Шотландия или от Светите зами — изтъкна той.

— Да — съгласи се тя и впери замислено поглед в малките пламъчета, които впиваха зъбите си в току-що поставеното от нея в огъня дърво. — Жестокостта не знае граници.

Доминик отиде до леглото и взе дългите златни верижки с окачените на тях сладкопойни звънчета. Мег тутакси се обърна, омагьосана от нежния им звън.

— Какво е това? — попита тя.

— Сватбен подарък за моята невяста.

Мег се изправи и се приближи до него, привлечена от златните гласчета на звънчетата.

— Наистина ли? — възкликна изумено тя.

— Ще ги носиш ли или трябва да го поискам като една от услугите, които ми дължиш?

— Какво говориш?! Те са красиви. Разбира се, че ще ги нося.

— Но не си сложи брошката, която ти подарих — каза той.

— Преди да се омъжат, друидските девойки носят само сребро.

Доминик огледа дългата й туника. По нея нямаше никакви украшения.

— Сега си омъжена.

Мег разхлаби леко туниката си, за да му покаже, че брошката е закачена на ризата й, точно под ямката на шията.

— Аха — кимна Доминик. — Виждам.

И наистина виждаше. Виждаше източената й, изящна шия и гордата извивка на гърдите й.

— Завиждам на своя подарък — промълви той.

Мег погледна объркано непознатия мъж, който бе неин съпруг.

— Какво искаш да кажеш, госпо… ъъъ, Доминик?

— Завиждам му за това, че може да лежи между гърдите ти.

По скулите й разцъфнаха алени цветя. С някак странно несръчни пръсти тя побърза да пристегне отново вървите на горната си туника.

Доминик я наблюдаваше с усмивка, която накара дъха й да спре. Мег прочисти гърло и посочи дългите вериги в ръката му.

— Как трябва да ги нося?

— Аз ще ти покажа — каза той и коленичи пред нея с мускулеста грациозност, която не убягна от погледа й. — Вдигни крака си на бедрото ми.

След известно колебание тя се подчини. Силните му, топли пръсти се пъхнаха под туниката й и нежно се сключиха около глезена й. От устните й се отрони стреснато възклицание. Преди обаче да успее да дръпне крака си, ръката на Доминик я стисна по-здраво.

— Отпусни се — каза той. — Няма от какво да се боиш.

— Доста е смущаващо — промълви Мег.

— Това, че те докосвам?

— Не. Мисълта, че един мъж, когото познавам едва от няколко дни, има правото да ме докосва както и когато пожелае.

— Смущаващо — повтори замислено Доминик. — Страх ли те е от мен? Затова ли избяга в гората?

— Знам, че ще ме боли, когато съм в постелята с теб, но не за това отидох в гората.

— А заради малките листенца за твоята отвара.

— Да.

Под тихия звън на звънчетата Доминик уви едната верига около глезена й. Сетне провери дали закопчалката е добре закопчана и плъзна длан нагоре по прасеца на Мег. Тя си пое рязко дъх. Лекото трепване на тялото й накара звънчетата да зашепнат сладкогласно.

— Защо мислиш, че ще те боли? — попита Доминик, като я погали нежно. — Толкова ли ти е трудно да приемеш един мъж?