Въздухът беше студен, влажен и напоен с мириса на храна и билки. Доминик закрачи решително по тесния коридор, като се опитваше да овладее гнева, кипнал във вените му при мисълта за Мег и Дънкан и за сладострастните им игри в банята. Не ме интересува, каза си той, какво е правила, преди да стане моя съпруга. И в същия миг се сепна. Не можеше да повярва!

Шокът от тази мисъл пропъди гнева му. Мег е била сгодена за Дънкан. Кралят се бе противопоставил на брака им, както и на всички други женихи, предложени от Джон. При това положение беше напълно естествено тя да подири удоволствие в прегръдките на мъжа, с когото винаги са били толкова „привързани един към друг“.

Самият Доминик не беше чак такъв светец, та да обвинява съпругата си за това, че се е поддала на чувствената си природа. Ала всеки път, когато си представеше как Мег лежи в обятията на Дънкан и как шотландецът граби с пълни шепи от щедро разтворените пред него богатства на нейната женственост, в кръвта му закипяваше убийствена ярост.

За да я смири, той се насили да съсредоточи вниманието си върху помещенията от двете страни на коридора. За разлика от останалите стаи в крепостта те бяха чисти и подредени, и очевидно се поддържаха такива далеч отпреди да издаде своята заповед за привеждане на крепостта в ред.

Това е работа на Мег, обзалагам се. Тя е чиста като котка. Жалко само, че е и толкова независима. Неспособна е да се подчини и на най-простата заповед.

Доминик наведе глава, за да мине под ниския праг на билкарника. В мига, в който се изправи отново, до слуха му достигна гласът на Мег. Беше застанала с гръб към него и счукваше нещо в едно хаванче върху дълга каменна маса, която изглеждаше като поникнала направо от земята под краката й.

— Който и да си ти — каза тя без да се обръща, — остави факлата навън, защото вреди на въздуха в билкарника. Колко пъти трябва да го повтарям на всички в тази крепост?

— Навярно толкова, колкото аз трябва да ти повтарям да си стоиш в стаята — отвърна Доминик.

Мег се завъртя рязко. Очите й, осветени от трепкащия пламък на факлата, бяха огромни, стреснати. На светлината кожата й изглеждаше златна като камбанките, които Доминик бе захвърлил ядосано на леглото в стаята й.

— Ти! — възкликна тя. — Какво търсиш тук? Това е моето място!

— Не, мадам. Крепостта е моя, както и всичко в нея — остро каза той. — Добре ще е да го запомниш.

Мег му обърна гръб и отново се залови за работа. След миг хвърли поглед към водния часовник и започна да удря още по-бързо с чукалото.

— На теб говоря — каза Доминик, сдържайки гнева си с огромно усилие, свило устните му.

— Слушам те.

— Чу ли ме, когато ти казах, че не бива да напускаш покоите си, ако не съм с теб?

Мълчание.

— Отговори — изсъска той.

— Да, чух те.

— Тогава защо си тук?

— Билкарникът е част от моите покои — отговори тя.

— Не си играй с търпението ми.

— Как бих могла? — промърмори тя. — Ти нямаш такова.

Доминик, който винаги се бе гордял със своето търпение, внезапно установи, че е напълно изваден от него. С три широки крачки той прекоси помещението и сграбчи Мег за лакътя с една ръка.

— Стига с тези глупости. Ти се закле пред бога да се подчиняваш на своя съпруг. И в името на бога ще му се подчиняваш. Обратно в стаята, мадам.

— След малко — каза тя. — Трябва да се занимая още известно време с тези листенца.

Доминик не се опита да спори. Той просто се обърна и тръгна към изхода, влачейки Мег след себе си.

Тя също не се опита да спори. Дори не помисли. Страхът, който ръководеше всичките й действия откакто се бе събудила, я накара да се замята и да се задърпа като обезумяла в опит да се освободи от хватката на Доминик.

— Какво, за бога… — промърмори той.

Мег пусна хаванчето и заби ожесточено нокти в ръката му. Пръстите му обаче изобщо не се отпуснаха, затова тя се помъчи да ги отлепи от ръката си един по един.

Напразно. Доминик беше много по-силен от нея.

— Престани да се дърпаш, преди да си се наранила — строго каза той.

— Пусни ме!

— Не и преди да стигнем до стаята ти.

— Не! — прегракнало рече тя. — Трябва да си довърша работата!

Внезапно Доминик я вдигна от земята и Мег отчаяно размаха крака и ръце във въздуха, безпомощна като уловена в мрежа птичка. Обладана от една-единствена мисъл — че ако не приготви веднага скъпоценните листенца, те ще станат безполезни и не ще има с какво да ги замени, — тя отново се хвърли в яростна съпротива, която изуми Доминик не само защото бе толкова силна, а и защото беше напълно мълчалива.

При опита му да я усмири с една ръка пламъкът на факлата заподскача и запращя страховито, приближавайки се на милиметри от очите й, от косата й, от лицето й. Мег обаче изобщо не му обръщаше внимание. Кърпата за глава и диадемата й паднаха на земята и косата й се разпиля във всички посоки.

— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Ще се подпалиш!

Мег, изглежда, въобще не го чу. Когато видя как пламъкът облизва китката й при отчаяния опит да забие нокти в лицето му, той изруга яростно, пусна факлата на земята и я угаси с ботушите си.

Сега, когато и двете му ръце бяха свободни, Доминик бързо сложи край на схватката. Преди да разбере какво става, Мег се озова прилепена към стената. Едната му ръка приковаваше китките й високо над главата, другата стискаше брадичката й, а краката му бяха стегнали нейните като клещи. Колкото и да се мъчеше, най-многото, което успяваше да стори, бе да диша.

Доминик се взря в почервенялото от гняв лице на своята съпруга, питайки се какво я е накарало да го нападне толкова ожесточено. Очаквал бе при настояването му да се подчини на неговата заповед Мег да спори или да моли, или пък да се мръщи и да се сърди цял ден. Но не и да се нахвърли върху него като дива котка.

Постепенно Мег притихна. Без да откъсва святкащите си зелени очи от него, тя отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, притисната от мощното му тяло.

— Свърши ли? — попита Доминик с иронична вежливост. Мег кимна.

— Значи сега отиваме в твоята стая и… — Той млъкна, усетил как тялото й отново се изопва. — Ако те пусна, пак ще се опиташ да избягаш, нали?

Тя не отвърна нищо. Нямаше нужда. Напрежението в тялото й бе по-красноречиво от всякакви думи.

Доминик объркано впери поглед в своята съпруга, окъпана от светлината на ароматизираните свещи в билкарника. Мег беше победена в схватката помежду им и го знаеше не по-зле от самия него. И въпреки това щеше да продължи да се съпротивлява, ако я пуснеше.

Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Доминик продължаваше да се взира в тревожните й очи. Изведнъж си припомни повода, от който бе започнало всичко.

— Да не би случайно да се занимаваш с ония листа, които събра сутринта? — полюбопитства той.

— Да — прошепна Мег. Сетне продължи припряно, с умолителен тон: — Моля те, остави ме да довърша работата си. Нямаш представа колко е важно. Трябва да ги приготвя, преди да са загубили силата си.

— Защо?

— Не зная — призна тя. — Знам само, че трябва да го направя, иначе с Блакторн ще се случи нещо ужасно.

Доминик вдигна глава, сякаш се опитваше да чуе вътрешния си глас. Но единственото, което чуваше, бе звукът на падащи водни капки нейде наблизо. Той се обърна и видя сребърна купа, окачена над друга купа от абанос. От първата към втората в равномерен ритъм се процеждаше вода.

— Това нещо друидско ли е? — попита Доминик, като се обърна отново към съпругата си, която с всеки изминал миг се превръщаше във все по-голяма загадка за него.

— Да.

— Старата Гуин ми спомена за някаква опасност тази сутрин. Каза, че усещала опасност. Каза, че ти навярно също си я усетила.

Мег кимна енергично.

— Опасност от какво? — попита той.

— Не зная.

Доминик изсумтя.

— Май знаеш твърде малко неща, друидска вещице. Или просто не искаш да ми кажеш?

— Аз… аз сънувах сън — каза тихо Мег. — Опасността беше там, макар че не можах да я определя. После видях листата на това растение и разбрах, че трябва да ги открия, за да предотвратя тази опасност. Моля те, лорд Доминик. Позволи ми да довърша това, което започнах. Откъснах всички листа, които намерих на могилата. Ако не ги приготвя сега, няма да мога да набера други поне още три-четири седмици. Моля те.

В погледа й се четеше искрено отчаяние и болка. Защото Мег знаеше, че и собствената й съдба, и бъдещето на Блакторн зависят от това дали суровият воин срещу нея ще прояви здрав разум, след като беше поставила търпението му на изпитание, каквото малцина мъже биха могли да понесат.

Усети неговия отговор още преди да го е произнесъл. Усети го по едва доловимото отпускане на мускулите му, по здравата му хватка, която без да се разхлаби ни най-малко, изведнъж стана по-скоро чувствена, отколкото яростна. По това, че внезапно започна да усеща мъжествените очертания на тялото му, притиснато към нейното.

— Тогава да направим сделка — предложи с приглушен глас Доминик. — Какво ще ми дадеш, ако те оставя да приготвиш друидската си отвара?

— Единственото, което искаш от мен, е син — отговори Мег, като се стараеше да прикрие горчивината в тона си. — А не е в моята власт да ти го дам.

Очите му се присвиха полугневно, полуразвеселено.

— Има и други неща, който един мъж може да иска от една жена — промълви той.

— Нима? Не си ми споменавал за тях.

— Не съм — бавно отвърна Доминик. — Там ми беше грешката.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — попита учудено Мег.

— Името ми е Доминик — каза той, като допря лекичко устни до нейните. — Искам да чуя как го казваш.

— Доминик…

Шепнещата топлина на дъха й обля лицето му.

— Казваш го много хубаво, сладка вещице — промълви Доминик.

После бавно, с неохота отдръпна тялото си от нейното.

— Добре, ще ми дадеш каквото поискам и когато го поискам — каза той с подрезгавял глас. — Съгласна ли си?