— Нищо не открих — отговори без заобикалки той. — Скокливка загуби дирята.

Звънът на камбанките замря.

— Изгубила е дирята? — възкликна Доминик, като се вторачи изпитателно в брат си. — Колко странно. Скокливка има най-доброто обоняние от всички хрътки, които съм виждал.

— Така е — съгласи се Саймън.

— А имаше ли други следи наоколо?

— Да. От един голям елен, обитаващ горното течение на потока, който се влива в река Блакторн. От лисица, която е уловила заек. От орел и пет гарвана, които са се счепкаш за плячка.

Доминик изсумтя.

— А от коне?

— Нито една, дори от дивите коне, които се въдят по тези места.

— Тогава от волове? Или от каруци? Или човешки стъпки? — упорито продължи Доминик.

— Не.

— Къде загубихте миризмата?

— Точно там, където каза лейди Маргарет — при побитите камъни, които ограждат една езическа гробищна могила.

— И не видя никакви признаци, че там е имало и някой друг?

— Никакви — намръщено отговори Саймън. — Ако Дънкан от Максуел или който и да е друг мъж е бил там сутринта с твоята жена, той е долетял на крилете на някой орел и си е отишъл по същия начин.

Доминик изръмжа сърдито.

— Може би тя казва истината. Може би действително просто е събирала билки — подхвърли Саймън.

— Може би. Но би могла да ги бере и много по-близо до дома.

— Ами онези странни листенца?

— Градинарят каза, че никога не е виждал такива — призна Доминик.

Тъкмо затова се намираше тук, докато Мег бе в стаята си, имаше нужда от време, за да помисли. Първите схватки в битката му за синове се бяха развили зле. А Доминик беше твърде добър тактик, за да повтаря грешките си.

Трябваше да се поучи от тях, и то бързо. Защото тази битка бе най-съдбоносната от всички битки, които бе водил през живота си.

— Може би бях несправедлив към съпругата си — кимна бавно той. — Да, определено бях несправедлив към нея.

— Защо? Всеки друг мъж на твое място би съсипал жена си от бой, ако беше отишла в гората сама, при това без да се обади на никого.

— Откъде знаеш, че не съм направил точно това? — тихо попита Доминик.

— Когато те измъкнах от онзи турски зандан, ти се закле, че щом се сдобиеш със свое собствено владение, никога няма да допуснеш в него да се използват камшици и тояга. Ти си човек, който държи на думата си.

Доминик рязко се изправи на крака. Ужасът му от преживените кошмари в тъмницата бе толкова голям, че си го припомняше само в своите сънища. И щом се събудеше, ги забравяше веднага.

Предпочиташе да ги забравя.

— Благодарих ли ти за това, Саймън?

— Всеки от нас е спасявал живота на другия толкова пъти, че е безсмислено да ги броим — сухо отвърна брат му.

— Но тогава ти спаси не моя живот, а душата ми — промълви Доминик.

Камбанките звъннаха, разлюлени от свиването на юмрука му.

— Имам нова задача за теб — каза той след миг. — Ще бъдеш пазач.

Саймън се извърна рязко от огъня.

— Да не би Свен да е открил някакъв заговор срещу теб?

— Няма да пазиш мен, а моята съпруга.

— По дяволите! — възкликна възмутено Саймън.

— На кого друг да разчитам, че няма да я съблазни или да бъде съблазнен от нея? — попита Доминик.

— Сега разбирам защо султаните имат евнуси в харемите си.

— Е, няма да поискам от теб чак такава жертва.

— Надявам се — навъсено каза Саймън, като прокара пръсти през светлата си коса. — Дължа ти много, братко мой, но не и своята мъжественост!

Смехът на Доминик се смеси с тихия шепот на звънчетата.

— Ще имаш за задача да не допускаш в стаята й да влиза никой освен мен — каза той.

— Ами нейната компаньонка?

— За какво й е компаньонка? — сви рамене Доминик. — Мога и сам да обличам — и да събличам — жена си, когато трябва.

Саймън се сдържа да не се разсмее гласно, но по красивото му лице ясно се виждаше колко му е забавно.

— Поне за няколко дни — каза брат му — Мег ще бъде като сокол, докаран току-що в моя птичарник. Каквото и да яде, ще го яде от моята ръка. Каквото и да пие, ще го пие от моите устни. Когато спи, ще спи до мен. Когато се събужда, ще чува моя дъх и ще се топли от моята топлина.

Саймън вдигна вежди, но не каза нищо.

— Мег каза, че не я познавам — продължи Доминик, разсъждавайки на глас, както често правеше в присъствието на брат си. — Права е. Грешката е моя. В началото ми се струваше, че е склонна да се предаде лесно, но тя се оказа по-трудно превземаема и от най-добре защитените градове и крепости, които съм завладявал.

Какво ли толкова е станало, след като ги оставих сами в гората, запита се Саймън. Но не каза нищо. Знаеше, че е най-добре да не се меси, когато брат му започне да обмисля как да превземе дадена укрепена позиция.

Или жена.

— Докато премине месечното й течение — каза Доминик, — вече ще я познавам много по-добре. Но не по начина, по който един съпруг познава жена си.

— Каза ли й вече, че ще бъде пленница в собствената си крепост? — попита Саймън.

— Да.

— И какво каза тя?

Доминик присви очи.

— Нищо. Не е изрекла и дума, откакто ми съобщи, че ще умра без наследници.

— По дяволите! — възкликна сепнато Саймън.

Преди Доминик да успее да каже още нещо, в стаята се появи прислужникът. Зад гърба му вървеше старата Гуин. Прислужникът остави храната и каната с ейл на масата и се оттегли. Когато Саймън се нахвърли лакомо върху яденето, Доминик посочи на старата друидка да се приближи до огъня.

— Обядвала ли си? — учтиво попита той.

— Да, господарю, благодаря.

Доминик се поколеба за миг, питайки се как би било най-добре да повдигне въпроса за своята друидска невяста, за проклятията и надеждите, за истините и суеверията, и за скритите връзки между всички тях. Накрая тръсна глава и последва примера на хората от Блакторн. Джон и Мег бяха се хвърлили към проблема с главата напред. Защо тогава и новият господар да не стори същото?

— Разкажи ми за друидските съпруги — простичко каза той.

— Те са жени.

Иззад гърба на Доминик долетяха странни звуци — сякаш Саймън се мъчеше да подтисне смеха си или някоя ругатня, или и двете.

— Да, наистина — кимна Доминик с привидно спокойствие. — Вече успях да забележа, че и Мег е такава. И това е доста окуражително, защото аз пък съм мъж.

Бледите очи на Гуин проблясваха развеселено.

— Интересува ли ви нещо друго, милорд?

— Доста неща — отвърна той. — Кажи ми по какво съпругите-друидки се различават от обикновените жени.

— Очите им имат необичаен зелен цвят.

Доминик изсумтя.

— Продължавай.

— Притежават невероятната дарба да се разбират с всички земни твари.

Той мълчеше и чакаше. Гуин също.

— За бога! — възкликна Доминик, като вдигна умолително поглед към тавана. — Трябва ли да вадя думите с ченгел от устата ти? Говори!

— Може би ще е по-лесно, ако ми кажете какво по-точно искате да знаете — смирено каза Гуин. — Но понеже тази стая е много уютна и старите ми кости се радват на топлината, с радост бих ви разказала всичко — от раждането на лейди Маргарет до днес.

Доминик вдигна свитите си в юмруци ръце на хълбоците си и изгледа изучаващо старата жена. Тя също го изучаваше с поглед, макар и в този поглед да нямаше толкова агресивност. Във всеки случай надменността й не беше по-малка от неговата.

— Вече имах възможност да се уверя, че друидките са опърничави жени — каза той след известно мълчание.

— Така е.

— И безстрашни.

Гуин наклони глава, сякаш обмисляше думите му.

— Не сме страхливки — каза тя, после направи кратка пауза и добави: — Има разлика, милорд.

— Има — кимна Доминик, изненадан от нейната интелигентност. — Мъжете наричат това смелост.

Той протегна ръка и разлюля златните звънчета, обмисляйки какъв да бъде следващият му ход. Тихият напевен звън накара Гуин да обърне глава към екзотичния накит.

— Ако цветята можеха да пеят — каза тя с възхитен тон, — гласовете им щяха да бъдат точно такива.

Доминик я погледна.

— Отново ме изненадвате, мадам.

— Не е кой знае какво постижение да изненадаш човек, който е съсредоточил цялото си внимание върху едно-единствено нещо и пренебрегва всичко друго в живота.

— Да не би това случайно да се отнася за мен? — сухо попита Доминик.

Гуин кимна.

— Върху какво съм съсредоточил цялото си внимание?

— Върху продължението на рода си.

— Не повече, отколкото който и да било друг мъж.

— Не — поклати глава тя. — Има мъже, които искат много неща. Някои съумяват да ги искат едно след друго. Повечето искат всичко наведнъж.

— И затова не получават нищо.

Сега бе ред на Гуин да се изненада.

— Да — каза тя. — Така е. Но вие не сте като тези мъже. Обладан сте от една-едничка мисъл, преследвате една-едничка цел. Син.

Очите на Доминик заприличаха на остри ледени кристали.

— Все едно — сви рамене той. — Оказа се, че съм се оженил за ялова жена.

— Не е вярно!

В гласа на старицата нямаше и капчица съмнение.

— Тогава защо Мег е толкова сигурна, че ще умра без наследници? — попита заплашително Доминик.

Очите на Гуин се разшириха, сетне се присвиха замислено, без да се отделят от снажния воин, който стоеше пред нея. За пръв път си даваше сметка колко силна ярост се крие зад неговата привидно спокойна външност.

— Това ли ви каза? — попита предпазливо тя.

— Да.

— Точно това? Бихте ли повторил думите й, милорд? Трябва да съм сигурна.

В първия момент Доминик мислеше да откаже. Но в очите на старата жена имаше нещо, което го убеди да не го прави.

— Тя каза: „За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.“

Звукът, който се изтръгна от гърдите на Гуин, бе нещо средно между въздишка и тихо възклицание на болка, заглушено от пращенето на огъня. Тя разтърка очи, сякаш я бе налегнала внезапно огромно изтощение. Сетне вдигна поглед към мъжа, който искаше от живота едно-единствено нещо.