— Да. Те избягват местата, обитавани от духове.

— Колко удобно.

Думите прозвучаха яростно като звън на меч, изваден от ножницата. Ръцете на Мег трепнаха и застинаха.

— Удобно? — повтори тя. — За какво?

— За любовни срещи — процеди през зъби той.

Мег вдигна глава и спокойно срещна святкащия му поглед.

— Значи това било — каза тя. — Мислиш, че съм излязла, за да се въргалям из тревата с някой мъж.

— Не някой мъж — изръмжа Доминик, — а Дънкан от Максуел. Погледни се — бузите ти са зачервени, очите ти блестят, а дрехите ти са целите в кал.

— Бузите ми са зачервени, а дрехите ми са мръсни, защото цяла сутрин се вра къде ли не, за да събирам билки!

— Може би. А може би причината е в това, че си била с него.

— Не!

— Да не би Дънкан да си мисли, че не бих могъл да разбера дали си била негова? Да не би да се надява да ми набута своето копеле, както е сторила майка ти с Джон? — неуморимо продължи Доминик.

Мег вирна гордо глава.

— Кълна се, че това е самата истина. Не съм била с друг мъж.

— Така казваш ти.

— Вземи ме тогава — възкликна разпалено тя. — Вземи ме тук и сега, Доминик льо Сабр. Така ще разбереш, че си първият.

На устните му трепна студена усмивка.

— Добре изиграно, лейди Маргарет — тихо каза той.

— Не играя!

— Аз също. Ако сторя това, което искаш и установя, че не си девствена, и ако после се окаже, че си бременна, няма как да знам кой е бащата, нали?

Мег беше твърде слисана, за да успее да отговори.

— Не, моя малка умнице, аз няма да те любя преди да е минало месечното ти кървене. А когато това стане, ще те държа изкъсо. И когато забременееш, няма да има никакво съмнение чий син носиш в утробата си.

Едва сега Мег проумя горчивата истина.

— Всъщност тебе изобщо не те е грижа дали съм девица или блудница — прошепна тъжно тя. — Интересува те само това дали ще ти родя син.

— Да. Но ако досега си била блудница, дните на блудството ти свършиха.

— Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница… това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.

Очите на Доминик се присвиха до две тънки ледени цепки.

— Повярвай ми, мадам, каквато и да си била в миналото, занапред очаквам от теб да бъдеш пример за безупречна съпруга. Ще се разкайваш горчиво, ако си позволиш да опетниш името ми.

Мъничкото стръкче надежда, поникнало в душата на Мег още при първата й среща с нежния Доминик льо Сабр, бързо повехна при сблъсъка със студения като зимен вятър Доминик льо Сабр. Той не беше нормански дявол, за какъвто го смяташе Едит, но и не притежаваше онова добро и милостиво сърце, което се бе надявала да открие под тежките метални доспехи. Той не искаше нито нейния смях, нито нежността й. Нито се интересуваше от нейните мечти и надежди, от жаждата й да изгради по-добър живот за своя народ и за самата себе си, от копнежа й нейният брак да не бъде толкова горчив и злощастен, колкото брака на майка й.

Доминик льо Сабр бе просто мъж като Джон от Къмбърланд, като всички други мъже. И когато видеше копнежа си за наследници осуетен, щеше да побеснее също като Джон.

Тъмните сенки, които бе усетила в душата му, бяха истински като зимна нощ и много по-трайни от нея. Те щяха да вледенят живота й, както бяха вледенили самия него.

В собствената й душа отекна отчаян вик на протест. Но от устните й не излезе и звук.

Когато Доминик я повика рязко по име, зелените й друидски очи се взряха право в него, но виждаха през него като през стъкло. И мълчаливо и тъжно се любуваха на пролетта, която бавно пристъпваше по земята, вещаейки празничен нов живот — живот, който Мег нямаше да вкуси.

— Такава скръб на лицето на толкова младо момиче — ядосано каза Доминик. — Нима е толкова ужасно да изоставиш разюздания живот, на който си свикнала?

Мег не отвърна нищо. Липсваше й всякакво желание да говори, още по-малко — да подлага чувствата си на присмеха на един мъж, който сам не притежаваше никакви.

— Предлагам ти сделка — каза той с леден тон. — Роди ми двама сина и аз ще те изпратя в Лондон. Там със сигурност ще намериш забавления, които ще ти харесат и ще задоволят плътските ти увлечения.

В очите й набъбнаха неканени сълзи.

— Ти нямаш ни най-малка представа какво ми харесва и какво — не.

— Знам обаче, че снощи ти отказа да дадеш на своя съпруг онова, което му се полага по право — яростно отвърна Доминик.

— Винаги съм знаела, че е мой дълг да се омъжа за оногова, който ми е отреден — каза Мег така, сякаш изобщо не го беше чула. — Че ще бъда предана, съвестна съпруга. Че ако попадна на подходящ съпруг, съм способна да му дам много от себе си. А сега…

Гласът й заглъхна.

— Сега какво? — попита Доминик. — Говори.

— Сега знам, че това никога няма да стане — прошепна Мег. — Пролетта дойде, но за мен и за племето тя няма да дойде никога.

— Престани да плачеш за Дънкан — грубо се сопна Доминик.

— Дънкан? Какво…

— Ти си моя жена — продължи упорито той, без изобщо да я слуша. — Няма да имаш друг съпруг освен мен.

— Да. Ти също няма да имаш друга съпруга освен мен. Докато смъртта ни раздели. Може би ще ме убиеш, за да си все още способен да правиш деца, когато се ожениш повторно? Това ли е опасността, която усетих в съня си и от която се събудих вледенена и трепереща?

— Какви са тези глупости? — възкликна Доминик. Внезапно Мег потрепери. Цветът се отдръпна от лицето й, а по внезапно настръхналата й кожа пробягнаха ледени тръпки.

— Чу ли това? — прошепна тя.

— Кое?

— Смеха?

Доминик напрегна слуха си.

— Не чувам нищо.

— Това е Джон.

— Какво?

— Джон се смее. Защото знае, че неговото проклятие е много по-силно, отколкото самият той някога е бил. — Премрежените й зелени очи се впиха в него. — Ти ще умреш без наследници.

Доминик вдигна рязко ръце и я сграбчи за раменете, сякаш се боеше, че може да му избяга.

— Аз ще имам синове!

— Не — прошепна Мег. По лицето й се стичаха студени, блестящи като сребро сълзи. — За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.

13

Когато Саймън се върна в крепостта, Доминик вече беше свалил бойните си доспехи и се бе разположил удобно в бившата стая на Джон до голямата зала. По негово нареждане тази сутрин болничното легло беше заменено с кушетка. Така той вече можеше да приема спокойно хората, с които искаше да разговаря насаме — нещо, за което залата беше крайно неподходяща.

А настоящият проблем — резултатите от разузнаването на Саймън по следите на Мег — определено изискваше такава дискретност. Бледото, измъчено лице на Мег, трескавият й поглед и пълното мълчание, в което бе изминала целия път обратно до крепостта, бяха го смутили по начин, който му бе трудно дори да опише, а камо ли да си обясни.

Освен желаното уединение, стаята предлагаше и топлина, която му беше много нужна при студа, сковал както тялото, така и сърцето му. В голямата камина гореше силен огън, който отблъскваше влажния хлад, идващ от ранния пролетен дъжд навън и от каменните стени, пазещи все още мразовития дъх на зимата. Въпреки че тесните, високи прозорци на стаята бяха затворени заради дъжда, тя изглеждаше някак по-просторна и по-уютна от която и да било друга стая в крепостта.

— Приличаш на мокра хрътка — каза тихо Доминик, когато Саймън влезе вътре. От дрехите на брат му се стичаха вадички дъждовна вода.

— Така се и чувствам.

— Ела да се постоплиш. После ще говорим.

Докато Саймън сваляше ръкавиците и наметалото си край огъня, Доминик се обърна към прислужника, който стоеше до вратата, готов да изпълни всяка заповед на своя господар.

— Ейл за моя брат — разпореди той. — А също и хляб и сирене. И нещо топло — може би супа?

— Да — кимна Саймън.

— И междувременно виж защо старата Гуин се бави. Повиках я преди цяла вечност.

— Да, господарю.

Доминик се изправи и зачака, заслушан в отдалечаващите се стъпки на прислужника. Не искаше да говори, преди да е сигурен, че няма да бъде чут от никого. Докато чакаше, той протегна ръка към масата, върху която лежеше купчина сияйни златни скъпоценности, и разсеяно я разрови.

Стаята се изпълни с нежен, чист звън — сякаш в нея имаше пойни птички с гърла от злато.

Деликатният звън идваше от тънките златни верижки с нанизани едно до друго звънчета, които някога бяха украсявали китките, глезените, хълбоците и талията на една от любимите султански ханъми. След превземането на града Доминик бе върнал жената невредима на султана. Нея — да, но не и златните й бижута.

— Как е соколицата? — попита Саймън, комуто звънът на камбанките бе напомнил за птицата. Бездруго нямаше желание да повдига въпроса за Мег.

— Напредва необичайно бързо — разсеяно отговори Доминик. — Когато се върнах от гората, свалих качулката й, но тя не показа никакъв страх. Напротив, щом й подсвирнах, тя веднага кацна на ръката ми, сякаш ме познава от години. Утре вечер ще я изведа за малко на двора, а след няколко дни ще я разходя на китката си из крепостта. Много скоро двамата с нея ще бродим из горите и небесата.

— Чудесно — възкликна Саймън. Радваше се, че поне нещо се развива добре.

— Да…

Доминик затвори очи, сякаш да чуе по-добре златния звън.

— Ще рече човек, че вече е била обучавана — каза той след известно мълчание.

— А била ли е? — попита Саймън.

— Възможно е. Но соколарят ме увери, че за блакторнските птици подобна интелигентност е нещо обичайно… стига за тях да се е грижила вещицата Мег.

Саймън въздъхна.

— Какво откри? — попита Доминик с почти непроменен тон.

Почти, но не съвсем. Колкото и трудно доловима да бе разликата, тя за пореден път убеди Саймън, че брат му съвсем не е безразличен към своята непокорна съпруга, чрез която той се надяваше да основе своя династия, при това династия мощна и способна да надживее както жестоките капризи на съдбата, така и жестоките удари на хората.