Не беше очаквала, че ще й отнеме толкова време да събере новите листа и стъбълца и да открие още няколко от горчивите корени на растението, което бе нарекла „пантофката на призрака.“ Успяла бе да намери и доста други полезни билки, както и няколко млади филиза, които щеше да засади в своите градини. Можеше да вземе още, но ако бе откъснала листата на малките растения, щеше да ги убие. Сезонът тепърва започваше и още бе рано за буйно разлистване и растеж. Разцъфнали бяха само нарцисите, чиито жълти личица сияеха по полянките и край поточетата, търсейки топлината на слънцето.

Свещената могила вече беше далеч зад гърба на Мег, когато то най-после успя да пробие мъглата на пролетното утро. Лъч ярка жълта светлина се спусна от небето и сякаш подпали пръснатите тук-там дъбове и покритите с мъх скали. Камъните и голите клони заблестяха като изкъпани. Високо горе по върховете на разперените ръце на дъбовете се виждаха първите зелени наченки на приближаващото буйно лятно разлистване.

Мълчаливото обещание на напъпилата природа и слънцето помогнаха на Мег да се освободи от сковалото я напрежение. Тя вдигна ръце към слънчевия лъч, който я обля в светлината си, и подсвирна лекичко с уста, сякаш лъчът бе див сокол, когото трябваше да опитоми.

В отговор откъм билото на хълма долетя друго изсвирване.

След няколко мига към Мег с невероятна скорост се спусна една сива хрътка, която буквално стопяваше разстоянието до нея с пъргавите си, грациозни движения. Когато беше вече само на няколко крачки от нея, в тишината прозвуча сигнал на рог. Хрътката се спря, обърна се и пое обратно по пътя, по който бе дошла.

С разтуптяно от уплаха сърце Мег заслони очите си с ръка и вдигна поглед над долината, окъпана в блясъка на озарените от слънцето капчици роса. На върха на хълма имаше два бойни коня. Единият от тях беше с ездач. Другият — не.

В мига, в който Мег разпозна във втория кон жребеца на своя съпруг, иззад гърба й долетя гласът на самия Доминик.

— Къде беше, лейди?

Тя се извърна рязко.

— Стресна ме.

— Ще направя нещо много по-лошо, ако не отговориш на въпроса ми. Къде беше?

— Събирах билки.

Доминик огледа простите дрехи, в които беше облечена. Бяха целите измачкани и на петна и изобщо — в окаяно състояние. Всъщност изглеждаха така, сякаш са служили за постеля при тайно прелюбодеяние.

— Билки — повтори безизразно той. — Странно. Дрехите ти изглеждат така, сякаш не си ги събирала, а си се въргаляла в тях.

Мег огледа роклята си, сви рамене и отново вдигна очи към Доминик. Въпреки старателно овладения му глас, беше доловила ледената нотка на гняв в него. Гняв, който просто диреше извинение, за да се излее като порой върху й.

— Затова нося тези парцали — каза твърдо тя. — Не виждам смисъл да съсипвам хубавата си туника, като лазя с нея из калта.

Доминик изсумтя и се огледа. С изключение на усмихнатите нарциси, наоколо нямаше и следа от зеленина. Той се обърна отново към Мег и я изгледа подозрително.

— Тук ли ги събира?

— Не.

— Тогава къде?

Мег не искаше да му казва за древната могила. Знаеше, че дори васалите, които толкова я обичаха, смятаха това място за обитавано от духове, че и още по-лошо — за прокълнато.

— Какво значение има? — попита тя. — Намерих това, което търсех.

Доминик с мъка се сдържа да не избухне.

— Нима? — възкликна с престорено мил глас той. — И какво търсеше?

И това не й се щеше да му казва. Ако му обясни за противоотровата, ще се наложи да му обясни и за липсващото лекарство. А беше обещала на Гуин да не споменава пред никого за това.

Възцари се тишина, нарушавана от далечните трели на някаква пойна птичка и от много по-близкия звук на конски копита — беше Саймън, който водеше коня на брат си. Хрътката подскачаше след него, изплезила език от тежкия бяг по следата на Мег.

— Милейди — каза Доминик с рязък тон, — какво толкова търсеше, че си излязла от крепостта сам-самичка, без да се обадиш на никого?

— Млади филизи — отвърна Мег, отбягвайки погледа му. — За моите градини.

— Доста неумело лъжеш.

— Не лъжа. Събирах филизи, които да засадя в градината си.

— Покажи ми ги.

— Ще ти ги покажа, когато ги засадя. Ако се пипат твърде често… — Преди да успее да довърши, Доминик изтръгна чантичката с билки от ръцете й, обърна я с дъното нагоре и я разтърси. По земята се посипаха като дъжд стръкове, пръст и множество малки листенца.

— Не! — извика като обезумяла Мег.

Сетне дръпна чантичката от ръцете на Доминик, коленичи и започна да събира листенцата така, сякаш бяха малки златни монети.

Доминик я наблюдаваше със смръщени вежди. Беше се усъмнил в думите й, но в момента дори за миг не се съмняваше в искреността й. Тя очевидно наистина смяташе тези растения са много ценни.

— Саймън…

— Да, братко?

— Проследи къде е била.

— Добре.

— Няма да може — измърмори Мег, без да вдигне глава.

— Това, което Саймън не успее да види, кучката ще надуши.

— Не и при древната могила. Там не стъпват ни куче, ни кон.

— Защо? — попита Доминик.

— Не съм нито кон, нито куче, за да отговоря на подобен въпрос — троснато отвърна Мег. — Просто знам, че е така. Животните усещат някои неща по-добре от хората.

— Древната могила — повтори Доминик. В думите не, но в тона му имаше въпрос.

Мег измърмори нещо и продължи да прибира билките в чантичката.

В следващия миг един облечен в желязна ръкавица юмрук улови брадичката й и я вдигна, принуждавайки я да срещне мрачния поглед на съпруга си.

— Не се ли боиш от това място? — попита Доминик.

— Защо да се боя? Аз не съм ловджийска хрътка с изплезен език.

Саймън издаде звук, приличен на кашлица… или на приглушен смях.

Без да откъсва поглед от святкащите зелени очи на Мег, Доминик направи знак на брат си да изпълни нареждането му.

— Да, ти не си нито хрътка, нито кон — каза той, като натъртваше на всяка сричка. — Ти си друидска вещица. Какви магии си дошла да правиш тук?

— Друидка съм, но не съм вещица.

— И въпреки това идваш на място, което народът смята за прокълнато.

— Аз нося кръст — отвърна Мег. — Ако древната могила беше нечестиво място, кръстът щеше да се подпали. Но той не гори, а лежи хладен и спокоен между гърдите ми.

Докато звукът на конските копита замираше в далечината, за да отстъпи място на тишина, нарушавана единствено от птичите песни и свистенето на надигащия се вятър, Доминик гледаше изпитателно своята съпруга. Накрая я пусна, за да види, че по млечнобялата кожа на брадичката й са останали малки червени петънца от допира на коравия му стоманен юмрук. Това, че й бе причинил болка, със сигурност би го накарало да се почувства зле, ако не беше увереността му в нейната изневяра, която бе заседнала в стомаха му като студена, несмляна храна.

Нищо чудно, че снощи откликна толкова бързо на ласките ми. Тя не е новооперено, току-що уловено пиле, а сокол, който вече е научен да реагира на мъжки допир.

Ще ми роди наследници, това е повече от сигурно. Страстната мъжка прегръдка я привлича непреодолимо, досущ както безбрежното небе привлича сокола. На когото и да е принадлежала в миналото, сега тя е моя.

И моя ще си остане.

Доминик мрачно сведе поглед към разпилените по земята растения. Със сръчните си пръсти Мег бе успяла внимателно да събере всички млади филизи с изключение на няколко, които бързо вехнеха. Доминик не беше билкар, нито пък градинар, но тези растения му изглеждаха познати. Сигурен бе, че е виждал подобни да растат много по-близо до крепостта.

Той се наведе и вдигна няколко от тях, очаквайки Мег да запротестира.

Но тя не го стори, дори когато Доминик небрежно натъпка нежните стръкчета в една торба, завързана за седлото на Крузейдър. Когато обаче се наведе отново, за да й помогне да събере останалите листа, стъбълца и малки коренчета, Мег рязко отблъсна ръцете му.

— Не — каза тя. — Тези ръкавици те правят твърде груб и несръчен. Ако нараниш листата, преди да приготвя отварата, тя ще стане прекалено слаба и няма да ми послужи за нищо.

— Затова ли не взе със себе си Едит или някой от войниците? — попита Доминик. — Защото са твърде несръчни?

Мег не отвърна нищо.

— Отговори ми, жено моя. Кажи ми защо дойде в гората сама. Ръцете й престанаха да се движат.

— Аз…

Доминик зачака продължението с все по-растяща увереност, че каквото и да е то, ще бъде лъжа. Но то бе просто мълчание.

— На какво разстояние от тук се намира Карлайл? — попита той с престорена дружелюбност.

Мег въздъхна с облекчение. После заговори, като поднови събирането на последните листенца от земята.

— На повече от половин ден път пеша — каза тя. — Ако човек тръгне натам сега, ще стигне до Стария проход, откъдето се вижда имението, много след като луната вече е изгряла.

— Но ако язди, ще бъде там доста по-бързо, нали?

— Да, но малцина го правят, въпреки че до там има пряк път, по-къс от каруцарските пътища — обясни Мег. Говореше бързо, доволна, че е попаднала на безопасна тема. — Този пряк път е доста труден на места. Повечето хора предпочитат утъпканите каруцарски пътища. Преди Джон да се разболее, по няколко пъти годишно пътувахме до съседните имения, и все по пътя.

— Да не би тогава пътищата да са в лошо състояние? Затова ли дойде дотук по тази пътека?

— Не. Откакто се е върнал, Дънкан непрекъснато праща хора да ги поддържат.

При споменаването на Дънкан Доминик присви гневно очи и ако го беше видяла в този момент, Мег навярно щеше да забрави за пръснатите по земята листенца и да си плюе на петите. Но тя не го видя. Цялото й внимание бе съсредоточено върху скъпоценните стръкчета зеленина.

— Всички местни хора ли предпочитат да заобикалят тези хълмове и да използват по-дългите каруцарски пътища?