Елизабет Лоуел - Най-силната магия

— Да ме предпази? От какво?

— От изнасилване — каза без заобикалки Доминик. — От мен.

Ръката й стисна камъчето с все сила. Но то вече не беше хладно и успокояващо. Мег с усилие накара пръстите си да се отпуснат.

— Знам какви са задълженията на една съпруга — каза тя с тих глас. — Не ще ти се наложи да ме пребиваш от бой така, че да не мога да избягам.

— Това ли очакваше?

Мег отново сви напрегнато рамене.

— Да.

— Така ли е постъпвал Джон с майка ти?

— Веднъж.

— Но само веднъж.

— Да. Само веднъж.

— И какво е станало после? — попита той. — Да не би мълния да е разцепила крепостта на две?

— Майка ми избягала в гората. Малко след това се извила буря. Градушка унищожила посевите в полята и тревата по пасищата. Овцете били гладни, затова яли отровни бурени, разболели се и измрели.

Доминик изсумтя.

— И всичко това само защото майка ти е изяла един здрав пердах заради своята изневяра?

Лицето на Мег придоби напрегнато, неразгадаемо изражение.

— Свещеникът не откри никъде следи от дявола. Нито веднъж, нищо че баща ми пръсна сума пари за прогонване на злите духове.

— Бурята е била просто съвпадение.

— Така мислят някои.

— Но простите хора от крепостта… те вярват, че тяхната съдба е свързана със съдбата на тяхната господарка, друидската вещица.

— Да — каза Мег.

— А ти вярваш ли в това? — попита Доминик, заинтригуван от това момиче, което вече бе негова съпруга.

Мег вдигна рамене и отметна назад качулката на пелерината си. Имаше чувството, че се задушава — задушаваха я миналото, настоящето, бъдещето, и преди всичко този мъж, надвесен над нея като страховит буреносен облак.

— Няма значение в какво вярвам аз — отвърна глухо тя.

Доминик погледна огнения водопад на косите й плиснал по сребърната и туника. И съвсем неволно протегна ръка, за да докосне един от коприненомеките й кичури.

Преди да успее да се овладее, Мег отскочи назад.

— И теб ли биеше? — попита Доминик.

Тя не отвърна нищо. Нямаше и нужда. Нервната й, уплашена реакция бе по-добър отговор от всякакви думи.

— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Добре, че вече е мъртъв. Иначе щях да го пратя в пъкъла със собствените си ръце.

В стаята се възцари тишина, в която Доминик заизучава замислено момичето пред себе си. Изглеждаше толкова крехка, и в същото време…

В същото време това крехко като тръстика създание бе успяло да се опълчи и да осуети плановете на един могъщ саксонски лорд. Макар да бе трепнала при неочаквания опит на Доминик да я докосне, тя много бързо се бе овладяла. Не, тази вещица съвсем не беше от страхливите. Ето че и сега тя седеше с изправен гръб и високо вдигната глава и хладно преценяваше мъжа пред себе си — точно така, както я преценяваше той самият.

Колкото и да не му се искаше да е така, Доминик трябваше да си признае, че се възхищава на нейния дух. Възхищаваше се, макар прекрасно да знаеше, че като съпруг никак няма да му е лесно с такава жена.

Тя ще се покори само доброволно, насила — никога. По дяволите, какво изпитание за един мъж, който се стреми единствено към мир!

Тогава в съзнанието му се прокрадна друга мисъл.

Да опитомя тази жена ще бъде по-сладко дори от опитомяването на соколицата. Да чуя как от устните й се отронват тихи викове на наслада, докато я обливам с дъха си, обсипвам я с ласки…

И да знам, че всеки такъв вик ми обещава синове от нейната утроба!

Доминик решително свали железните си ръкавици и ги хвърли на масата. Те се стовариха тежко между купата с речни камъчета и една кутия, пълна с лъскави свилени нишки за бродерия. Един бърз оглед на стаята му бе достатъчен да забележи, че в нея няма никакви столове освен онзи, на който бе седнала Мег.

— Това ще трябва да се промени — измърмори той.

— Моля?

Доминик се взря в тревожните зелени очи, които го наблюдаваха напрегнато.

— Тук няма къде да седне човек — обясни той.

Мег се изправи грациозно и му посочи опразнения от нея стол.

— Не съм чак такъв грубиян, че да заема мястото на една дама — каза Доминик.

— По-добре да стоя права, отколкото да седя, а ти да си се надвесил над мен с ръце на хълбоците.

Доминик се усмихна накриво. Мег бе права. Наистина беше застанал така, сякаш се канеше да сгълчи някой от своите рицари за това, че не се е погрижил за бойния си кон, или пък на някой от валетите, задето не е лъснал доспехите на господаря си.

— Денят беше доста… — започна той, но гласът му заглъхна.

— Мъчителен? — подсказа му Мег.

— Да. Повече от мъчителен. Все едно да ти се наложи да водиш отново битка, която си бил сигурен, че си спечелил.

Мег долови скритото под маската на желязната му самодисциплина изтощение и сърцето й се изпълни със състрадание. Същото състрадание изпитваше и към хората от Блакторн, в момента за нея този горд рицар бе просто един от тях.

— Ризницата ти е тежка. Да ти помогна ли да я свалиш?

Доминик я погледна изненадано, сетне кимна.

Сложните каишки и закопчалки затрудниха Мег. Докато тя се суетеше над тях, опитвайки се да ги развърже, Доминик съзерцаваше приведената й глава. От косите й лъхаше аромат на билки и рози и това му напомни за сапуна, с който му бяха дали да се къпе в банята на крепостта.

— Миришеш като цветна градина — каза той.

Промяната в гласа му — до преди миг изморен, а сега изведнъж кадифено мек — сепна Мег. Тя вдиша рязко глава и при движението косата й се разлюля и заблестя като подухнат от вятъра пламък.

— От сапуна ми е.

— Да. И аз ли мириша на градина? — попита Доминик.

Веселата нотка във въпроса му бе не по-малко изненадваща от самия въпрос. Мег се усмихна и сведе глава.

— Ти миришеш на битка — отвърна тя. — На ковано желязо, кожа и устрем. И сила. Главно на това.

— Следващия път ще използвам повече от твоя сапун.

Мег вдигна поглед, пълен с нескрито учудване.

— Следващия път ли?

Доминик кимна.

— При следващото ми къпане.

— Ах, значи ти си този, който е оставил такъв хаос в банята! А аз обвиних бедния Дънкан.

Мег усети как тялото на Доминик се изопва под пръстите й, как мускулите му се стягат и изпълват ризницата. И почувства как самото споменаване на Дънкан разпалва отново гнева му.

— Често ли се къпеш с Шотландския чук? — попита той.

Кадифената, прелъстителна мекота на гласа му беше изчезнала. Мег припряно се зае с една сложна закопчалка, но пръстите й изведнъж бяха станали твърде сковани и, без да иска, тя одраска кокалчетата си на острото желязо. Най-после закопчалката поддаде.

— Готово — каза Мег. — Тази беше последната.

Сетне се надигна на пръсти и свали ризницата от едното му рамо. Внезапно Доминик се обърна и с едно рязко движение се освободи от нея. Тежестта й накара Мег да политне назад, но Доминик светкавично се протегна и пое ризницата в едната си ръка.

Мег отмести поглед от тежката ризница към мъжа, който я държеше така, сякаш беше перце. Знаеше, че Доминик е едър и много силен мъж, но до този момент не си бе давала сметка колко по-силен е от нея. Мускулестото му тяло се очертаваше съвсем ясно под меката кожа на долните му дрехи.

Обзе я внезапен копнеж да почувства силата му със своите пръсти, с ноктите си… с устни и зъби. Това я стресна и в същото време разпали в тялото й непознат огън.

— Е? — рязко попита Доминик.

— Какво? — сепна се Мег и с усилие съсредоточи вниманието си отново върху разговора.

— Къпеш ли се с онова шотландско копеле?

Тя се намръщи.

— Защо ми е да се къпя с него? И двамата имаме прислужници.

Сега бе ред на Доминик да се намръщи.

— Как защо? — възкликна той. — За удоволствие, разбира се.

Гъста руменина обагри лицето на Мег.

— Аз не съм нито слугиня, нито наложница на Дънкан, та да му прислужвам в банята — възмутено заяви тя.

— Аз пък чувам друго.

— Значи даваш ухо на лъжлива и злостна мълва!

— Това е същата онази мълва, която разказва за друидските вещици — изръмжа Доминик.

— Зимата беше дълга. Хората нямаха какво толкова да правят, освен да измислят клюки, докато чакат да отминат студовете.

— Спала ли си с Дънкан от Максуел? — попита остро Доминик.

— Колко ниско мнение имаш за своята съпруга.

— Майка ти се е омъжила, когато е била бременна от друг. А ти някога си била сгодена за Дънкан. Знаела си за подлия му план, но не ме предупреди. Какво мнение искаш да имам за теб, жено?