— Тя няма представа какъв демон си, когато те предизвикат — обясни Саймън.

Доминик сви рамене и отново извърна поглед към салона, в който преди броени часове всички рицари от крепостта бяха чули своя стар господар да проклина новия.

Предсмъртно проклятие. Никой не можеше просто да махне пренебрежително с ръка на подобно нещо, дори безстрашен воин като Доминик льо Сабр.

— Доминик?

Той погледна въпросително брат си.

— Ами ако е бременна от Дънкан? — попита Саймън.

Доминик вдигна рамене.

— Ще отгледаме детето в Нормандия. А аз… — Той замълча. Саймън чакаше, без да откъсва от него черния си взор.

— А аз ще втълпя на моята съпруга, че друидска вещица или не, оттук насетне тя трябва да ми бъде вярна. Защото ако я хвана в изневяра, ще се моли на бога да я спаси от ада, в който ще превърна живота й.

— Ами друидското проклятие?

— Какво за него?

— Хората вярват в него, независимо дали ти му вярваш или не. Ако се отнасяш зле с нея… — Гласът на Саймън секна.

— Ако вещицата не ми роди син, аз ще унищожа нивите и стадата със собствената си ръка — горчиво отвърна Доминик. — Земите и богатството служат само за подигравка на мъжа, който няма наследници, които да берат плодовете на неговите усилия.

Юмрукът му отново се стовари върху масата с все сила, разтърсвайки масивното дърво.

— По дяволите, аз бях жестоко измамен. Да стигна толкова близо до мечтата си и да видя как само за миг тя става на пепел!

В напрегнатото мълчание, което настъпи след последните му думи, обичайните шумове, идващи от крепостта, звучаха някак прекалено силно. Скърцането на макарите, с които вадеха вода от кладенеца долу, подвикванията на слугите, които се разправяха къде е най-добре да се сложи някоя пейка или поднос или кой е забравил да сложи дърва в огъня, тихото, потискащо пращене на свещите. И всичко това на фона на хилядите въздишки на дъждовните капки, търсещи земята — този напевен шепот, който ни е тъй познат, че му обръщаме внимание чак когато спре.

Това напомни на Доминик за нежния дъх на Мег, излетял между устните й при неговото докосване.

Той рязко се изправи, напусна стаята и се отправи към извитата стълба, водеща към покоите на Мег. Докато се изкачваше по стъпалата, прескачайки по две наведнъж, Доминик си повтаряше наум откъси от Еклесиаста, за да си напомни, че в живота на хората винаги е имало малки битки и големи войни, и че всички те неизменно ни даряват с мъдрост.

Повтарянето на тези откъси се бе превърнало в ритуал, който почти винаги успяваше да смири яростта, кипяща в гърдите му. Способността му да се владее бе извоювана на твърде висока цена в един от султанските зандани. Единствено неговата самодисциплина го бе предпазила да не полудее. Беше се научил да се ръководи от хладните напътствия на своя интелект вместо от горещата, свирепа викингска кръв, която течеше във вените му, както течеше и във вените на Дънкан от Максуел.

Но тази вечер стоическото библейско изброяване на човешките грешки и неизбежните житейски кръгове не съумяваше да укроти нетърпението на Доминик. Зад привидно спокойната му външност гореше пламъкът на силен гняв — пламък буен и първичен като оня, който бе съзрял да гори в друидските очи на Мег.

Споменът за Мег, вървяща към него обгърната в сребърна мъгла и озарена от скрития в нея огън, накара слабините му да пламнат, а тялото му да се изопне от напрежение. Това го ужаси. Не бе предполагал, че способността му да се контролира е толкова крехка.

Нито пък бе осъзнавал колко силно желае тази вещица.

Ако не беше видял бурния, яростен пламък в очите на Мег, навярно все пак щеше да се опита чрез заплахи да я вкара в правия път… и в леглото. Но тя бе неподвластна на страха, също като него. Бе стояла до него, без да трепне, и се бе съгласила да стане негова съпруга, макар през цялото време да е знаела, че когото и да предаде, я очаква почти неминуема смърт.

Малцина мъже биха могли да сторят онова, което Мег бе сторила, без да трепне. Доминик за пръв път виждаше толкова смела жена.

Тази мисъл го накара да се закове на място. Беше само на няколко крачки от стаята на съпругата си.

Помисли. Кое би я сломило по-лесно — бързата, изненадваща атака или дългата обсада?

Нито едното, отговори си сам той. Тя умее да се защитава твърде добре и лесно може да превърне временната ми победа в поражение за цял живот.

Тогава какво? Мисли!

Най-добрият начин да превземеш едно укрепление е да използваш предателство отвътре.

Мисълта проблесна в главата му като мълния. И примката, която стягаше шията му още откакто умиращият Джон го бе проклел, започна лекичко да се разхлабва.

Предателство.

Отвътре.

Да!

Почувствах стреснатото й дихание и видях как бузите й поруменяват. В нея има страст. И аз ще я използвам за своя собствена изгода.

Когато се заизкачва по оставащите до покоите на Мег стъпала, Доминик вече се владееше напълно. Предстоеше му битка и той го знаеше. Опитомяването и прелъстяването на неговата друидска вещица щеше да бъде най-важната и най-трудно извоювана победа в живота му.

Първо, разбира се, трябваше да проникне през вратата на стаята й.

За разлика от повечето други стаи в коридора, тази на Мег имаше масивна врата, както и завеса, която можеше да се дръпне, за да спира течението отвън в случай че вратата бъдеше оставена отворена. Сега обаче вратата бе затворена. Съдейки по тежките й месингови панти, Доминик реши, че човек се нуждае от бойна брадва и здрави мускули, ако иска да я отвори без съгласието на господарката.

Звукът от удара на облечения му в метална ръкавица юмрук по дървената врата отекна гръмко в пустия коридор. Той смръщи вежди и почука още веднъж, този път по-лекичко.

— Кой е? — долетя отвътре гласът на Едит.

— Съпруг, който дири своята невяста — отвърна рязко Доминик. Вътре в стаята Мег трепна едва забележимо, доловила нотката на добре овладян гняв в гласа му.

— Отвори вратата — нареди тя на компаньонката си. — После ни остави сами.

Едит се колебаеше.

— Всеки мъж има право да бъде със своята съпруга — каза Мег със спокойствие, каквото съвсем не изпитваше. — Върви.

Макар и неохотно, вдовицата се подчини — отвори вратата, кимна на Доминик и се изниза покрай него. Скоростта, с която се отдалечи по коридора, подсказа на Доминик, че изражението му не е сред най-лъчезарните.

— Да не би компаньонката ти да се бои от мен? — попита с равен глас той, като пристъпи през прага.

— Да.

— Ти обаче не.

На устните на Мег трепна плаха усмивка. С меча и ризницата, чиито лъскави брънки трептяха като живи при всяко движение на мощното му тяло, Доминик изглеждаше като същински демон. Тя сведе поглед към ръцете си. Те лежаха в скута й с измамно спокойствие. Събитията от деня почти бяха притъпили способността й да изпитва каквото и да било.

Почти, но не съвсем. Непрекъснато си припомняше изключителната нежност, която Доминик бе проявил към сокола, и топлината, сгряла сивите му очи, когато й нашепваше за това как мечът му ще се прибере в нейната ножница.

Разкъсвана между друидското проклятие и друидската надежда, Мег отчаяно копнееше наистина да открие у Доминик топлота. Искаше и той самият да подири същата топлота у нея, да е дошъл при нея с открито сърце, а не със сдържаността и хладната пресметливост на тактик, който планира битка.

— Погрижих се гостите ти да бъдат настанени — каза тя с официален тон. Просто докладваше на новия господар за положението в крепостта, както бе свикнала да докладва на Джон.

— Моите гости? — вдигна вежди Доминик. — Не аз поканих рийвърите на своята сватба.

— Ковчежникът ще ти донесе сметките за проверка утре сутринта — продължи Мег. — Освен ако не предпочиташ аз да ги проверя вместо теб, както правех при баща… тоест при Джон.

Доминик изсумтя.

— Виждам, че си успяла доста бързо да превъзмогнеш скръбта си по него.

— Няма за какво толкова да се скърби. Още откакто заболя по жътва го мъчеха непрекъснати болки. Сега вече нищо не го мъчи.

— Хората в Блакторн изглежда приемат смъртта на своя господар по същия начин като теб. Единствено Дънкан беше истински покрусен.

— Да. Тат… Джон винаги се е държал по-различно с Дънкан. По-добре. — Тя сви рамене. — Сега вече знам защо.

Доминик не каза нищо. В продължение на близо минута той просто гледаше своята невяста с нетрепващия си орлов поглед.

Мег също мълчеше, но й бе невъзможно да стои напълно неподвижна под този хладен взор. Ръката й неволно се пресегна и взе едно от гладките речни камъчета, които, стояха в една купа до масата, формата, повърхността и приятната тежест на камъка й действаха успокоително.

Продължаваше да мълчи в очакване Доминик да заговори. И докато го чакаше, плъзгаше лекичко камъчето между дланта и пръстите си, припомняйки си колко часове бе прекарала заслушана в песента на река Блакторн, която се спускаше, бистра и пълноводна, от планините на Къмбърланд, през гори и дол чинки, до полята на Блакторн и оттам — към тайнственото море.

— Как изглежда морето, господарю? — попита с копнеж Мег. Неочакваният въпрос — и замечтаната й усмивка — изненадаха Доминик.

— Неспокойно — отговори веднага той. После помисли малко и добави: — Необуздано. Красиво. Опасно.

Мег въздъхна дълбоко. Сетне за пръв път откакто Доминик бе влязъл в стаята й, тя срещна погледа му.

И за пръв път Доминик почувства, че Мег се бои от него въпреки привидната си смелост. Защо ли се страхуваше? Не можеше да й стори нищо, което да не засегне двойно по-болезнено самия него, неговите мечти, неговите надежди. Чувстваше се като вълк, хванат в примка — накъдето и да се завъртеше, примката само се затягаше още повече.

— Страх те е, че друидското проклятие няма да те предпази? — попита той.

В гласа му имаше острота, която не успя да скрие добре.