Скрита в сянката на църковния портал, Мег докосна бузата му малко над ръба на студената метална броня, за да се увери още веднъж, че това наистина е човешка плът, а не стомана, и че самата тя все още е жива и може да почувства топлината му.

Доминик сведе поглед към очите й, които грееха с ясния зелен цвят на пролетта.

— Благодаря ти, че не ги уби — промълви Мег.

— Не беше от милосърдие — рязко отвърна Доминик. — На драго сърце бих обесил хората, които планираха да въвлекат мен във война и да обрекат теб на насилствено кръвосмешение. Но нямам желание да бъда господар на една разрушена крепост.

Мег отдръпна пръстите си от лицето му като попарена.

— Джон не е мой баща.

— Тогава защо не те е лишил от наследство?

Докато произнасяше тези думи, Доминик пристъпи напред, изнасяйки Мег на бледата сребристобяла дневна светлина. Сред сбраните пред църквата васали отново се понесе напрегнат ропот.

— Хората — отвърна кратко Мег. — Те са причината.

— Какво?

— Ето какво.

И тя отново вдигна ръка към лицето му.

Този път хората от Блакторн видяха как пръстите на господарката им докосват бузата на рицаря там, където свършва металната броня и започва човешката плът. Това бе ласка, дарена свободно, без принуда от тяхната господарка на нейния съпруг.

Дори да бе пленница, тя беше пленена по своя воля.

Мощен възглас се изтръгна от множеството хора, разбрали, че тази пролет ръцете им ще сеят семена за живите, вместо да копаят гробове за мъртвите. И в своята радост те скандираха не името на новия си господар, а името на Мег.

Така докато вълните на тяхното ликуване се разбиваха в Доминик като в скала, той разбра защо Джон не бе посмял да отритне момичето, което не беше негова дъщеря.

8

Трапезата за васалите на Блакторн, наредена в двора на крепостта, беше чудо невиждано. Въздухът бе изпълнен с познати и екзотични аромати. В бъчвите чакаше гъсто вино и още по-гъста медовина. Имаше прясна и осолена риба, пресен и пушен дивеч, цели печени прасенца и патици върху плата от свежи зеленчуци, традиционни хлябове и питки, замесени със скъпи вносни подправки, каквито слугите в крепостта никога не бяха вкусвали. Беше трапеза, достойна за благородници. Но гостите на нея бяха простите хора от Блакторн.

Когато доближиха отрупаните маси, всеки от тях получи плитка купа, в дъното на която имаше сребърна монета и парче захаросан цитрусов плод. Възгласи на удивление и възторг се понесоха сред тълпата мъже и жени. Трудно може да се каже кое им доставяше повече радост — парите или сладкиша. Повечето хора от простолюдието живееха и умираха без да са имали щастието да държат коя да е от двете скъпоценности в шепата си.

Дънкан наблюдаваше с мрачно изражение как Доминик и Мег вървят сред хората и приемат техните благопожелания. За всеки от васалите Мег имаше въпрос, добра дума или похвала. Към Доминик хората се отнасяха сдържано и с респект, с Мег се държаха радушно и топло.

Всички надежди на шотландеца, че васалите ще откажат да служат на новия си господар, угаснаха в мига, в който той видя как Доминик се къпе в отразената светлина на всенародната обич към Мег. И въпреки това, докато ги наблюдаваше, Дънкан неволно изпитваше възхищение от интелигентността на новия владетел на Блакторн и от силата и безпощадността на Доминик, грижливо скътани като меча в ножницата му, но и като него готови всеки миг да бъдат извадени и използвани.

— Какво, сбогуваш се със своите амбиции ли? — долетя иззад гърба му саркастичен глас.

И без да се обръща знаеше кому принадлежи този глас, който човъркаше гордостта му. От самото начало на сватбената церемония Саймън не се бе отделял на повече от ръка — или по-точно нож — разстояние от него.

— Брат ти е умен мъж — каза с равен тон Дънкан. — Той направи единственото нещо, което бе в състояние да спечели хората от Блакторн на негова страна.

— Пощади живота на Джон?

Дънкан поклати глава.

— Не.

— Пиршеството?

Дънкан се усмихна лекичко и отново поклати глава.

— Това беше хитър ход, по не би бил достатъчен.

— Монетите?

— Не.

— Какво тогава?

— Брат ти е успял някак си да убеди Мег, че той е единственият шанс хората й да получат мир. Кога ви е разкрила плановете на Джон? Снощи ли?

Саймън го изгледа учудено.

— Лейди Маргарет не е идвала при нас.

— По дяволите, не съм чак такъв глупак! Кога ни предаде Меги?

— В църквата, когато каза „да“ — тросна се Саймън. — Макар че като говорим за предателство, единственото предателство днес бе извършено от Джон. И от теб, разбира се.

— Аз съм шотландски тан — студено каза Дънкан. — Аз не падам на колене пред никого, освен пред своя крал. И този крал не е Хенри!

— Не си ли благодарен, че животът ти бе пощаден?

— Беше пощаден заради целите на лорд Доминик, не заради моите.

Саймън сви рамене.

— Естествено. Той подари живота ти на лейди Маргарет. Надявам се по-късно да не съжалява за своята щедрост.

Дънкан изгледа замислено брата на човека, който го бе победил толкова ловко. В Светите земи беше виждал и други мъже като Саймън и Доминик — рицари, които нямаха нищо, освен своя ум и своята храброст.

Самият Дънкан беше такъв мъж.

Следващия път използвай повече ума и по-малко храбростта, посъветва се саркастично Дънкан. Доминик го стори и виж какво му донесе това — ръката на Мег и господството над цял Блакторн.

— Позволено ли ми е да виждам лорд Джон? — попита той.

— Доминик никога не би попречил на един син да се вижда с умиращия си баща.

Дънкан го стрелна с поглед, присвил очи.

— Нима обичаш да даваш ухо на махленски клюки?

— Много — весело отвърна Саймън. — В редица случаи това предпазва от неприятни изненади. Би трябвало да си благодарен, че Доминик също се заслушва в тях.

— Защо? — горчиво попита Дънкан. — Това ме лиши от Блакторн.

— Не е вярно. Доминик беше планирал всичко още преди да дойдем в крепостта.

Очите на шотландеца се ококориха от смайване, което той не се и опита да прикрие.

— Откъде е знаел?

— Не знаеше. Просто разбираше, че ако му се готви капан, най-подходящото място за това би била самата църква. Затова се поинтересува какви са били родителите на свещеника, дали братята му са васали на Джон, дали сестрите му са омъжени за саксонци или за норманци, дали обучението му за свещеник е било платено от Джон. Не беше трудно да установим, че отецът дължи много повече на саксонците и шотландците, отколкото на крал Хенри.

Дънкан се извърна и се вторачи в Саймън като онемял.

— После — продължи Саймън, който очевидно се забавляваше — дочухме да се говори за някакъв незаконен син на Джон, рицар със смело сърце и буен нрав, отличен воин, известен като Шотландския чук, който на това отгоре бил сгоден за дъщерята на самия Джон до момента, в който кралят притиснал църквата да се противопостави на брака им, колкото и да не й се искало. Какви отвратителни неща вършат някои божи люде в името на бога.

— Амин — каза Дънкан.

Каза го съвсем чистосърдечно. Спомените за нещата, които бе виждал да правят божи люде на други божи люде по време на войните за Светите земи, щяха да го преследват до края на дните му.

— Подозирам — бавно каза Саймън, — че тъкмо тогава Доминик реши да убие Джон. Мисълта, че човек може да ожени собствения си незаконен син за собствената си дъщеря, вбеси брат ми. Впрочем същата съдба трябваше да сполети и амбициозното копеле, което е било готово да се ожени за собствената си еднокръвна сестра. Сигурни бяхме, че крал Хенри няма да възрази срещу обесването ви, когато узнае фактите.

Дънкан подсвирна тихичко с уста. Не беше подозирал колко близо продължава да бъде до смъртта.

— Меги не е моя сестра.

Сега бе ред на Саймън да се изненада. И да изпита облекчение. Дързостта и решителността на Шотландския чук го възхищаваха. Чувстваше, че при други обстоятелства двамата биха могли да бъдат приятели.

Отговорът му бе кратък:

— Радвам се да го чуя.

— Погрижи се и брат ти да го чуе.

Саймън изгледа втренчено шотландеца и се усмихна.

— Ето че започваш да схващаш — каза той, като кимна. — Не съм виждал по-свиреп и безпощаден боец от Доминик. Но той е такъв, защото смята, че войната е безумие, което трябва да бъде обезглавено колкото е възможно по-бързо. Винаги е много по-полезно да има мир, нали разбираш?

— Не, не разбирам.

— Аз също — призна Саймън.

Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха. Чул смеха, Доминик се обърна, видя, че идва от Дънкан и Саймън и поклати глава.

— Какво има? — попита Мег.

— Брат ми и Шотландския чук.

Мег го погледна объркано.

— Смеят се като първи приятели — обясни Доминик, — а преди малко в църквата бяха на косъм да се убият взаимно.

— Може би тъкмо заради това се смеят. Живи са, пролет е и в голямата зала ги очаква пиршество. Какво повече биха могли да искат от живота в този момент?

Сивите очи на Доминик се взряха замислено в Мег. Сетне той бавно кимна.

— Много си мъдра за жена.

Тя го стрелна със зеления си поглед и каза сухо:

— Във всеки случай по-мъдра от доста мъже, уверявам те.

Едното ъгълче на устата му трепна в усмивка.

— Ще запомня това.

Двамата продължиха да вървят през двора, напредвайки бавно през тълпата васали. Изглежда всеки дребен земевладелец, ратай, крепостен селянин и парик държеше да се увери лично, че Мег е добре. В края на множеството нетърпеливо чакаше Едит.

— Какво има, Едит? — попита я Мег. — Ела.

Васалите се разделиха на две, за да направят път на вдовицата. Към нейните дрехи дневната светлина не бе тъй милостива, както към дрехите на Мег. Изтритата й от носене пелерина показваше недвусмислено бедността на Едит — а и на самия Блакторн.