Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

През месеца, последвал търга, Люк понякога се чувстваше като герой във фантастичен филм. По препоръка на Дейвид Леман обявиха нов търг. Щеше да се проведе в средата на юни в Ню Йорк. Втори щеше да се организира в средата на юли и трети — през септември. Щяха да продадат по-голямата част от колекцията — достатъчно да покрият дължимите данъци.

През първия ден в присъствието на Гейбриъл и Дейвид Леман Люк обясни и положението с ранчото. Сандърс си водеше бележки. Когато Люк попита дали има начин да изплати ипотеката, Сандърс се извини и излезе от стаята. Върна се след петнайсет минути и обясни спокойно, че изпълнителният директор на банката, с когото е разговарял, му предлага да изплаща дълга на по-малки вноски още една година и дори да отсрочи плащането на лихвите, ако предпочита. С оглед на настоящото финансово състояние на Люк банката щяла да се съгласи да отпусне и нов кредит за всякакви подобрения в ранчото.

— Но… как? — Повече от това Люк не успя да изрече.

Сандърс се усмихна и палавите искрици пак проблеснаха в очите му.

— Да речем, че искат да заздравят връзките си с местен клиент, забогатял неочаквано.

Сандърс му представи и няколко финансови мениджъри и други съветници, седеше до него по време на разговорите и задаваше въпроси, които Люк едва разбираше, камо ли да се сети да зададе. Помогна му да осъзнае затрудненията, съпровождащи богатството, и го увери, че ще му съдейства да научи всичко необходимо.

Макар понякога да се чувстваше безпомощен, Люк знаеше, че има далеч по-лоши проблеми.

Отначало майка му не му повярва. Не повярва и на София. Първо се усмихна презрително, после, след като той й разказа отново какво се е случило, се ядоса. Едва след като Люк се обади в банката и поиска да го свържат с изпълнителния директор, започна да осъзнава, че не се шегува.

Банковият служител я увери, че засега не е необходимо да се тревожи за кредита. По време на разговора Линда запази спокойствие, отговаряйки едносрично, но след това прегърна сина си и си поплака.

Когато се отдръпна обаче, лицето й изразяваше обичайния стоицизъм.

— Сега са щедри, но къде бяха, когато наистина имахме нужда?

Люк сви рамене.

— Добър въпрос.

— Ще приема предложението им — обяви майка му, — но след като изплатим дълга си, искам да намериш друга банка.

Сандърс им помогна и за това.

Семейството на София пристигна от Ню Джърси за дипломирането й и Люк седна до тях в топлия пролетен ден. Всички заръкопляскаха, когато София излезе на сцената. После отидоха на вечеря и за негова изненада го попитаха дали може да посетят ранчото на другия ден.

Майката на Люк го натовари с работа още от сутринта — и в къщата, и навън. Той чистеше, а тя приготвяше обяда.

Хранеха се на масата за пикник в задния двор. Сестрите на София ту се озъртаха, ту се втренчваха в нея, несъмнено удивени как Люк и София са се оказали заедно.

Семействата обаче очевидно се разбираха добре, особено майката на София и Линда. Обиколиха ранчото, разговаряха, смееха се и когато Люк погледна към градината, сърцето му се стопли при вида на правите, спретнати лехи с наскоро засадени зеленчуци.

— Можеш да живееш навсякъде, мамо — каза й Люк по-късно през нощта. — Не е необходимо да оставаш в ранчото. Ще ти купя къща в Манхатън, ако пожелаеш.

— Защо ми е да живея в Манхатън?

— Добре де, не в Манхатън. Където пожелаеш.

Тя се загледа през прозореца към ранчото, където бе израснала.

— Не искам да живея другаде.

— Тогава ми позволи да постегна фермата. Не малко по малко, а наведнъж.

Тя се усмихна.

— Е, това вече е чудесно предложение!

— Готов ли си? — попита го София.

— За какво?

След дипломирането тя бе заминала с родителите си да им погостува за седмица и сега се бе върнала в Северна Каролина.

— Да ми разкажеш какво се случи в Южна Каролина — погледна го решително, докато обикаляха пасбището, търсейки Мадбат. — Язди ли Биг Агли Критър? Или си тръгна?

Думите й върнаха Люк в онзи зимен ден, един от най-мрачните в живота му. Спомни си как закрачи към арената, вперил очи в бика. Спомни си парализиращия страх и изопнатите си като тетива нерви. Някак си обаче успя да се насили да направи това, за което е дошъл. Яхна Биг Агли Критър и намести ремъка, мъчейки се да не обръща внимание на лудешки разтуптяното си сърце. „Това е просто бик като всички други“ — повтаряше си. Ала знаеше, че не е. Когато обаче отвориха вратичката към арената и бикът се втурна напред, Люк не изгуби самообладание.

Бикът побесня както винаги, риташе и се въртеше като обладан от зли духове, но мъжът запазваше странно спокойствие, сякаш се наблюдаваше от разстояние. Светът се движеше като на забавен каданс, сякаш това е най-дългата езда в живота му. Снишен и съсредоточен, той пазеше равновесие със свободната си ръка, докато рогът най-сетне изсвири и тълпата стана на крака с одобрителен рев.

Люк разкопча бързо ремъка и скочи от гърба на бика. Приземи се на крака, а Биг Агли Критър спря и се обърна към него с издути ноздри и гърди. Люк разбра, че ще го нападне, сякаш да повтори сценария на предишния им сблъсък.

Но той не го нападна. Човекът и животното се изгледаха застинали и накрая бикът се извърна.

— Усмихваш се — каза София, прекъсвайки мислите му.

— Сигурно…

— И какво означава това?

— Яздих го — отвърна Люк. — А после разбрах, че съм готов да се откажа.

София го перна по рамото.

— Ама че глупост!

— Може би — каза той. — Но си спечелих нов пикап.

— Не съм го виждала — сбърчи чело тя.

— Не го взех. Предпочетох парите.

— За ранчото?

— Не. За това.

Извади от джоба си малка кутийка, падна на колене и я подаде на София. Чу я как ахва.

— Отвори я — каза й.

Тя вдигна бавно капачето и се взря в пръстена.

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя го погледна със светнали очи.

— Да. Искам.

— Къде искаш да живееш? — попита го тя по-късно, след като казаха на майка му. — Тук в ранчото?

— Не знам. Засега тук ми харесва. А на теб?

— Питаш ме дали искам да остана тук завинаги?

— Не непременно — отговори Люк. — Мислех да останем, докато всичко се уреди. Но после? Можем да отидем където пожелаем. А ти с помощта на значително дарение, да речем, ще си намериш работа в който музей пожелаеш.

— В Денвър например?

— Чувал съм, че там има много земи. Дори в околностите на Ню Джърси има ферми. Проверих.

Тя го погледна.

— Предлагам ти известно време да се носим по течението. Какво ще кажеш?

Същата нощ, когато София заспа, Люк излезе на верандата, все още запазила топлината на слънцето. Над него полумесецът и звездите озаряваха небето. Подухваше лек ветрец и довяваше песента на щурците откъм пасищата.

Той погледна към тъмния небесен свод, замислен за майка си и за ранчото. Все още трудно осъзнаваше неочакваната посока, в която животът му бе поел, и не успяваше да я помири с предишния си живот. Всичко беше различно и той се питаше дали ще се промени. Често си мислеше за Айра, човека, променил живота му, човека, когото така и не бе успял да опознае. За Айра Рут означаваше всичко и в притихналия мрак Люк си представи София, заспала в леглото, със златисти коси, разпилени върху възглавницата.

Тя бе истинското съкровище, което откри тази година, по-ценно от цялото изкуство на света. Люк прошепна усмихнато в тъмнината:

— Разбирам, Айра.

Една падаща звезда се стрелна по небосклона и той остана със странното чувство, че Айра не само го е чул, но му се усмихва одобрително.