* * *

София не проумя съвсем речта на Сандърс. Озърна се и й се стори, че и другите недоумяват. Докато адвокатът на Айра говореше, мнозина изпращаха съобщения по телефоните си или разлистваха каталога.

Последва кратка тишина. Беловласият джентълмен обсъди шепнешком нещо със Сандърс и се върна на подиума. Сложи си отново очилата и прочисти гърло.

— Както знаете, търгът е разделен на части. Първата е днес. Все още не сме определили броя на следващите, нито кога ще се проведат, защото всичко несъмнено зависи от това какво ще се случи днес. Знам, че вече очаквате с нетърпение параметрите на търга. — Всички в залата се приведоха съсредоточено напред. — Те също са определени от клиента ни. Споразумението, сключено с него, съдържа доста необичайни… изисквания, включително по отношение на реда, по който ще се продават картините. Съгласно инструкциите, които получихте предварително, ще ви предоставим трийсет минути да обсъдите реда с клиентите си. Напомням ви, че списъкът с картини, които със сигурност ще се предлагат днес, започва от трийсет и четвърта и продължава до деветдесет и шеста страница в каталога. Репродукции на картините са изложени на стените. Освен това редът, по който ще се продават платната, ще бъде изписан на екрана.

Хората наставаха от местата си, стиснали телефоните. Други наведоха глави и зашушукаха. Люк прошепна в ухото на София:

— Никой тук ли не е знаел кои картини ще се продават първо? Ами ако искат картина, която ще се продава чак към края? Ще висят тук часове наред.

— За такава златна възможност сигурно са готови да чакат до края на дните си.

Той посочи триножниците край стените.

— Коя искаш ти? Защото в портфейла ми има неколкостотин долара. Пикасо? Джаксън Полък? Уорхол?

— Мечти!

— Мислиш ли, че ще ги продадат на предполагаемата цена?

— Нямам представа, но съм сигурна, че организаторите на търга ще се погрижат.

— Няколко от тези картини струват колкото двайсет ферми като моята.

— Знам.

— Това е лудост!

— Може би — призна тя.

Той се озърна.

— Питам се какво ли би казал Айра за това?

София си спомни стареца в болницата и писмото, в което изкуството не се споменаваше изобщо.

— Чудя се дали нямаше да му е все едно.

* * *

Когато почивката изтече и всички заеха отново местата си, водещият търга се качи на подиума. Двамата червенокоси мъже внимателно поставиха покрита картина върху триножника. София очакваше по лицата наоколо да се изпише интерес, но само малцина изглеждаха заинтригувани. Повечето присъстващи продължаваха да пишат съобщения по телефоните си. Знаеше, че първата творба на нашумял художник — Де Кунинг — ще бъде представена втора, а картина на Джаспър Джоунс ще се продава шеста. Художниците на другите картини не й бяха известни.

— Първа се продава картината на страница четирийсет и четвърта в каталога. По настояване на господин Левинсън репродукция на творбата не бе представена. Платното е нарисувано с маслени бои и е наречено „Портрет на Рут“ не от художника, а от господин Левинсън. Рут, както вече знаете, е съпругата на Айра Левинсън.

София и Люк впиха очи в триножника, когато белокосият джентълмен посегна да го открие. Картината се появи и на екрана зад него. Дори за неопитното око на София стана ясно, че е нарисувана от дете.

— Художникът е американец, Даниъл Маккалъм, роден през 1953 година и починал през 1986. Точната дата на създаването на картината е неизвестна. Предполага се, че е нарисувана между 1965 и 1967. Айра Левинсън ни уведоми, че творецът е бивш ученик на Рут. Вдовицата на Маккалъм му подарила картината през 2002 година.

София се изправи да я види по-добре. Дори отдалеч личеше, че е творба на аматьор, но след като бе прочела писмото, тя се запита как ли е изглеждала Рут. Въпреки грубите щрихи Рут изглеждаше красива, с благо изражение, което й напомни Айра.

— За художника се знае малко — продължи водещият. — Не е известно да има други творби. Онези, които не са разгледали картината вчера, да заповядат да я видят отблизо. Наддаването започва след пет минути.

Никой не помръдна. В залата се надигна гълчава. Повечето присъстващи разговаряха, някои едва прикривайки нетърпението, с което очакваха следващата картина, когато щеше да започне истинският търг.

Петте минути изминаха бавно. Мъжът на подиума не показваше изненада. Преглеждаше листовете пред него, безразличен като всички останали. Дори по лицето на Люк се четеше равнодушие, което я учуди, защото и той бе чул писмото на Айра.

Когато дойде време, джентълменът призова за тишина.

— „Портрет на Рут“ от Даниъл Маккалъм. Наддаването започва от хиляда долара… Хиляда долара! Чувам ли хиляда долара?

Никой в залата не помръдна. Той продължи с безизразен глас:

— Чувам ли деветстотин? Не забравяйте, че това е възможност да станете притежатели на част от една от най-значимите частни колекции на всички времена.

Нищо.

— Чувам ли осемстотин? — Изчака няколко секунди и попита: — Седемстотин? Шестстотин?

У София бавно се надигаше негодувание. Това не беше редно! Спомни си пак писмото на Айра до Рут, писмото, което разкриваше колко много е значела тя за него.

— Петстотин долара? Четиристотин?

В този момент Люк се надигна от стола.

— Четиристотин долара — извика той и гласът му сякаш отекна в стените.

Малцина от публиката го погледнаха, ала по лицата им не се четеше кой знае какво любопитство.

— Имаме четиристотин долара! Четиристотин. Чувам ли четиристотин и петдесет?

Мълчание. На София й се зави свят.

— Веднъж, два пъти, продадена…

* * *

При Люк дойде привлекателна брюнетка с бележник, която му записа името и обясни, че е време да плати. Поиска му да й предостави кредитната си карта или предварително попълнен формуляр.

— Не съм попълвал формуляри — промърмори Люк.

— Как предпочитате да платите?

— Може ли в брой?

Жената се усмихна.

— Да, сър. Последвайте ме.

Люк тръгна след жената и се върна след няколко минути, стиснал платежната си бележка. Седна до София с доволна усмивка.

— Защо? — попита го тя.

— Обзалагам се, че това е била любимата картина на Айра. Продаваше се първа. Обичал е съпругата си и ми се стори неправилно никой да не поиска портрета й.

София се замисли.

— Ако не те познавах, щях да реша, че си романтик.

— Мисля — отвърна бавно той, — че Айра е бил романтик. Аз съм най-обикновен пенсиониран ездач на бикове.

— Повече си от това. Къде ще я окачиш?

— Не знам има ли значение. А и дори не знам къде ще живея другия месец.

Преди да успее да му отговори, чу чукчето да удря и белокосият джентълмен пак застана пред микрофона.

— Дами и господа, преди да продължим, искам отново да поканя Хауи Сандърс на подиума. Той ще ни прочете писмо от Айра Левинсън във връзка с покупката на първата картина.

Сандърс излезе иззад завесата. Белокосият джентълмен му отстъпи мястото пред микрофона. Адвокатът отвори плика с нож за писма и извади писмото. Пое си дълбоко дъх и бавно разгърна листа. Погледна към публиката и отпи глътка вода. После лицето му стана сериозно като на актьор, готвещ се за особено драматична сцена.

— „Казвам се Айра Левинсън — зачете той най-сетне — и днес ще чуете историята на моята любов. Тя не е такава, каквато навярно си я представяте. Не е история с герои и злодеи, с красиви принцове или принцеси. Тя е историята на обикновения мъж Айра, срещнал необикновена — Рут. Запознахме се съвсем млади и се влюбихме. После се оженихме и се врекохме във вечна вярност. История като много други. Рут обаче имаше око за изкуството, а аз имах очи само за нея. Някак си това се оказа достатъчно да съберем колекция, станала безценна за нас. Жена ми откриваше в изкуството красотата и таланта, за мен изкуството бе просто отражение на Рут. Така напълнихме дома си с картини и живяхме дълго и щастливо заедно.

Сетне, сякаш твърде скоро, дойде краят и аз останах сам в свят, който вече нямаше смисъл. — Сандърс замълча, изтри сълзите си и за изненада на София гласът му пресекна развълнувано. Той прочисти гърло и продължи: — Това не беше справедливо. Без Рут нямах причина да живея. После се случи чудо. Пристигна портрет на съпругата ми — неочакван дар. Окачих го над камината с чувството, че тя отново ме гледа. Помага ми. Насочва ме. Малко по малко спомените за живота ми с нея се върнаха, спомени, свързани с всяка картина от колекцията ни. За мен тези спомени бяха по-ценни от изкуството. Струваше ми се невъзможно да ги преотстъпя другиму. Но тогава — щом изкуството е нейно, а спомените мои — какво би трябвало да направя с колекцията? Разбирах тази дилема, но законът не я разбираше. Дълго се питах как да постъпя. Без Рут бях нищо. Обикнах я от пръв поглед и макар вече да ме няма, знайте, че я обичах до последния си дъх. Повече от всичко искам да разберете тази простичка истина: изкуството е красиво и ценно, но аз бих го заменил за още един ден с жената, която обожавах. — Сандърс погледна публиката. Всички бяха застинали. Нещо се случваше, нещо необикновено. Адвокатът сякаш също го осъзна, потърка брадичка и продължи: — За още един ден с жената, която обожавах — повтори той. — Но как да ви убедя, че говоря истината? Как да ви уверя, че търговската стойност на изкуството изобщо не ме интересува? Как да докажа колко скъпа ми беше Рут? Как да ви покажа, че любовта ми към нея се таи във всяка картина, която купувахме?“ — Очите на Сандърс се насочиха към сводестия таван, поспряха там и после пак се насочиха към публиката. — Ще помоля човека, купил „Портрета на Рут“, да стане.