Опитвах се да осмисля чутото, да си представя траекторията на живота на Даниъл.

— Какъв беше той? — попитах.

— Даниъл? Беше… невероятно умен и мил, но у него имаше някакво напрежение. Не точно гняв, а сякаш е видял най-лошата страна на живота и е решен да поправи каквото може. Излъчваше обаяние и решимост, които увличаха околните. Две години работихме за Корпуса на мира в Камбоджа. После го назначиха в „Юнайтед Уей“, а аз работех в благотворителна клиника. Купихме си малка къща и обмисляхме да имаме деца, но след година-две осъзнахме, че не сме готови за градския живот. Продадохме всичко и заработихме за организация за човешките права в Найроби. Бяхме там седем години и не съм го виждала по-щастлив. Пътуваше до различни страни да помага за различни проекти и усещаше, че животът му има смисъл, променя света за добро. — Тя се взря през прозореца и замълча. Проговори отново с лице, по което се четяха съжаление и възторг. — Той беше… толкова умен и любознателен. Четеше непрекъснато. Канеха се да го назначат за изпълнителен директор на организацията въпреки младостта му. Почина само на трийсет и три. — Тя поклати глава. — След това Африка вече не бе същата за мен. Върнах се у дома.

Слушах я и не успявах да съпоставя чутото с образа на бедното фермерско момче, което учеше на кухненската ни маса. Но сърцето ми разбираше, че Рут щеше да се гордее с него.

— И се омъжихте отново?

— Преди дванайсет години — усмихна се тя. — Имам две деца. По-точно доведени деца. Съпругът ми е ортопед. Живея в Нашвил.

— И дойдохте чак дотук да ми донесете картината?

— Родителите ми се преместиха в Мъртър Бийч. Отиваме им на гости и минахме оттук. Съпругът ми ме чака в кафенето наблизо. Съжалявам, че се появих без предупреждение. Знам, че улучих ужасен момент. Но не исках да захвърля картината ей така. Потърсих името на съпругата ви в интернет и видях некролога. После забелязах, че къщата ви ни е на път.

Не знаех какво да очаквам, но когато разопаковах кафявата хартия, гърлото ми се сви. Беше нарисувал Рут — детска, неумела рисунка. Линиите не бяха съвсем правилни, чертите й изглеждаха разкривени, но той бе успял да улови усмивката и очите с изненадващо майсторство. В рисунката видях страстта и жизнерадостта, толкова характерни за нея, и следа от загадката, която ме запленяваше през всичките ни години заедно. Прокарах пръст по устните и скулите й.

— Защо… — отроних, останал без дъх.

— Отговорът е отзад — каза тя с нежен глас.

Обърнах картината и забелязах фотографията на Рут и Даниъл, която бях направил преди толкова години. Беше пожълтяла и подвита в краищата. Извадих я от рамката и дълго я гледах.

— На гърба — докосна ме тя по ръката.

Обърнах снимката и там с красив почерк бе написано: „Рут Левинсън. Учителка на трети клас. Вярва в мен и аз мога да стана какъвто поискам, когато порасна. Мога дори да променя света“.

Заля ме вълна от чувства, не помня за какво друго говорихме, но помня, че когато стана да си върви, тя се обърна към мен, преди да прекрачи прага:

— Не знам къде я е държал в детския дом, но в колежа картината висеше над бюрото му. Тя бе единственото ценно нещо в стаята му. След колежа картината дойде с нас в Камбоджа, а после се върна в Щатите. Каза ми, че се страхува да не й се случи нещо, ако я вземем в Африка. Оставихме я тук, но после той съжаляваше. Обясни ми, че картината е най-ценното му притежание. Едва когато видях снимката, разбрах какво всъщност е имал предвид. Не ставаше дума за картината, а за съпругата ви.

* * *

В колата Рут мълчи. Знам, че я вълнуват и други въпроси за живота на Даниъл, но тогава аз не се сетих да ги задам. И съжалявам за това, защото повече не видях Андрея. Както Даниъл изчезна през 1963, така и тя изчезна от живота ми.

— Окачи портрета над камината — казва най-сетне Рут. — А всички останали картини закачи по стените в къщата или ги складира в стаите.

— Исках да ги виждам. Да си спомням. Да виждам теб.

Рут мълчи, но аз разбирам. Повече от всичко тя би искала да зърне Даниъл, макар и през очите на съпругата му.

* * *

Ден след ден — след като прочетох писмото и окачих портрета на Рут над камината — депресията започна да ме напуска. Хранех се по-редовно. Едва след година възстанових изгубените килограми, но животът ми потече в поносима рутина. През първата година след смъртта на Рут се случи и трето чудо, което ми помогна да превъзмогна сполетялата ме трагедия.

Пред прага ми се появи още една неочаквана гостенка — този път биваш ученичка на Рут, дошла да изрази съболезнованията си. Казваше се Джаклин, не я помнех, но тя пожела да поговорим. Обясни ми колко много научила от Рут и преди да си тръгне, ми показа благодарствена статия, написана в нейна чест, която щяла да публикува в местния вестник. Статията — ласкава и проникновена — предизвика фурор. През следващите няколко месеца в къщата ми се стекоха десетки нейни ученици — Линдзи, Мадлин, Ерик, Пийт и много други, за чието съществуване нямах представа, ме посещаваха и ми разказваха истории от учителските години на съпругата ми.

Благодарение на тях разбрах колко възможности е разкрила Рут в живота на мнозина — не само в моя.

* * *

Понякога си мисля, че годините след смъртта на Рут се делят на четири фази. Депресията и възстановяването след смъртта й са първата фаза; периодът, през който се опитвах да продължа напред, е втората; третата фаза започва с посещението на журналистката през 2005, когато сложих решетки на прозорците; преди три години, през 2008, най-после реших какво да направя с колекцията, което доведе до четвъртата и последна фаза.

Да обмисляш как да се разпоредиш с имуществото си е сложно, но по същество въпросът опираше до следното — ако аз не успеех да преценя как да постъпя, щатът щеше да го направи вместо мен. Хауи Сандърс от години настояваше да вземем решение. Питаше ни с Рут дали искаме да дарим средства за благотворителност, или ще завещаем картините на конкретен музей. Или ще ги продадем на търг, а полученото ще дадем на организация или университет? След като публикуваха статията и потенциалната стойност на колекцията се превърна в обект на разгорещени догадки в света на изкуството, Хауи стана още по-настоятелен, но тогава го изслушвах само аз.

Едва през 2008 година обаче се съгласих да се явя в кантората му.

Той ми бе уредил конфиденциална среща с уредници на различни музеи — Нюйоркския музей на изкуствата, Музея за модерно изкуство, Художествения музей на Северна Каролина и „Уитни“ — както и с представители на университета „Дюк“, колежа „Уейк Форест“ и Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Имаше и хора от „Сотбис“ и от Лигата на обединените евреи — една от любимите организации на татко. Въведоха ме в конферентна зала, представиха ме и по лицата на всички прочетох любопитство как Рут и аз — учителка и собственик на магазин за мъжки костюми — сме успели да съберем толкова богата колекция от модерно изкуство.

Изслушах няколко презентации и всеки път ме уверяваха, че колекцията ми ще бъде оценена по достойнство, а в случая с представителя на „Сотбис“ — продадена на максимална цена. Благотворителната организация обеща да вложи парите в каузи, за които с Рут милеем.

В края на деня бях изтощен и щом се върнах у дома, заспах във фотьойла в дневната. Събудих се и се взрях в портрета на жена ми над камината, питайки се какво би искала да направя.

— Но аз не ти казах нищо — отронва тихо Рут.

Отдавна не бе проговаряла, сигурно за да пести силите ми. И тя като мен предусеща, че краят наближава.

Отварям с мъка очи, но виждам само замъглен образ.

— Да — прошепвам. — Не искаше да го обсъждаме.

Тя накланя глава да ме погледне.

— Знаех, че ти ще вземеш правилното решение.

* * *

Помня кога най-сетне реших. Беше привечер, няколко дни след срещата в кантората на Хауи. Той ми се обади да ме пита дали имам въпроси или искам да ме свърже с някого. След като разговорът приключи, аз излязох на задната веранда.

Край малка масичка имаше два прашни люлеещи се стола. Когато бяхме по-млади, с Рут сядахме тук и говорехме, наблюдавайки как звездите изскачат от скривалищата си в бавно притъмняващото небе. С напредването на възрастта излизахме все по-рядко на задната веранда, защото и двамата станахме по-чувствителни към температурата. Заради студа и жегата задната веранда бе неизползваема през зимата и лятото. Излизахме само през пролетта и есента.

През онази нощ обаче, въпреки горещината и дебелия слой прах върху столовете, аз седнах там и обмислих срещата и всичко, което бях чул. Стана ми ясно, че Рут е права — никой всъщност не разбираше.

Известно време се питах дали да не оставя цялата колекция на Андрея Локърби, макар и само защото и тя бе обичала Даниъл. Но не я познавах, не я познаваше и Рут. Освен това въпреки очевидното влияние, което Рут бе оказала върху живота на Даниъл, изпитвах разочарование, че той нито веднъж не се опита да се свърже с нея. Не можех да го разбера, нито да му простя напълно, защото знаех колко страдаше Рут.

Нямаше лесен отговор, защото за нас изкуството не се свеждаше до пари. Също като репортерката, тези уредници на музеи, колекционери, експерти и организатори на търгове просто не разбираха. Вслушан в ехото от думите на Рут, преповтаряйки си ги наум, аз лека-полека започнах да проумявам отговора.