По-късно намерих послание, написано през тежките години, след като научихме, че Даниъл е заминал.

„Виждам как скърбиш и не знам какво да направя. Де да можех само да отмия някак тази тъга! Повече от всичко искам да не бях така безпомощен и да не те разочаровам. Като твой съпруг винаги ще те изслушвам, ще те прегръщам и ще изтривам с целувки сълзите ти, ако пожелаеш.“

Продължих напред през този живот в кутия — писмо след писмо. Пред прозореца се появи луната и изчезна, а аз четях ли, четях. Всяко писмо потвърждаваше любовта ми към Рут, облагородена като старо злато от дългите ни години заедно. Разбрах колко ме е обичала и тя, защото ми бе оставила подарък на дъното на кутията.

Признавам, че не го очаквах. Рут продължаваше да ме изненадва, дори от отвъдното. Взирах се в писмото й и гадаех кога го е написала и защо не ми е казала.

През годините, откакто го открих, съм го препрочитал толкова пъти, че го научих наизуст. Вече знам, че го е пазила в тайна, защото не се е съмнявала, че ще го намеря тогава, когато ми е най-необходимо. Предположила е, че все някога ще прочета писмата си до нея, че ще настъпи часът, когато няма да устоя на притегателната им сила. И в крайна сметка стана точно така, както е предвиждала.

В онази нощ обаче аз не мислех за това. Просто взех писмото с трепереща ръка и го прочетох бавно.

„Мой скъпи Айра,

Ти спиш, а аз пиша, питайки се откъде да започна. И двамата знаем защо четеш това писмо и какво означава то. Съжалявам, че ти причиних това.

За разлика от теб аз не умея да пиша писма, а искам толкова много да ти кажа. Ако пишех на немски, думите сигурно щяха да се леят по-лесно, но ти нямаше да ги разбереш. Искам да ти напиша писмо, което да прилича на твоите. За жалост никога не ме е бивало с думите. Но съм решила да опитам. Ти го заслужаваш — не защото си мой съпруг, а защото си такъв, какъвто си.

Казвам си, че трябва да започна с нещо романтично — спомен или жест, който описва какъв съпруг си — дните край океана, когато за пръв път правихме любов, или медения ни месец, когато ми подари шест картини, или как ме гледаш, когато съзерцавам някоя картина. Всъщност обаче намирах най-дълбок смисъл в тихото течение на живота ни. Усмивката ти сутрин винаги караше сърцето ми да затупти по-бързо. Протегнеше ли ръка към мен, проумявах колко е добър този свят. Както виждаш, да избера няколко момента ми се струва неправилно. Предпочитам да си те спомням в десетки галерии и хотелски стаи; да съживявам мислено хиляди целувки и нощи, прекарани в уютната ти прегръдка. Всеки спомен и всяко чувство, което си ми вдъхнал, заслужава отделно писмо. Аз също те обичах — повече, отколкото предполагаш.

Знам, че сега страдаш, и съжалявам, че не мога да те утеша. Струва ми се невъзможно да съм неспособна да те успокоя, но те умолявам — въпреки тъгата не забравяй колко щастлива бях с теб, не забравяй, че обичах мъж, който също ме обичаше, а това е най-големият дар, за който някога съм мечтала.

Усмихвам се, докато пиша тези думи, и се надявам ти също да се усмихнеш, докато ги четеш. Не се потапяй в скръб. Запомни ме с радост, защото винаги съм мислила така за теб. Искам това повече от всичко. Искам да се усмихваш, когато мислиш за мен. И в усмивката ти аз ще живея вечно.

Знам, че ти липсвам много. И ти ми липсваш. Но ние пак сме заедно, защото аз съм — и винаги съм била — част от теб. Носиш ме в сърцето си, както аз те носех в моето и нищо няма да промени това. Обичам те, скъпи мой, и ти ме обичаш. Не го забравяй. Не забравяй двама ни. И малко по малко ще намериш начин да преодолееш тъгата.“

Рут

— Мислиш за писмото, което ти написах — казва ми тя.

Отварям очи и ги присвивам, решен да я зърна отново. Тя е на шейсет и красотата й е озарена от мъдрост. Носи малки обици с диаманти — подарих й ги, когато се пенсионира. Опитвам се да навлажня устните си и не успявам.

— Откъде знаеш? — прошепвам.

— Лесно се досетих — свива рамене. — Изражението ти те издава. Лицето ти е като отворена книга. Добре че не играеш покер.

— През войната играех покер.

— Може би. Но едва ли си спечелил много.

Усмихвам се немощно, признавайки истината в думите й.

— Благодаря за писмото — казвам с дрезгав глас. — Нямаше да оцелея без него.

— Щеше да умреш от глад — съгласява се тя. — Винаги си бил инат.

Завива ми се свят и лицето й затрептява.

— Онази нощ изядох една препечена филийка.

— Знам. Препечена филийка! Закуска вместо вечеря. Приумиците ти ме смайват. А и филийката не бе достатъчна.

— Но все пак беше нещо. А и бездруго наближаваше време за закуска.

— Трябваше да си направиш палачинки. Или да си изпържиш яйца. За да събереш сили да обиколиш къщата. Да разгледаш картините и да си спомняш.

— Още не бях готов за това. Тъгата щеше да ме сломи. А и едната липсваше.

— Не липсваше. — Тя се обръща към прозореца и виждам само профила й. — Още не беше пристигнала. Донесоха я след седмица. — За миг тя замълчава и аз знам, че не мисли нито за писмото, нито за мен. Мисли как след седмица някой почука на вратата и на прага застана непознат. Раменете на Рут се отпускат и в гласа й прозвучава съжаление. — Иска ми се да бях там — прошепва, сякаш на себе си. — Да поговоря с нея, да й задам въпроси.

Последните й думи извират от дълбок, скрит кладенец с тъга и въпреки състоянието си изпитвам неочаквана болка.

* * *

Посетителката беше висока и привлекателна. Бръчките около очите й издаваха, че прекарва много часове на слънце. Русата й коса бе прибрана на опашка, носеше избелели джинси и семпла блуза с къс ръкав. Пръстенът на ръката й обаче и беемвето, паркирано на улицата подсказваха далеч по-приятно съществуване от моето. Под мишница държеше пакет, увит в кафява хартия, с познат размер и форма.

— Господин Левинсън? — попита. Кимнах и тя се усмихна. — Казвам се Андрея Локърби. Не ме познавате, но съпругата ви Рут е била учителка на съпруга ми. Сигурно не го помните. Казва се Даниъл Маккалъм. Ще ми отделите ли няколко минути?

Занемях от изненада, повтаряйки си името наум. Отстъпих сковано настрани да й направя път да влезе и я поведох като насън към дневната. Седнах във фотьойла, а тя се настани на канапето срещу мен.

Не знаех какво да кажа. Да чуя името на Даниъл четирийсет години по-късно и след смъртта на Рут бе най-голямата изненада в живота ми.

Жената прочисти гърло.

— Дойдох да изразя съболезнованията си. Разбрах, че съпругата ви е починала, и съжалявам за загубата ви.

Примигнах, опитвайки се да намеря думи за прилива от чувства и спомени, заплашващ да ме удави. Искаше ми се да попитам къде е той? Защо изчезна. Защо не се свърза с Рут. Не зададох тези въпроси. Успях само да прошепна:

— Даниъл Маккалъм?

Тя остави пакета върху канапето и кимна.

— Разказваше ми как идвал в дома ви. Съпругата ви го обучавала.

— И… той ви е съпруг?

Очите се отклониха за миг, преди да срещнат отново моите.

— Беше ми съпруг. Сега съм омъжена за друг. Даниъл почина преди шестнайсет години.

При тези думи нещо у мен се вледени. Опитах се да пресметна на колко години е бил, но не успях. Разбрах само, че е бил твърде млад. Тя сякаш прочете мислите ми и продължи:

— Имаше аневризъм. Стана спонтанно, без никакви предупредителни симптоми. Оказа се масивен и лекарите не можаха да направят нищо…

Ледът обхвана цялото ми тяло. Не можех да помръдна.

— Съжалявам — отроних, но думата прозвуча неадекватно дори в собствените ми уши.

— Благодаря — кимна тя.

За миг и двамата замълчахме. Най-сетне аз разперих ръце.

— Какво да направя за вас, госпожо…

— Локърби — напомни ми тя и побутна пакета към мен. — Исках да ви дам това. От години е на тавана в къщата на родителите ми. Преди няколко месеца я продадоха и аз я намерих в един от кашоните, които ми пратиха. Даниъл се гордееше много с нея. Не исках да я изхвърля.

— Картина? — попитах.

— Веднъж ми каза, че тази картина е едно от най-важните неща, които някога е правил.

Не я разбрах добре.

— Даниъл ли я е нарисувал?

Тя кимна.

— В Тенеси. Нарисувал я в дома за деца. Един художник му помогнал.

— Моля ви — вдигнах ръка. — Не разбирам нищо. Започнете отначало и ми разкажете за Даниъл. Съпругата ми дълги години се чудеше какво се е случило с него.

Жената се поколеба.

— Не знам какво точно да ви разкажа. Запознахме се в колежа, а той не говореше много за миналото си. — Аз не я прекъснах, надявах се да продължи. Тя търсеше думите, подръпвайки конец на блузата си. — Родителите му починали. Заживял с доведения си брат и съпругата му някъде тук, но изгубили фермата и се преместили в Ноксвил, Тенеси. Известно време живели в пикапа, но после арестували брат му за нещо и изпратили Даниъл в детски дом. Учел се добре и спечелил стипендия за университета в Тенеси… Започнахме да излизаме през последната година в колежа. И двамата учехме международни отношения. Оженихме се няколко месеца преди дипломирането и преди да постъпим в Корпуса на мира. Само това знам. Както казах, той не говореше много за миналото. Детството му явно е било тежко и спомените му причиняваха болка.