Тялото не е годно да живее цял век. Говоря от опит. Две години след смъртта на Рут преживях лек сърдечен удар — едва успях да набера номера на „Бърза помощ“, преди да се строполя в несвяст на пода. Две години след това ми стана трудно да пазя равновесие. Купих си проходилка, за да не се катурвам в розовите храсти, когато се осмелявам да изляза навън.

Грижите за татко ми послужиха като предупреждение какво ме очаква и що-годе успях да се справя с предизвикателствата. Не предвиждах обаче безкрайния низ от дребни мъчения — някога лесни, а сега невъзможни неща. Вече не мога да отварям бурканите с конфитюр — моля касиерката в супермаркета да ми ги отваря, преди да ги прибере в плика. Ръцете ми треперят толкова, че пиша почти нечетливо, което ме затруднява да си плащам сметките. Мога да чета само на ярка светлина, а без зъбните протези мога да ям само супа. Дори нощем старостта е мъчителна. Заспивам след цяла вечност, а дългият сън е мираж. Има и лекарства — хапчетата са толкова много, че съм залепил бележка на хладилника, за да не ги забравям. Хапчета за артрит, за високо кръвно, за висок холестерол… Някои се пият преди, други — след хранене. Заръчаха ми винаги да си нося нитроглицеринови таблетки в джоба, в случай че почувствам пак пронизващата болка в гърдите. Преди ракът да започне да ме прояжда, докато остана само кожа и кости, се питах какви ли още неблагополучия ще ми сервира бъдещето. И Бог в своята мъдрост ми отговори. „Една злополука, да речем! Да му счупим костите и да го погребем под снега!“ Понякога си мисля колко странно е чувството Му за хумор.

Кажа ли го на Рут, тя няма да се засмее. Ще рече, че трябва да съм благодарен, защото не всеки е благословен с дълъг живот. Ще каже, че сам съм виновен за инцидента. После ще свие рамене и ще ми обясни, че съм жив, защото нашата история не е приключила.

Какво ще стане с колекцията ни?

Девет години се опитвам да отговоря на този въпрос и смятам, че Рут ще остане доволна. През тези години бях заобиколен от нейната страст; прекарах тези години в прегръдката й. Накъдето и да погледна, си спомням за нея, а преди да си легна нощем, се взирам в картината над камината, утешавайки се, че нашата история ще свърши точно така, както Рут би искала.

* * *

Слънцето се издига в небето и дори най-потайните дълбини на тялото ми излъчват болка. Гърлото ми е пресъхнало. Искам само да затворя очи и да изтлея.

Рут обаче не ми позволява. Втренченият й поглед ми заповядва да не отклонявам очи от нея.

— Сега се чувстваш по-зле — отбелязва тя.

— Изморен съм — промърморвам.

— Да. Но още не е време. Трябва да ми разкажеш още нещо.

— Защо? — едва изричам.

— Защото това е нашата история. Искам да я чуя до края.

Умът ми пак започва да блуждае. Страната, която съм опрял във волана, ме боли. Забелязвам, че счупената ми ръка е подута. Морава е, а пръстите ми приличат на наденички.

— Знаеш края.

— Искам да го чуя. От теб.

— Не.

— След погребението изпадна в депресия — продължава невъзмутимо тя. — Беше много самотен. Не исках да се чувстваш така.

В гласа й долавям тъга и затварям очи.

— Липсваше ми — казвам.

Тя помълчава. Знае, че отбягвам темата.

— Погледни ме, Айра. Искам да виждам очите ти, докато ми разказваш какво се случи.

— Не желая да говоря за това.

— Защо? — настоява тя.

Дишайки на пресекулки, отговарям предпазливо:

— Защото се срамувам.

Тя знае истината и аз кимвам. Страхувам се какво ли си мисли за мен. Чувам я как въздиша.

— Много се тревожех за теб. Престана да се храниш, когато всички си отидоха.

— Не бях гладен.

— Не е вярно. Беше гладен, но не обръщаше внимание на глада. Смяташе да се умориш от глад.

— Вече няма значение…

— Искам да ми кажеш истината — упорства тя.

— Исках да бъда с теб.

— Но какво означава това?

Твърде изморен да споря, аз най-сетне отварям очи.

— Означава, че се опитвах да умра — отговарям.

* * *

Виновна е тишината. Тишината, която и досега ме измъчва понякога. Тишината, възцарила се, след като другите опечалени си тръгнаха. Не бях свикнал с нея. Беше потискаща, задушаваща, всепоглъщаща. Бавно, но сигурно тя ме изпълни с безразличие.

Изтощението и навикът също заговорничеха срещу мен. На закуска изваждах две чаши за кафе вместо една и със свито сърце прибирах втората в шкафа. Следобед извиквах, че аз ще изляза да донеса пощата, и осъзнавах, че никой няма да ми отговори. Стомахът ми беше свит през цялото време, а вечер нямах сили да сготвя вечеря, която ще ям сам. Понякога дни наред не се хранех.

Не съм лекар. Не знам дали депресията ми беше заболяване или нормален резултат от скръбта, но резултатът е един и същ. Не виждах причина да живея. Не исках да живея. Но бях страхливец, неспособен да предприеме нещо. Вместо това не предприемах нищо. Само почти се хранех и резултатът пак беше същият. Отслабнах, изтощих се и лека-полека спомените ми се замъглиха. Осъзнах, че отново губя Рут, и състоянието ми се влоши още повече. Престанах да се храня. Скоро летата, които бяхме прекарали заедно, изчезнаха, и аз не виждах никаква причина да предотвратявам неизбежното. Лежах и се взирах в тавана, а миналото и бъдещето пустееха.

* * *

— Не е вярно — казва тя. — Твърдиш, че не си се хранел заради депресията. Казваш, че не си се хранел, защото си изгубил спомените. Аз обаче мисля, че си ги забравил, защото не си се хранел. И затова си нямал сили да се пребориш с депресията.

— Стар съм. Силите отдавна са ме напуснали.

— Оправдаваш се — махва с ръка тя. — Но сега не е време за шеги. Тревожех се за теб.

— Невъзможно е. Теб те нямаше. Точно това беше проблемът.

Тя присвива очи и аз разбирам, че съм я засегнал. Накланя глава.

— Защо говориш така?

— Защото е вярно?

— Как тогава съм тук сега?

— Може би не си.

— Айра. — Тя поклаща глава. Произнася думите, сякаш говори на учениците си. — Виждаш ли ме? Чуваш ли ме? — Навежда се напред и полага ръка върху моята. — Усещаш ли това?

Дланта й е топла и мека — познавам ръцете й по-добре от своите.

— Да. Но тогава не го усещах.

Тя се усмихва доволно, сякаш е доказала правотата си.

— Защото не се хранеше!

* * *

Всеки дълъг брак разкрива истината, а истината е следната — съпругите ни понякога ни познават по-добре, отколкото ние се познаваме.

Рут не беше изключение. Познаваше ме. Знаеше колко ще ми липсва, каква нужда изпитвам да разговарям с нея. Знаеше, че аз — не тя — ще остана сам. Това е единственото обяснение и нито веднъж не съм го подлагал на съмнение. Единствената й грешка бе, че открих какво е направила едва когато лицето ми се изпи, а ръцете ми заприличаха на вейки. Не помня деня, в който направих разкритието. Събитията се сливаха, дните се нижеха, лишени от смисъл. Помня само как през нощта се взрях в кутията с писма върху скрина на Рут. Виждах я всяка нощ след смъртта на Рут, но писмата бяха нейни, не мои, а и помътеният ми мозък нашепваше, че прочета ли ги, ще се почувствам по-зле. Щяха да ми припомнят колко ми липсва и колко много съм изгубил. Тази мисъл бе непоносима, нямах сили да се изправя срещу това. Онази нощ обаче, навярно защото вече бях съвсем вцепенен, се надигнах с мъка от леглото и взех кутията. Исках да си спомня още веднъж въпреки болката.

Кутията ми се стори странно лека и щом отворих капака, долових аромата на балсама за ръце, който Рут винаги използваше. Съвсем бледо ухание, но го усещах. Изведнъж ръцете ми затрепериха. Пресегнах се като хипнотизиран и извадих първото писмо.

Пликът изглеждаше отънял и пожълтял. Името й бе изписано с уверен почерк, който отдавна бях изгубил, и това за кой ли път ми припомни колко съм остарял. Ала не спрях. Извадих крехкия лист от плика и го разгърнах срещу светлината.

Отначало думите ми прозвучаха чужди, като думи на непознат. Опитах отново, присвил съсредоточено очи. Усетих как образът на Рут постепенно придобива плътност. „Тя е тук — помислих си, — предвидила го е.“ Продължих да чета с разтуптяно сърце. Спалнята избледня и на нейно място се появи езерото, обгърнато от свежия планински въздух на късното лято. Опустелият колеж се издигна в далечината и Рут зачете писмото със сведени очи, пробягващи по редовете.

„Доведох те тук, на мястото, където за пръв път прозрях смисъла на изкуството, и макар да не е същото като тогава, то ще остане завинаги наше. Тук си спомням защо се влюбих в теб, тук започнахме новия си живот заедно.“

Прибрах писмото в плика и го оставих настрани. Прочетох второто, после следващото. Думите преливаха с лекота от година на година и съживяваха спомени за лета, които в отчаянието си бях забравил. Поспрях на откъс от писмото, написано на шестнайсетата ни годишнина.

„Мечтая да притежавам таланта да нарисувам чувствата си към теб, защото думите ми се струват безсилни. Ще нарисувам страстта ти в червено, добротата ти — в светлосиньо като небето и в тъмнозелено като гората, а непомръкващата ти ведрост — в яркожълто. Ала се питам достатъчна ли е палитрата на художника да обрисува какво значиш за мен?“