— Какво искаш? — попита го безизразно.

— Исках да ти се извиня — отвърна Люк, пъхнал ръце в джобовете. — Съжалявам, че не ти казах по-рано.

— Добре — каза тя.

Не добави нищо повече и той се зачуди как да продължи. Тя се извърна и впери очи в пансиона в другия край на алеята.

— Гледах записа на ездата — наруши мълчанието най-сетне. — С Биг Агли Критър.

Той срита камъчетата по алеята. Не смееше да я погледне в лицето.

— Както ти казах, беше доста неприятно.

София поклати глава.

— Меко казано. — Обърна се към него, търсейки отговори в очите му. — Знаех колко е опасно, но не разбирах, че е въпрос на живот и смърт. Едва сега си дадох сметка какъв риск поемаш винаги, когато излизаш на арената. Видях какво направи онзи бик с теб. Опитваше се да те убие… — Тя преглътна, неспособна да продължи. Люк също бе гледал веднъж записа, шест месеца след състезанието. По онова време се бе зарекъл да спре да язди и се чувстваше щастлив, че е оцелял. — Разминал си се на косъм със смъртта — подхвана пак София. — Даден ти е втори шанс. Възможност да заживееш нормално. Независимо какво ми обясняваш, няма да разбера защо искаш да пропилееш и него. Няма да ме убедиш. Казах ти как мислех за самоубийство, но всъщност никога не бих го направила. Ти обаче… сякаш искаш да се самоубиеш. И няма да се откажеш, докато не успееш.

— Не искам да умра.

— Тогава недей да яздиш. Докато се състезаваш, не мога да бъда част от живота ти. Не мога да се преструвам, че не се опитваш да се убиеш. Иначе ще се чувствам като подстрекател.

Люк усети как гърлото му се свива.

— Значи не искаш да ме виждаш повече? — произнесе едва чуто.

При тези думи София усети отново колко я е изтощило напрежението и как вече не са й останали сълзи.

— Обичам те, Люк. Но не мога да участвам в това. Не искам всяка минута, докато съм с теб, да се питам дали ще доживееш следващата седмица. И да си представям какво би било, ако не доживееш.

— Значи всичко свърши?

— Да. Ако продължиш да яздиш, това е краят.

* * *

На другия ден Люк седеше до кухненската маса. Пред него лежаха ключовете за пикапа. Беше петък следобед и ако тръгнеше веднага, щеше да пристигне в мотела преди полунощ. Вече бе натоварил необходимата екипировка в колата.

Главата все още го наболяваше, но мисълта за София му причиняваше по-силна болка. Не искаше да пътува, не очакваше с нетърпение състезанието. Повече от всичко искаше да прекара почивните дни със София. Да яздят из ранчото, да се прегръщат пред камината.

По-рано се видя с майка си, но тя се държеше хладно. Отбягваше го. Когато се налагаше да разговарят, едва сдържаше гнева си. Той усещаше колко й тежат тревогите — за него, за ранчото. За бъдещето.

Взе ключовете, стана бавно и тръгна към пикапа, питайки се дали ще се върне у дома.

26.

София

— Предположих, че ще дойдеш — посрещна я Линда.

Лицето й изглеждаше уморено и угрижено като нейното.

— Не знаех къде другаде да отида — рече момичето.

Беше събота вечер и мъжът, когото обичаха, щеше да излезе на арената, рискувайки живота си.

Линда й махна да влезе и я покани да седне до кухненската маса.

— Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да си направя.

София кимна и забеляза мобилния телефон на Линда върху масата. Тя проследи погледа й.

— Пише ми съобщение, когато състезанието свърши — обясни, застанала пред печката. — Винаги. Е, преди ми се обаждаше. Разказваше ми как е минало състезанието, добре или зле… Сега обаче… — Поклати глава. — Сега ми съобщава, че е добре. А аз седя и чакам. Времето, разбира се, сякаш спира. Изморена съм, но знам, че няма да заспя дори след като получа съобщението. Защото ще се притеснявам мозъкът му да не е пострадал.

София прокара нокът по масата.

— Каза ми, че след инцидента е бил в интензивно отделение.

— Когато го приеха в болницата, беше изпаднал в клинична смърт. — Линда разбърка бавно млякото. — Дори след като се събуди, никой не мислеше, че ще оцелее. Тилът му беше… натрошен. Аз пристигнах едва на другия ден. Влязох да го видя и не го познах. Носът и скулата му бяха счупени. Лицето му беше подуто и… неузнаваемо. Не можеха да направят нищо заради другата травма. Главата му беше бинтована, лежеше завързан за леглото, за да не мърда. — Тя наля горещото мляко в чашите и добави по лъжичка какао. — Цяла седмица не отвори очи. Няколко дни след това го оперираха. Остана цял месец в интензивното отделение.

София пое чашата от Линда и отпи малка глътка.

— Каза, че има пластина.

— Да. Малка. Но лекарят обясни, че костите на черепа му вероятно никога няма да заздравеят напълно, защото не успели да спасят всички парченца. Описа го като витрина от цветни стъкълца, прикрепени хлабаво едно за друго. Сигурна съм, че сега е по-добре от предишното лято, а и той винаги е бил жилаво момче, но… — Тя замълча, неспособна да довърши мисълта си. Поклати глава и продължи: — След като го изписаха от интензивното отделение и сметнаха, че ще може да понесе пътуването, го прехвърлиха в университетската болница в „Дюк“. Мислех, че сме загърбили най-лошото, защото знаех, че ще оцелее, а нищо чудно и да се възстанови напълно. — Въздъхна. — После започнаха да пристигат сметките. Предстояха още три месеца в „Дюк“, докато тялото му се съвземе и за пластичните операции на лицето му. Нуждаеше се, разбира се, и от рехабилитация…

— Каза ми за ранчото — прекъсна я тихо София.

— Знам. Така оправдава решението си.

— Но нищо не го оправдава.

— Да — кимна Линда. — Нищо не го оправдава.

— Мислиш ли, че е добре?

— Не знам. — Линда потупа телефона. — Не знам, докато не ми напише.

* * *

Следващите два часа се точеха бавно, минутите сякаш се разтегляха до безкрайност. Линда наряза пай, но и двете не бяха гладни. Отчупваха от парчетата и чакаха.

И чакаха.

София смяташе, че ако е с Линда, няма да се тревожи толкова, но всъщност се почувства още по-зле. Достатъчно лошо бе, че видя записа, но от разказа за раните му започна да й се повдига.

Люк щеше да умре. Нямаше място за съмнение. Щеше да падне. Бикът пак щеше да отметне неочаквано глава. Или да се спусне след Люк, докато излиза от арената.

Нямаше шанс да оцелее, ако продължи да язди. Беше въпрос единствено на време.

От тези мисли я изтръгна жуженето на телефона върху масата.

Линда се протегна бързо към него и прочете съобщението. Раменете й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Плъзна телефона към София и закри лице с длани.

София погледна думите: „Добре съм. Пътувам към къщи“.

27.

Люк

Фактът, че не победи в Мейкън, се дължеше не толкова на ездата му, колкото на биковете. Представянето на бика все пак съставляваше половината от оценката — тоест, всяко състезание донякъде зависеше от случайността.

Първият бик се въртя почти непрекъснато. Люк успя да се задържи върху гърба му и ездата несъмнено бе вълнуваща за зрителите, но точките му стигнаха едва за деветото място. Вторият бик не беше много по-добър, но той поне не падна. Няколко състезатели с по-високи резултати не извадиха късмет и той се придвижи до шестото място. Във финалите му се падна приличен бик и се класира четвърти. Не беше звездно представяне, но поне задържа първенството в ранглистата.

Би трябвало да е доволен. Още едно успешно състезание и със сигурност щеше да си осигури място в Големия турнир, дори да язди лошо в следващите надпревари. Въпреки малкото тренировки и мозъчното сътресение надеждите му се оправдаваха.

Странно, но ездата сякаш не влоши мозъчното му сътресение. По пътя към къщи чакаше болката да се усили, но чувстваше само бегло бучене, съвсем различно от агонията в началото на седмицата. Предусещаше, че до следващата сутрин ще изчезне напълно.

С други думи, добри дни. Всичко вървеше по план.

С изключение на София, разбира се.

* * *

Прибра се у дома един час преди зазоряване и спа почти до обяд. Едва след като се изкъпа, осъзна, че не е посягал към болкоуспокояващите. Болката наистина си бе отишла.

А и тялото му не беше толкова вцепенено, колкото след първото състезание. Гърбът го наболяваше както обикновено, но нищо особено. Облече се, оседла Кон и отиде да нагледа стадото. В петък сутринта, преди да замине за Мейкън, една крава се бе заплела в бодливата тел и той искаше да види дали раната й зараства както трябва.

В неделя следобед и в понеделник поправи напоителната система — заради студеното време на места се бяха появили течове. Във вторник започна да подменя керемидите в старата къща. За два дни покривът бе готов.

Беше добра седмица — физическата работа му спореше — и той очакваше да изпита задоволство от свършеното. Ала тъгуваше за София. Не й се обаждаше и не пишеше съобщения. Тя също. Отсъствието й понякога му се струваше като празнина, зейнала на жизненонеобходимо място в тялото му. Искаше да върне времето назад, да знае, че когато се прибере у дома след състезанието във Флорънс, тя ще дойде при него.