А накрая щеше да нарани и Марша. Тя щеше да научи по трудния начин що за човек е Брайън. После щеше да се чувства още по-зле от сега. Заслужаваше си го донякъде, но…

Но сега на София й се искаше да поговори с Марша. Нуждаеше се от нея. Да сподели какво е разбрала за Люк. И просто да поговорят. Както другите момичета в дневната и по коридорите. Чуваше гласовете им през вратата.

Не искаше обаче да се мярка пред очите им, защото макар да мълчаха, израженията им бяха по-красноречиви от думите. Напоследък, влезеше ли в пансиона, стаите и коридорите притихваха и тя четеше мислите на момичетата: „Как ли се чувства? Вече не се вижда дори с Марша. Съчувствам й. Не мога дори да се поставя на нейното място“.

В момента нямаше сили да се изправи срещу това и въпреки всичко искаше Марша да е тук. Защото бе сигурна, че никога не се е чувствала толкова самотна.

* * *

Часовете отминаваха. Небето бавно се покри с облаци, озарени от луната. София лежеше и си спомняше как с Люк съзерцаваха звездите нощем. Спомняше си как яздят и как се любят, как вечерят с майка му. Спомняше си до най-дребната подробност как седяха на сгъваемите столове в каросерията на пикапа през онази вечер, когато се запознаха.

Защо поемаше риска да умре? Колкото и да се опитваше, не го разбираше. Знаеше, че главната причина е чувството му за вина, но струваше ли си? Не. И тя, и майка му мислеха така. Но той явно бе решил да се жертва. Не проумяваше защо и затова не събра сили да отговори, когато той позвъни за трети път.

Беше късно и пансионът бавно утихваше. Беше изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Мъчейки се да осмисли саморазрушителния порив на Люк, започна да се пита какво точно се е случило в нощта на първата му среща с Биг Агли Критър. Той й спомена за пластината в главата, но тя подозираше, че положението е било още по-лошо. Стана от леглото и седна пред лаптопа върху бюрото. Обзета от мрачни предчувствия и желание най-сетне да разбере всичко, тя написа името на Люк в търсачката.

Не се изненада, че резултатите не са малко, включително кратка биография в „Уикипедия“. Все пак той бе сред най-известните ездачи на бикове в света. Не я интересуваше обаче биографията му. Добави „Биг Агли Критър“ след името му и на екрана веднага се появи линк към видео в „ЮТюб“. Тя натисна бутона, преди да се разколебае. Видеото продължаваше едва две минути, но тя видя със свито сърце, че са го гледали над половин милион души. Подвоуми се дали наистина иска да го види, но накрая пусна записа. Веднага разпозна Люк, възседнал бика пред ограждението на арената. Камерата го снимаше някъде отгоре, вероятно за телевизионните зрители. Залата бе препълнена, а край арената висяха знамена. За разлика от арената в Маклийнсвил, тази беше закрита и вероятно я използваха за всякакви цели — от баскетболни мачове до концерти. Люк носеше шапка, джинси и червена риза с дълги ръкави под предпазната жилетка с изписан състезателен номер 16.

Той намести ремъка, докато други каубои удържаха бика, стиснали изопнатите въжета под корема му. Люк сви ръка в юмрук и се намести върху бика. Коментаторите се опитваха да надвикат гълчавата.

„Люк Колинс финишира трети в Големия турнир на професионалните ездачи на бикове и се смята за един от най-добрите ездачи в света, но никога не е яздил този бик.“

„Малцина са го яздили, Клинт. Биг Агли Критър е излизал на арената само два пъти. Миналата година го избраха за Бик на годината. Силно, зло животно. Ако Люк се задържи на гърба му, със сигурност ще получи над деветдесет точки.“

„Подготвя се…“

Люк сякаш застина, но само за миг. Вратата се отвори рязко и публиката нададе рев.

Бикът се спусна напред, разтърси глава и задните му крака подскочиха във въздуха. Извъртя се наляво и после буквално полетя във въздуха, отлепил и четирите си крака от земята. В следния миг внезапно се завъртя в обратната посока. Бяха минали четири секунди. Зрителите крещяха неистово.

„Ще успее!“ — извика един от коментаторите.

В същия момент София видя как Люк полита напред, а бикът отмята глава назад.

Ударът беше ужасен. Главата на Люк се отметна назад като гумена топка.

„Леле боже!“

Тялото на младия мъж се отпусна и той се свлече от бика. Ръката му остана заплетена в ремъка.

Бикът продължи да рита и да се върти като побеснял, яростно и безмилостно. Люк подскачаше насам-натам като парцалена кукла, а краката му чертаеха бразди по арената.

Няколко каубои се втурнаха към бика да освободят Люк, но животното спря да се върти, наведе рога и се спусна срещу натрапниците, отхвърляйки единия настрана като перце. Друг каубой се опита да освободи китката на Люк от ремъка, но не успя. Трети подскочи и се задържа достатъчно, тичайки до бика, та да разкопчае ремъка. Люк се свлече в пръстта, проснат по корем, безжизнен, а каубоят побягна.

„Ранен е! Трябва да го изнесат от арената!“

Бикът продължи да беснее. Сякаш осъзнал, че се е отървал от ездача, но разярен, че Люк се е осмелил да го възседне, той се насочи към него, без да поглежда каубоите, които се опитваха да му отвлекат вниманието. Засили се и заби рога в тялото на Люк с убийствена злост. Двама каубои го заудряха с юмруци, но той продължи да мушка жертвата си с масивните си рога. После размаха копита и започна да го тъпче. Да се върти и да го тъпче.

Занемяла от ужас, София чу как коментаторът изкрещя: „Махнете го от него!“.

Полуделият бик налагаше с копита Люк, смазвайки го с тежестта си. Копитата се вдигаха и спускаха — върху гърба, краката, главата му.

Главата…

Петима заобиколиха животното, мъчейки се да го спрат, но Биг Агли Критър беше неумолим.

Блъскаше, риташе и мушкаше като обладан от сатанински сили.

„Трябва да го спрат!“ — изкрещя пак коментаторът.

Най-сетне… най-сетне животното се отдръпна от Люк и се втурна към другия край на арената, разтърсвайки глава.

Камерата се насочи към Люк, към окървавеното му и неузнаваемо лице.

Неколцина се спуснаха да го отнесат от арената.

София закри лице, хлипайки ужасено.

25.

Люк

В сряда главоболието на Люк понамаля, но той се страхуваше, че няма да успее да се състезава в Мейкън, Джорджия. Следващото състезание беше във Флорънс, Южна Каролина. Питаше се дали дотогава ще се е възстановил. После турнирът се прехвърляше в Тексас и в никакъв случай не биваше да започва този етап от сезона със сериозна травма.

Безпокоеше се и за разходите. От началото на февруари се налагаше да пътува със самолет за състезанията. Това означаваше повече нощи в мотели, повече хранения в ресторанти, наемане на коли. В миналото, когато преследваше мечтата си, приемаше разноските като част от бизнеса. След шест месеца обаче вноските в банката щяха да се увеличат двойно и той търсеше в интернет най-евтините билети, повечето от които трябваше да се резервират няколко седмици предварително. Пресметна, че спечеленото от първото състезание ще покрие пътните му разходи за следващите осем турнира. Тоест, нямаше да задели нищо за предстоящите плащания на банката. Вече не побеждаваше, за да сбъдне мечтата си. Сега беше длъжен да побеждава.

Щом тази мисъл изплува в съзнанието му обаче, чу гласът на София да му възразява, че не го прави нито за ранчото, нито за майка си, а за да не го измъчва съвестта.

Наистина ли постъпваше егоистично? Ако не беше София, никога не би му хрумнало такова нещо. Не, не го правеше за себе си. Той щеше да се справи. Мислеше за майка си, за наследството й, за оцеляването й на възраст, когато не й остават много възможности. Не искаше да язди. Но майка му бе рискувала всичко, за да му помогне, и той й беше длъжник. Струваше му се непоносимо тя да изгуби всичко заради него.

Защото ще се почувства виновен. И значи наистина става дума за него. Или не?

В неделя вечерта се обажда три пъти на София. В понеделник — още три пъти. Два пъти във вторник. Пишеше й по едно съобщение всеки ден, но не получаваше отговор. Спомни си колко разстроена беше, че Брайън не я оставя на мира, и в сряда не й написа съобщение и не се обади. В четвъртък обаче мълчанието му се стори непоносимо. Качи се в пикапа и пое към „Уейк Форест“.

Спря пред пансиона. Две еднакво облечени момичета седяха на люлеещи се столове на верандата. Едната говореше по телефона, другата пишеше съобщение. И двете го погледнаха с безразличие, после го погледнаха пак, разбрали кой е. Докато чукаше на вратата, чу отвътре да долита смях. След миг му отвори симпатична брюнетка с по един пиърсинг на всяко ухо.

— Ще кажа на София, че си дошъл — рече му тя и отстъпи встрани да му направи път.

Три момичета седяха на канапето до стената, проточили шии да го видят. Сигурно те се смееха по-рано, но сега го зяпаха ококорени и онемели.

След няколко минути неловко мълчание на фона на гърмящия телевизор София се появи на стълбите, скръстила ръце. Погледна го, очевидно чудейки се как да се държи. Накрая въздъхна и тръгна неохотно до него. Забеляза как другите са се втренчили в тях и не продума. Кимна му към вратата и излезе навън. Люк я последва.

Тя не спря на верандата. Закрачи по алеята, докато се отдалечи достатъчно от пансиона, та момичетата да не я виждат. Едва тогава се обърна към него.