Кой ще бъде победител зависеше от представянето на временния водач в класирането. Той обаче изгуби равновесие още в началото на ездата и се приземи върху арената.

Макар и втори до финалите, Люк спечели състезанието. Първи турнир за сезона, първо място — точно по план.

Взе си чека и написа съобщение на майка си и на София, че тръгва към къщи. Когато обаче пое с туптяща глава по дългия път към дома, се запита защо спечелените точки изобщо не го интересуват.

* * *

— Изглеждаш ужасно — каза София. — Добре ли си?

Той се опита да отговори с пресилена усмивка. В три след полунощ се бе строполил в леглото. Събуди се след единайсет. Главата и тялото му крещяха от болка. Посегна механично към обезболяващите и изпи няколко хапчета. Тръгна залитайки към банята и остави горещата струя да облива вцепенените му мускули.

— Добре съм — отвърна. — Пътувах дълго, а сутринта се залових да поправям оградата.

— Сигурен ли си? — попита София. Откакто бе пристигнала в ранчото, го наблюдаваше като грижовна квачка. — Струва ми се, че си пипнал някакъв вирус.

— Просто съм изморен. Тежки дни бяха…

— Знам. Но спечели!

— Да. Спечелих.

— Това е добре. За ранчото, имам предвид — сбърчи чело тя.

— Да — повтори замаяно той. — Добре е за ранчото.

24.

София

Люк пак беше отнесен. Не като миналия уикенд, но нещо определено не беше наред. Изтощението не обясняваше състоянието му. Изглеждаше блед, с почти побеляла кожа, и макар да отричаше, личеше, че има по-силни болки от обикновено. При всяко по-бързо движение разкривяваше лице или си поемаше рязко дъх.

Вечерята с майка му премина сковано. Линда й се зарадва, но Люк се застоя дълго навън до грила, сякаш ги отбягваше. На масата разговорът заобикаляше всички проблемни теми. Люк не споменаваше болката, майка му не го попита за родеото, а София скри колко ужасна бе седмицата в пансиона заради Марша и Брайън. Наистина ужасна — една от най-тежките й седмици в колежа.

Още щом влязоха в къщата на Люк, той тръгна към спалнята. Чу го как изважда едно хапче от шишето, после второ. Последва го в кухнята, където го видя да поглъща шепа хапчета с чаша вода.

Уплаши се, забелязала как се подпира на плота с приведена глава.

— Много ли е зле? — попита го тихо и го прегърна през кръста. — Главоболието, имам предвид.

Той вдиша дълбоко няколко пъти, преди да отговори:

— Добре съм.

— Очевидно не си. Колко изпи?

— Четири — призна той.

— Но нали взе и преди вечеря?

— Не подействаха.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Няма смисъл — възрази той с глух глас. — Знам какво ми е.

— Какво?

— Мозъчно сътресение.

Тя примигна.

— Как така? Удари си главата, когато скачаше от бика?

— Не. Приземих се лошо на тренировката преди две седмици.

— Преди две седмици?

— Да — призна. — И поднових тренировките прекалено рано.

— Главата те боли от две седмици?

София се постара да не издава паниката си.

— Не толкова. Ездата вчера влоши положението.

— Защо изобщо язди, след като смяташ, че имаш мозъчно сътресение?

— Длъжен бях. — Той не я поглеждаше.

— Нищо подобно. Постъпил си глупаво. Хайде! Ще те заведа в спешното отделение.

— Не — поклати глава той.

— Защо? Аз ще карам. Трябва да те прегледа лекар.

— И преди съм имал такива главоболия. Знам какво ще ми каже лекарят — да почивам, а е невъзможно.

— Да не би да смяташ да яздиш и следващия уикенд?

— Налага се.

София не повярва на ушите си.

— Затова ли е ядосана майка ти? Защото се държиш като идиот?

Той не отговори веднага. Въздъхна и обясни:

— Тя не знае.

— Не си й казал? Защо?

— Защото не искам да разбира. Ще се разтревожи.

София поклати глава.

— Защо продължаваш да яздиш, след като знаеш, че състоянието ти ще се влоши? Опасно е.

— Вече ми е все едно.

— Какво искаш да кажеш?

Люк се изправи бавно и се обърна към нея с примирено, извинително изражение.

— И преди мозъчното сътресение не биваше да яздя повече.

Стори й се, че не чува правилно.

— Не бива да яздиш? Никога?

— Според лекарите поемам огромен риск.

— Защото?

— Заради Биг Агли Критър. Хвърли ме на земята и ме влачи дълго. Казах ти, че ме стъпка, но не ти обясних, че ми разби главата, близо до мозъчния ствол. Имам малка метална пластина там, но е недостатъчна да ме предпази.

Думите му я вледениха. Невъзможно…

— Казваш, че има опасност да умреш? — Не дочака отговор, ужасена от истината. — Така е, нали? И не си ми казал досега? Как можа…

Всичко си дойде на мястото — защо й показа бика през първата им нощ заедно, защо майка му е толкова ядосана, напрежението му преди началото на състезанията.

— Ясно… — продължи тя, опитвайки се да овладее всепоглъщащия страх. — Тогава наистина няма да яздиш повече. Край! Оттегляш се завинаги.

Той не продума, но по лицето му прочете упорство. Прегърна го и се притисна отчаяно към него. Усещаше как бие сърцето му, колко силни са мускулите на гърдите му.

— Не искам да яздиш. Не бива. Моля те, обещай ми да се откажеш. Ще измислим друг начин да спасим ранчото.

— Няма друг начин.

— Винаги има друг начин…

— Не. Няма.

— Люк, знам колко е важно ранчото, но не е по-важно от живота ти. Разбираш го, нали? Ще започнеш отначало. Ще намериш друго ранчо. Или ще работиш в ранчо…

— Не ми трябва ранчото — прекъсна я той. — Правя го за мама.

Тя се отдръпна от него, обзета от гняв.

— Но тя също не иска да яздиш! Знае, че не е редно, че е глупаво… Защото си й син!

— Правя го за нея…

— Не! Правиш го, за да не се чувстваш виновен. Мислиш си, че постъпката ти е благородна, но всъщност си егоист! Това е най-егоистичното нещо…

Тя млъкна, опитвайки се да си поеме дъх.

— София…

— Не ме докосвай! — извика му. — Ще нараниш и мен! Не го ли разбираш? Замислял ли си се за мен? И как ще се почувствам? Не, защото не става дума за мен. Нито за майка ти. За теб са важни само твоите чувства! — Тя отстъпи назад. — И ме излъга — прошепна.

— Не те излъгах…

— Не ми каза истината — прекъсна го горчиво. — Излъга ме, защото си разбирал, че няма да се съглася с теб! Че сигурно ще откажа да бъда с човек, който смята да постъпи толкова… неправилно. И защо? Защото искаше да спиш с мен? Да се позабавляваш?

— Не…

Тя не го чуваше. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Беше безсилна да ги спре.

— Не мога да го преглътна… Тази седмица беше ужасна. Момичетата шушукаха, Марша ме отбягваше. Исках да бъда с теб, да поговорим… Но знаех, че трябва да участваш в състезанието. Приех го, защото това е работата ти. Но сега? Сега разбирам, че се опитваш да се самоубиеш…

Думите се изляха като водопад. Обърна се и грабна чантата си. Не можеше да остане тук. С него. Не сега.

— Не мога да го понеса…

— Чакай!

— Не искам да те слушам! Не искам обяснения защо толкова държиш да умреш!

— Няма да умра…

— Напротив! Познавам те отскоро, но майка ти е била тук и знае! Лекарите също! И ти знаеш, че грешиш! — Задъхваше се. — Ще говорим, когато се вразумиш. Дотогава… — Замълча. Преметна чантата през рамо, излезе тичешком от къщата и скочи в колата. Включи двигателя и едва не се блъсна във верандата, докато завиваше към алеята, заслепена от сълзите.

* * *

Чувстваше се вцепенена.

Люк й звъня два пъти, но тя не отговори. Седеше сама в стаята. Знаеше, че Марша е с Брайън, но въпреки това тя й липсваше. Откакто се бяха скарали, приятелката й оставаше всяка нощ при Брайън. Навярно не толкова от сляпо увлечение по него, колкото от срам да я погледне в очите.

Още й се сърдеше — постъпката й беше противна и София не можеше да се престори, че й е все едно. Марша бе нарушила основното правило: „Не излизай с бившето гадже на най-добрата си приятелка“. Навярно трябваше да каже на Марша, че приятелството им е приключило, но не успя да произнесе думите, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не го е направила нарочно. Тя не бе скроила подмолен план да я наскърби. Просто не бе замесена от такова тесто, а и София знаеше от личен опит колко обаятелен е Брайън, когато реши. Подозираше, че точно това е направил. Защото той бе замесен от такова тесто. Не се съмняваше, че е завъртял главата на Марша, за да си отмъсти. Да я нарани за последно, скарвайки я с най-добрата й приятелка.