София не беше в състояние да откъсне очи от тях. Тялото й се изопна като струна.

Доколкото знаеше, той не беше идвал в пансиона. Не беше чувала да споменават имената им заедно. Нещо почти невъзможно в кампус, където няма тайни. Което означаваше, че двамата криеха връзката си — не само от нея, но и от всички.

Невероятно! Марша и Брайън!

Съквартирантката й не би й го причинила, нали? Особено след като знаеше как постъпи Брайън с нея.

Хвърляйки поглед назад обаче, София си спомни, че през изминалите седмици Марша го спомена на няколко пъти… И призна, че продължава да разговаря с него. Какво бе казала Марша за Брайън? „Той е забавен, красив и богат. Какво повече може да се желае?“ Да не споменаваме, че „й беше хвърлил око“, както Марша обичаше да се изразява, преди София да излезе на сцената.

Разбираше, че би трябвало да й е все едно. Не искаше да има нищо общо с Брайън. Бяха се разделили отдавна. Съквартирантката й имаше право да бъде с него, щом желае. Ала когато Марша погледна към нея, в очите на София избликнаха необясними сълзи.

* * *

— Щях да ти кажа — оправда се гузно Марша.

Бяха в стаята си и София стоеше до прозореца, скръстила ръце.

— Откога се виждате? — попита, полагайки усилия да говори спокойно.

— Отскоро — отвърна Марша. — Той дойде на гости у дома през коледната ваканция и…

— Забрави ли колко ме нарани Брайън? — Гласът й пресекна. — Нали беше най-добрата ми приятелка!

— Не го направих нарочно…

— Но го направи.

— Нямаше те всяка седмица. Виждах го на партитата. Разговаряхме. Обикновено за теб…

— Значи аз съм виновна?

— Не — поклати глава другото момиче. — Никой не е виновен. Не очаквах да стане така. Но колкото повече разговаряхме и се опознавахме…

София се обърна да я прекъсне. Стомахът я присви, принуждавайки я да сбърчи лице от болка. Опита се да запази самообладание във възцарилата се тишина.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казах ти. Споменах, че разговаряме. Намекнах, че сме приятели. Допреди няколко седмици бяхме само приятели. Кълна се.

София погледна в очите най-добрата си приятелка. Чувстваше се омерзена.

— Това е… неправилно в много отношения.

— Мислех, че вече не го обичаш — промърмори Марша.

Тя се вбеси.

— Не го обичам! Не искам да имам нищо общо с него. Но става дума за нас. За мен и теб! Ти спиш с бившия ми приятел! — Отметна косата си назад. — Марша, приятелките не си погаждат такива номера. Как изобщо оправдаваш постъпката си?

— Приятелка съм ти — каза тихо тя. — Няма да го водя в стаята, когато и ти си тук…

София почти не я чуваше.

— Ще те излъже, нали знаеш? Както излъга мен.

Марша поклати енергично глава.

— Променил се е. Знам, че няма да повярваш, но е истина.

При тези думи София разбра, че трябва да излезе. Тръгна към вратата и грабна чантата си от бюрото. Обърна се на прага.

— Брайън не се е променил — отсече уверено. — Гарантирам ти го.

* * *

Навикът и отчаянието я насочиха към ранчото. Както винаги Люк излезе на верандата, когато тя излизаше от колата. Дори отдалеч разбра, че нещо не е наред, и макар да не бяха се чували от дни, я посрещна с широко разтворени обятия.

София се сгуши в ръцете му и дълго плака.

* * *

— Не знам какво да правя — каза тя, облегната на гърдите му. — Не че мога да я спра…

Люк я бе прегърнал и двамата се взираха в огъня. Беше я изслушал търпеливо. От време на време се съгласяваше с нея, но най-вече я утешаваше с мълчаливото си присъствие.

— Най-вероятно не можеш — кимна.

— Но какво да правя, когато сме заедно? Да се преструвам, че не знам нищо?

— Така е най-добре, предполагам.

— Но той ще я нарани — повтори тя за стотен път.

— Вероятно.

— Всички в пансиона ще ни обсъждат. Видят ли ме, ще започват да си шушукат, ще злорадстват или ще се преструват на много загрижени. До края на семестъра ще трябва да се занимавам с това.

— Вероятно.

Тя замълча за момент.

— С всичко, което кажа, ли ще се съгласяваш?

— Вероятно — отвърна той и я разсмя.

— Радвам се, че вече не си ми ядосан.

— Съжалявам за онзи път — каза той. — Беше права. Не бях в настроение и си го изкарах на теб. Сгреших.

— Всички имаме лоши дни.

Той я прегърна по-силно, но не продума. Едва по-късно й хрумна, че не й разказа какво го е тревожило в онзи ден.

* * *

София остана при него през нощта. На сутринта се върна в пансиона, пое си дълбоко дъх и влезе в стаята. Още не бе готова да разговаря с Марша, но от пръв поглед разбра, че не е нужно да се притеснява за това.

Марша я нямаше. Леглото й изглеждаше недокоснато.

Беше прекарала нощта с Брайън.

23.

Люк

След няколко дни Люк тръгна към Пенаскола с неприятното усещане, че не е тренирал достатъчно. Безмилостната болка в главата му объркваше мислите му и не му позволяваше да се упражнява. Повтаряше си, че ако премине предварителните състезания с прилични резултати, ще има възможност да се възстанови за следващия кръг.

Не познаваше Стър Грейзи — първия бик, който язди в Пенаскола. Не спа добре след дългото пътуване и ръцете му пак затрепериха. Главоболието му бе намаляло, но туптенето зад ушите му продължаваше — вибрация, която усещаше като живо същество. Разпозна малцина от другите ездачи, а повечето му се сториха съвсем млади. Всички се суетяха, опитвайки се да се успокоят, и всички имаха една и съща мечта. Да победят или да се класират сред първите, да спечелят пари и точки. И каквото и да правят, да не се наранят така, че да не могат да яздят следващата седмица.

Както и в Маклийнсвил, Люк не се отдалечаваше от пикапа си, защото предпочиташе да е сам. Врявата от арената обаче стигаше чак до паркинга. Тълпата изрева, а след секунда говорителят обяви: „Случва се понякога!“. Люк разбра, че бикът е хвърлил ездача. Щеше да язди четиринайсети и макар ездата да продължаваше секунди, състезателите обикновено се редуваха през няколко минути. Прецени, че ще излезе на арената след около петнайсет минути, и се зарече да запази хладнокръвие.

Не искаше да е тук.

Мисълта го осени с неочаквана яснота, макар дълбоко в себе си да го знаеше отдавна. Категоричността на вътрешния му глас го накара да се олюлее. Не беше готов за това. И може би никога нямаше да бъде готов.

След петнайсет минути обаче тръгна бавно към арената.

* * *

Миризмата повече от всичко останало му помогна да продължи. Беше позната и предизвикваше отклик, автоматизиран през годините. Светът се смали. Виковете на публиката и гласът на говорителя заглъхнаха. Съсредоточи вниманието си единствено върху младите помощници, които удържаха бика. Въжетата се изопнаха. Намести ремъка, докато прилегна удобно в ръката му. Нагласи тялото си върху бика. Изчака частица от секундата да се увери, че всичко е наред, и кимна.

— Готово!

Стър Крейзи излезе на арената с лек скок. Подскочи още веднъж и се завъртя рязко надясно, отлепил и четирите си крака от земята. Люк обаче предусети движението и се сниши, за да запази равновесие. Стър Крейзи подскочи още два пъти и пак се завъртя.

Люк реагираше инстинктивно и щом звънецът изжужа, разкопча ремъка със свободната си ръка. Скочи на земята, приземи се прав и хукна към оградата на арената. Прескочи я, докато бикът беснееше зад гърба му.

Зрителите нададоха въодушевени възгласи и говорителят им напомни, че преди време Люк се е класирал трети в Големия турнир. Той свали шапка и помаха на тълпата, а после тръгна към пикапа.

Докато вървеше, главоболието се завърна с отмъстителна сила.

* * *

Втория път язди бик на име Кандиланд. След първата езда беше на четвърто място.

Пак излезе на арената на автопилот, свел света до миниатюрна картина. Този бик беше по-зъл. По-самонадеян. Тълпата ревеше одобрително. Люк пак се приземи успешно и избяга от арената, докато бикът беснееше.

Зае второто място.

Цял час стоя зад волана на пикапа. Главата му пулсираше при всеки удар на сърцето. Смени нурофена с тиленол, но болката не премина. Почуди се дали не получава мозъчен оток, но пропъди представата какво ще се случи, ако някой бик го хвърли.

* * *

Излезе за последната езда с шанс за победа, въпреки че един от другите финалисти бе завършил с най-висок резултат за деня.

Вече не беше нервен. Не в пристъп на неочаквана увереност, а защото болката и изтощението го бяха изцедили дотолкова, че всичко му беше безразлично.

Искаше само да приключи.

Подготви се и преградата се отвори. Бикът бе добър, но не колкото втория. Все пак беше по-необуздан от първия и това се отрази върху резултата му.