— Виждала съм те изморен и преди. Нещо друго е, но не мога да ти помогна, ако не знам какво е.

— Мисля за следващия уикенд. Знаеш, първото състезание през годината и прочее…

— Във Флорида?

— Пенаскола — кимна той.

— Чувала съм, че е красиво там. Имало плажове с бял пясък.

— Вероятно. Не че ще ги видя. Връщам се веднага след състезанието в събота.

Сети се за вчерашната тренировка — първата след инцидента. Мина сравнително добре — равновесието му не беше засегнато — но болката в главата го принуди да прекрати упражненията след четирийсет минути.

— Няма ли да е късно?

— Състезанието е следобед. Ще се върна около два след полунощ.

— Значи ще те видя в неделя?

Той се потупа по бедрото.

— Ако дойдеш тук. Но сигурно ще съм изтощен.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Идеята май не те въодушевява особено.

— Искам да те видя. Но не искам да се чувстваш длъжна да идваш.

— Да не би да предпочиташ ти да дойдеш в пансиона?

— Не.

— Или да се срещнем другаде?

— Вечеря с мама, забрави ли?

— Тогава ще дойда тук! — Зачака напрегнато отговор, но той не продума. Обърна се и го погледна. — Какво ти става? Сърдит ли си ми?

Предоставяше му отлична възможност да й разкаже всичко. Опита се да намери думите, но не знаеше как да започне. „Исках да ти кажа, че има опасност да умра, ако продължа да яздя бикове.“

— Не съм сърдит. Просто мисля за предстоящите турнири.

— В момента? — усъмни се тя.

— През цялото време. И до края на сезона. От следващата седмица ще пътувам много.

— Знам. — В гласа й прозвуча необичайна острота. — Каза ми.

— Когато състезанията се провеждат на Запад, понякога няма да се връщам по цяла седмица.

— Искаш да кажеш, че ще се виждаме по-рядко, а когато се виждаме, умът ти ще витае другаде.

— Може би — сви рамене той. — Вероятно.

— Не звучи забавно.

— Какво да направя?

— Ето какво. Опитай се да не мислиш за състезанията отсега. Да се позабавляваме, а? Понеже скоро ще започнеш да пътуваш и няма да се виждаме толкова често. Сигурно днес е последният ни цял ден заедно до края на сезона.

— Не е толкова лесно — поклати глава той.

— Кое?

— Не мога да забравя какво ми предстои — отвърна рязко. — Животът ми не е като твоя — лекции, шляене из кампуса и клюки с Марша. Аз живея в реалния свят. Имам отговорности. — Чу я как ахва, но не смекчи назидателния си тон. — Работата ми е опасна. Изгубил съм форма и се притеснявам, че не успях да тренирам повече през тази седмица. Но през следващата трябва да наваксам на всяка цена. Иначе с мама ще изгубим всичко. Така че няма как да не мисля за това.

Тя примигна, изненадана от тирадата му.

— Леле! Някой е в лошо настроение днес.

— Не съм в лошо настроение — отсече той.

— По-добре да ме беше послъгал.

— Какво трябваше да ти кажа?

За пръв път лицето й се изопна и той усети, че полага усилия да се овладее.

— Можеше да ми кажеш, че искаш да ме видиш в неделя, въпреки че ще си изморен. Можеше да ми кажеш, че ще мислиш за други неща, но да не го приемам лично. Можеше да се извиниш и да кажеш: „Права си, София. Да се забавляваме днес“. Но ти предпочете да ми обясниш, че това, което правиш — в реалния свят — не е като да учиш в колежа.

— Колежът не е реалният свят.

— Смяташ ли, че не знам?

— Защо се ядосваш тогава, че съм го казал?

Тя дръпна поводите и Демон спря.

— Шегуваш ли се? — възкликна. — Защото се държиш като смахнат! Намекваш, че имаш отговорности, а аз нямам. Чуваш ли се изобщо?

— Просто се опитвах да отговоря на въпроса ти.

— Като ме обиждаш?

— Не те обидих.

— Но продължаваш да смяташ, че това, което правиш, е по-важно от това, което правя аз?

— По-важно е.

— За теб и за майка ти! — изкрещя София. — Колкото и да не ти се вярва, аз също държа на семейството си! Родителите ми също са важни за мен! Да се образовам, е важно! И имам отговорности! Желанието ми да успея не е по-нищожно от твоето. И аз имам мечти!

— София…

— Какво? Реши да смениш тона? Е, знаеш ли какво? Не си прави труда! Защото истината е, че дойдох тук, за да съм с теб, а ти ме нападаш!

— Не те нападам — промърмори той.

Но тя не го чуваше.

— Защо го правиш? Защо се държиш така? Какво ти става?

Той не отговори. Не знаеше какво да каже. София го гледаше и чакаше. Накрая поклати разочаровано глава. Опъна юздата и пришпори Демон по обратния път към конюшнята. Люк остана сам сред дърветата, чудейки се защо не събра смелост да й каже истината.

22.

София

— И ти препусна и си тръгна? — попита Марша.

— Не знаех какво друго да направя — отвърна София. Приятелката й седеше на леглото до нея. — Ядосах се, не исках да го виждам.

— Ммм… И аз бих се ядосала — отвърна Марша с прекалено съчувствен тон. — Така де… и двете знаем колко необходими са за съвременното общество специалистите по история на изкуството. Ако това не е сериозна отговорност, здраве му кажи.

София се намръщи.

— Млъкни!

Марша не я чу.

— Особено ако още не са си намерили платена работа.

— Млъкни!

— Шегувам се — побутна я Марша с лакът.

— Е, не ми е до шегички!

— О, стига! Вече се бях примирила, че цял ден ще съм сама. И през нощта.

— Опитвам се да говоря с теб!

— Знам. Липсваха ми разговорите ни. Не сме разговаряли от цяла вечност.

— И няма да разговаряме повече, ако продължаваш в същия дух. Усложняваш положението!

— Какво искаш да направя?

— Искам да ме изслушаш. Да ми помогнеш да проумея какво става.

— Слушам те. Чух всичко, което ми каза.

— И?

— Честно казано, радвам се, че най-после се посдърпахте. Според мен във всяка зряла връзка има спорове. Иначе е меден месец. Все пак човек не знае колко силни са чувствата му, докато не го подложи на изпитание. — Тя й намигна. — Чела съм го някъде.

— Чела си го?

— И е вярно. Преодолеете ли го, ще скрепите отношенията си. А и сексът за сдобряване е страхотен.

София се намръщи.

— Винаги стигаш до секса.

— Невинаги. Но щом става дума за Люк? — Тя се ухили похотливо. — На твое място щях да побързам да се сдобрим. Той е привлекателен мъж.

— Не сменяй темата! Трябва да ми помогнеш!

— Какво мислиш, че правя?

— Опитваш се да ме ядосаш.

Марша я погледна сериозно.

— Знаеш ли? Подозирам, че Люк се притеснява какво ще се случи с вас. Ще пътува през повечето уикенди, а преди да се усетиш, ти ще се дипломираш и ще заминеш нанякъде. Вероятно започва да се подготвя за този момент.

Може би. Звучеше правдоподобно, но…

— Не е само това — поклати глава тя. — Никога не се е държал така. Има нещо друго.

— Всичко ли ми каза?

„Може да изгуби ранчото“. Не го каза на Марша и не смяташе да й го казва. Люк й се довери и тя нямаше да го подведе.

— Иска да язди добре и се чувства напрегнат — обясни на приятелката си.

— Ето го отговора — кимна Марша. — Напрегнат е, а ти му натякваш да не мисли за това. Заел е защитна позиция и си е изпуснал нервите, защото е сметнал, че ти е безразлично какво преживява.

„Може би“ — помисли си София.

— Повярвай ми — продължи Марша. — Сигурно вече съжалява. Обзалагам се, че всеки момент ще ти се обади да се извини.

* * *

Не се обади. Нито тази вечер, нито на другия ден, нито на следващия. Във вторник София току поглеждаше телефона да провери дали е написал съобщение. Питаше се дали да не му се обади. Ходеше на лекции и си водеше записки, но почти не помнеше какво са говорили професорите й.

Между лекциите сновеше между сградите и обмисляше думите на Марша. Звучаха смислено, но не успяваше да се отърси от спомена за… какво? Гневът на Люк? Враждебността му? Не беше сигурна дали тълкува правилно поведението му, но определено бе почувствала, че той се опитва да я отблъсне.

Защо досега всичко бе лесно и естествено, а се промени толкова бързо?

Имаше нещо необяснимо. Реши да му се обади и да си изясни положението. По тона на Люк щеше веднага да разбере дали се тревожи излишно, или наистина нещо се е объркало.

Бръкна в чантата си и извади телефона, но преди да набере номера на Люк, погледна към вътрешния двор на университета, където цареше познатото оживление. Студенти с раници, на велосипеди, сновящи напред-назад. Под едно дърво в далечината се бяха усамотили момче и момиче. Обичайна гледка, но нещо в сцената привлече вниманието й и тя се взря в двойката. Те се смееха, доближили глави. Момичето галеше ръката на момчето. Дори отдалеч личеше как помежду им прехвърчат искри. Познаваше и двамата. И несъмнено не ставаше дума за близко приятелство — предположение, потвърдено от целувката им.