Едва след осем дни разбра какво се е случило. Знаеше, че е пострадал и след известно насърчение си спомни смътно ездата, но нямаше представа колко близо е бил до смъртта — как, освен че е раздробил черепа му, бикът е прекършил първия му гръбначен прешлен и мозъкът му се е напълнил с кръв.

Не каза на София, че не наместиха костите на лицето му почти цял месец, защото се страхуваха да не му причинят допълнително увреждане. Не спомена как лекарите му обясниха, че никога няма да се възстанови напълно от травмата на главата и че в черепа му има малка титанова пластина. Предупредиха го, че още един подобен удар по главата — със или без каска — най-вероятно ще го убие. Пластината, присадена в разбития му череп, била твърде близо до мозъчния ствол, за да го предпазва.

След тази първа среща с лекарите той почти не им задаваше въпроси. Зарече се да не язди повече и съобщи решението си на всички. Родеото щеше да му липсва и сигурно винаги щеше да се пита какво ли е усещането да спечелиш шампионата, но не беше самоубиец, а и смяташе, че има достатъчно спестявания в банката.

Имаше, но не бяха достатъчно. Майка му ипотекира ранчото, за да покрие чудовищните му медицински разходи. Повтаряше му как съдбата на ранчото не я вълнува, но той знаеше, че не е така. Ранчото бе нейният живот и всичко, което правеше след инцидента, го потвърждаваше. През изминалата година работеше до пълно изтощение, за да предотврати неизбежното. Каквото и да говореше, той знаеше истината.

Би могъл да спаси ранчото. Не, не можеше да спечели достатъчно през следващата година — и даже през следващите три години — за да изплати заема, но бе добър ездач и щеше да успее да изплати вноските, дори да участва само в малкия турнир. Възхищаваше го предприемчивостта на майка му — идеите й за коледните дръвчета, тиквите, увеличаването на стадото — но и двамата разбираха, че това не е достатъчно.

Какво му оставаше тогава? Или трябваше да се преструва, че всичко ще се подреди от само себе си — което беше невъзможно — или се налагаше да намери начин да разреши проблема. А единственият начин да разреши проблема бе да язди добре.

Дори добрата езда обаче можеше да го обрече на смърт.

Люк разбираше риска. Затова ръцете му трепереха всеки път, когато се подготвяше да язди. Не защото бе изгубил форма, или понеже страдаше от сценична треска. Яхнеше ли бика, се питаше дали това не е последната му езда.

Не бе възможно да се състезава с такива страхове. Но, разбира се, залогът оправдаваше риска. Ранчото. Майка му. Не искаше тя да изгуби ранчото заради него.

Люк поклати глава. Не биваше да мисли за това. И бездруго едва събираше увереност, за да издържи — и да побеждава — през следващия сезон. За нищо на света не трябваше да си казва, че няма да успее да язди.

Или че ще умре…

Не излъга лекарите, че е готов да се откаже. Знаеше какво причинява ездата — виждаше как лицето на баща му се сгърчва от болка и колко му е трудно да раздвижи тялото си сутрин. Същите болки измъчваха и него. Тренираше упорито и всеотдайно, но не стигна до върха. Преди осемнайсет месеца прие спокойно този факт.

Сега обаче, застанал до механичния бик, съзнаваше, че няма избор. Сложи си ръкавиците, пое си дълбоко дъх и яхна бика. От единия му рог висеше контролната конзола и той я хвана със свободната си ръка. Ала навярно защото състезанията наближаваха, или защото не бе казал цялата истина на София, не успя да натисне бутона.

Напомни си, че разбира какво може да се случи, и се окуражи, че е готов. Беше готов да язди, подготвяше се да се състезава, независимо какво може да се случи. Умееше да язди бикове. Яздеше откакто се помни и щеше пак да го направи. Бе добър ездач и щеше да разреши всичките им проблеми.

Ала приземеше ли се лошо, щеше да умре.

Изведнъж ръцете му затрепериха. Все пак успя да се овладее и натисна бутона.

* * *

На връщане от Ню Джърси София се отби в ранчото, преди да се прибере в пансиона. Люк я очакваше и бе почистил и къщата, и верандата.

Смрачаваше се, когато колата й спря пред къщата му. Той слезе тичешком по стълбите пред верандата и се спусна към нея, питайки се дали нещо не се е променило след последната им среща. Тревогите му се изпариха, щом тя излезе от колата и се втурна към него.

Той я прегърна и краката й политнаха във въздуха. Притиснал я в обятията си, Люк си припомни неповторимия досег на тялото й, спомни си колко много означава тя за него и се запита какво им предстои.

* * *

Правиха любов, но София не остана при него. Новият семестър започваше и първите лекции бяха рано на другата сутрин. Щом стоповете й изчезнаха в мрака, Люк тръгна към плевнята за поредната тренировка. Не беше в настроение, но до началото на състезанията оставаха десетина дни, а подготовката му далеч не бе приключила.

По пътя реши този път да съкрати тренировката. Чувстваше се изморен, беше му студено и София вече му липсваше.

В плевнята загря бързо и скочи върху бика. Баща му бе преправил бика така, че ездата да е по-трудна при високите скорости, а контролната конзола да се сваля и Люк да я държи в свободната си ръка. По навик стискаше юмрук дори когато яздеше живи бикове, но досега не го бяха питали защо, а и сигурно никой не бе забелязал.

Подготви се и включи машината на средна скорост, колкото да се отпусне. После увеличи скоростта. Яздеше по шестнайсет секунди — два пъти по-дълго от ездата на арената. Баща му твърдеше, че така ездата на живо ще му се струва по-лесна. Навярно имаше право. Но тялото му се натоварваше два пъти повече.

След всяка езда си почиваше, а след всеки три отдъхваше по-дълго. Обикновено в тези моменти не мислеше за нищо, но тази вечер пред очите му натрапчиво се появяваше Биг Агли Критър. Недоумяваше защо спомените не му дават мира, но не успяваше да ги прогони и нервите му се изопваха, щом погледнеше механичния бик. Време беше за истинската езда, ездата с висока скорост. Баща му бе приспособил машината за петнайсет различни езди в хаотична последователност и Люк никога не знаеше какво да очаква. През годините това му помагаше да се подготви добре, но сега му се прииска да е наясно какво ще последва.

Когато ръката му отпочина, той възседна бика. Язди девет пъти. Седем пъти издържа до края на цикъла. Пресметна, че е тренирал четирийсет и пет минути, ако не брои почивките. Реши да язди още девет пъти и да приключи за тази нощ.

Не успя.

При втората езда усети, че губи равновесие. Не се разтревожи особено. Беше падал милион пъти, а за разлика от арената подът около бика бе омекотен с дунапрен. Не се уплаши дори когато полетя във въздуха. Изви се, за да се приземи, все едно е на арената — на ръце и крака.

Успя да стъпи на крака, но незнайно защо залитна и инстинктивно се опита да остане прав. Направи три крачки напред и падна. Главата му се оказа извън дунапрена и челото му се стовари върху твърдия под.

Златисти ивици пробягаха пред очите му. Стаята се завъртя, потъмня и пак изсветля. Усети болката — първо остра, после пронизваща. Всепроникваща. Цяла минута събира сили да се изправи на крака. Олюля се и ръката му потърси опора в стария трактор. Опипа уплашено подутината на челото си.

Болеше го, но реши, че няма други поражения. Главата му не беше счупена. Изопна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна бавно към вратата.

Пред прага го присви стомахът и той се сгърчи надве. Зави му се свят и повърна само веднъж, но се притесни. Беше повръщал след мозъчни сътресения и предположи, че пак се е случило същото. Не бе необходимо да ходи на лекар. Знаеше какво ще го посъветват — да не тренира поне една седмица.

Или по-точно щяха да го предупредят да спре да язди…

Беше се измъкнал на косъм наистина, но бе оцелял. Няколко дни щеше да почива, независимо че сезонът наближаваше. Докато куцукаше към къщата си, се опита да погледне от добрата страна на случилото се. Досега тренираше усърдно и отдихът щеше да му се отрази добре. Подновеше ли тренировките, сигурно щеше да се чувства по-силен от всякога. Стремеше се да си вдъхва увереност, но страхът не го напускаше.

А и какво щеше да каже на София?

* * *

Два дни по-късно още не знаеше отговора. Видяха се в „Уейк“ и докато се разхождаха из кампуса вечерта, той не свали шапката си, за да не забележи София подутината на челото му. Подвоуми се дали да не й разкаже за инцидента, но се страхуваше от въпросите й. Въпроси, които бе принуден да отклонява. Когато тя го попита защо е толкова мълчалив, той се оправда с умората от работата в ранчото — което не беше лъжа, защото майка му бе решила да разпродаде кравите преди турнирите по езда на бикове и от сутрин до вечер товареха животните в камиони.

София обаче го познаваше твърде добре, за да знае, че й спестява истината. В събота тя дойде в ранчото, надянала дебело яке и шапката, която й подари, и през цялото време го наблюдаваше изпитателно, докато подготвяха конете. Тръгнаха по същия път както през първия им ден заедно. Прекосиха гората и се насочиха към реката. Отначало тя мълчеше, но после се обърна към него и изрече:

— Стига толкова! Искам да знам какво те тревожи. От една седмица си отнесен…

— Съжалявам — каза той. — Изморен съм.

Яркото слънце забиваше остри стрели в главата му, засилвайки главоболието, което го измъчваше откакто падна от механичния бик.