Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Горе-долу по това време започнахме да използваме фотоапарата. Дотогава незнайно защо не му обръщахме особено внимание и през дългия си живот попълнихме само четири албума. Но те са ми достатъчни — разгръщам ги и виждам как с Рут остаряваме бавно. Има снимка, която тя направи на петдесетия ми рожден ден през 1970 година, има и нейна снимка от 1972, когато отбелязахме нейния юбилей. През 1973 за пръв път наехме помещение, за да съхраняваме там част от колекцията си, а през 1975 се качихме на „Кралица Елизабет II“ и отплавахме за Англия. Дори след толкова години не исках да летя със самолет. Останахме три дни в Лондон и два в Париж, а после отпътувахме с влак за Виена, където прекарахме следващите две седмици. Завръщането в родния град изпълни Рут и с носталгия, и с болка. Разбирах чувствата й, но почти през цялото време не знаех какво да й кажа.

През 1976 Джими Картър бе избран за президент. Икономиката беше в криза и на бензиностанциите се извиваха дълги опашки. С Рут обаче не се вълнувахме от политиката. Бяхме се влюбили в ново движение в изкуството, наречено лиричен абстракционизъм, чиито предтечи бяха Полък и Ротко. През тази година — годината, когато Рут реши вече да не си боядисва косата — отпразнувахме трийсетия си юбилей. Макар да ми струва цяло състояние и да се наложи да взема заем, аз й подарих единствените две картини, които съм купувал сам — две малки творби на Пикасо от Синия и от Розовия период. Още същата вечер тя ги окачи в спалнята и след като се любихме, ги съзерцавахме часове наред.

През 1977 бизнесът в магазина бе в застой и в свободното си време аз започнах да строя къщи за птици. Този период не продължи дълго — може би три-четири години — и макар да използвах готови комплекти, бях много несръчен. Отказах се точно когато започна ерата на Рейгън. По новините ни информираха, че дълговете не са проблем, но аз изплатих заема, с който бях купил картините на Пикасо. Рут си навехна глезена и цял месец се придвижва с патерици. През 1985 продадох магазина и се пенсионирах; през 1987 Рут също напусна училището. Организираха й тържествено изпращане. Докато работеше, три пъти бе печелила приза „Учител на годината“. През това време косата ми първо се прошари, а после побеля и оредя съвсем. Бръчките по лицето ми станаха по-дълбоки и двамата осъзнахме, че без очила почти не виждаме. През 1990 навърших седемдесет, а през 1996 — на петдесетгодишния ни юбилей — подарих на Рут най-дългото писмо. Тя го прочете на глас и докато четеше, установих, че едва я чувам. Две седмици по-късно ми предписаха слухов апарат. Приех го спокойно.

Време беше. Остарявах. С Рут никога не преживяхме такава криза, каквато ни връхлетя след изчезването на Даниъл, но животът ни невинаги беше лесен. Баща й почина през 1966, а две години по-късно удар отнесе майка й в гроба. През 1970 Рут напипа бучка в гърдата си и докато направят биопсията и открият, че е доброкачествена, тя се страхуваше да не би да се е разболяла от рак. Родителите ми починаха един след друг в края на осемдесетте и с Рут осъзнахме, че сме последните от двете ни семейства.

Не мога да предвиждам бъдещето, но кой ли може? Не знам какви са били очакванията ми за годините, които ни оставаха. Предполагах, че ще продължим да живеем както досега, защото друг живот не познавах. Навярно щяхме да пътуваме по-малко — пътуването и ходенето вече ни затрудняваха — но иначе нищо нямаше да се промени. Нямахме деца и внуци, на които да гостуваме, не се налагаше да пътуваме в чужбина. Рут посвещаваше повече време на градината, а аз започнах да храня гълъбите. Пиехме витамини, но нямахме особен апетит. Хвърляйки поглед назад, си давам сметка, че сигурно трябваше да обърна по-сериозно внимание на факта, че на златната ни сватба Рут вече бе надживяла родителите си. Страхувах се обаче да мисля за това. Не можех да си представя, а и не исках, да живея без нея, но Бог имаше други планове. През 1998 Рут получи инсулт, който засегна лявата половина на тялото й. Можеше да се придвижва из къщата, но колекционерството ни приключи и повече не купихме нито една картина. Две години по-късно през една студена пролетна сутрин седяхме в кухнята и разговаряхме. Тя замълча по средата на изречението и не успя да го довърши — разбрах, че е получила втори удар. Остана три дни в болницата да й направят изследвания. Върна се у дома, но никога вече не проведохме разговор, в който думите се леят свободно. Лявата страна на лицето й се обездвижи още повече и тя започна да забравя дори най-простите думи. Това притесняваше Рут, но не и мен — за мен тя беше красива както в деня, когато я видях за пръв път. Аз обаче определено не бях някогашният мъж. Лицето ми беше сбръчкано и изпито. Погледнех ли се в огледалото, размерът на ушите ми винаги ме удивляваше. Заживяхме още по-непретенциозно — дните се нижеха един след друг. Сутрин аз приготвях закуската, хранехме се заедно и прелиствахме вестниците. След закуска сядахме в двора и хранехме гълъбите. По пладне подремвахме, а после четяхме, слушахме музика или отивахме до бакалницата. Веднъж седмично я откарвах във фризьорския салон, където измиваха косата й и оформяха прическата й — знаех, че така ще се почувства щастлива. С наближаването на август часове наред съчинявах писмото за нея. После заминахме с колата за Блек Маунтин, където отбелязахме поредния си юбилей край езерото. Както винаги Рут прочете думите, които бях написал.

Приключенските ни времена бяха отминали отдавна, но на мен ми стигаше, че най-дългото ни пътешествие продължава. Когато си лягахме, аз прегръщах Рут, благодарен, че животът ме е благословил с тази жена. Молех се егоистично да умра пръв, защото дори тогава предусещах неизбежното.

През пролетта на 2002, седмица след като азалиите в двора цъфнаха, прекарахме сутринта както обикновено, а следобед решихме в петък да вечеряме навън. Рядко го правехме, но и двамата бяхме в настроение и помня как се обадих в ресторанта да резервирам места. Надвечер се разходихме. Не дълго — до близката пресечка и обратно. Беше студено, но Рут сякаш не забелязваше. Поговорихме кратко с един от съседите си — не с гневния мъж, който отсече дървото — върнахме се у дома и се подготвихме да завършим както обикновено деня. Рут не ми спомена да я мъчи главоболие, но преди вечеря бавно тръгна към спалнята. Аз седях на фотьойла и четях; явно съм задрямал за няколко минути. Когато се събудих, Рут не се беше върнала. Извиках я, но не ми отговори. Станах, тръгнах по коридора и пак я извиках. Видях я паднала до леглото и сърцето ми подскочи в гърдите. Веднага разбрах, че пак е получила удар. Този път обаче беше по-лошо и докато дишах в устата й, опитвайки се да върна живота в нея, душата ми се вледеняваше.

Парамедиците пристигнаха след няколко минути. Чух ги първо да чукат, а после да блъскат по вратата. Аз прегръщах Рут и не исках да я пусна. Те влязоха и аз им извиках. Втурнаха се в спалнята и видяха старец, прегърнал жената, която винаги е обичал.

Заговориха ми ласкаво, единият ми помогна да се изправя, а другият прегледа Рут. Умолявах ги да й помогнат, мъчейки се да изтръгна обещание, че тя ще се възстанови. Сложиха й кислородна маска, сложиха я на носилка и ми позволиха да седна в линейката, която потегли бързо към болницата.

Лекарят дойде в чакалнята и ме поведе по коридора. Плочките бяха сиви, очите ме боляха от флуоресцентните лампи. Попитах добре ли е съпругата ми и кога ще ми позволят да я видя. Той не ми отговори. Въведе ме в празна болнична стая и затвори вратата. Изражението му беше сериозно и когато сведе поглед, разбрах какво ще каже.

— Съжалявам, господин Левинсън, но не можехме да направим нищо…

При тези думи аз сграбчих таблата на леглото до мен, за да не падна. Лекарят продължаваше да говори, но стаята сякаш се смали и накрая виждах само лицето му като през телескоп. Гласът му звучеше пискливо и неразбираемо, но това нямаше значение. Изражението му казваше всичко — бях закъснял. Рут, моята любима Рут, бе умряла на пода, докато аз дремех в съседната стая.

Не помня как съм си тръгнал от болницата. Следващите няколко дни също са обвити в мъгла. Адвокатът ми, Хауи Сандърс, скъп семеен приятел, ми помогна да организирам погребението — скромна, тиха церемония. После запалиха свещите, подредиха възглавници по подовете из цялата къща и аз потънах в траур. Хората идваха и си отиваха — съседи, включително мъжа, отсякъл дървото, клиенти от магазина, трима собственици на галерии от Ню Йорк, шестима художници. Жените от синагогата идваха всеки ден да чистят и да готвят. И всеки ден аз си повтарях, че искам да се събудя от кошмара, в който се е превърнал животът ми.

Постепенно хората спряха да идват. Накрая не остана никой. Никой, на когото да се обадя, никой, с когото да поговоря. Къщата потъна в тишина. Не знаех как да живея, а времето се забави безмилостно. Дните пълзяха едва-едва. Не успявах да се съсредоточа. Прочитах вестника и не помнех нищо. Седях часове наред, преди да усетя, че радиото е включено. Дори птиците не ме радваха. Взирах се в тях и си мислех, че Рут трябваше да седи до мен и ръцете ни да се докосват, когато бъркаме в торбичката със семена.

Всичко бе изгубило смисъл, а и аз не исках да търся смисъл. Дните ми изтичаха в тиха агония. Вечерите бяха още по-тежки. Късно нощем лежах в леглото, неспособен да заспя, и усещах как сълзите овлажняват лицето ми. Бършех очи и отново и отново се стъписвах от необратимостта на нейната липса.