Иска ми се да ви кажа, че Рут и Даниъл се намериха отново; че по-късно той се свърза с нея дори само за да й разкаже как живее. Тя се тревожеше за него години наред, но с течение на времето споменаваше все по-рядко името му, докато накрая спря изобщо да говори за него. Знам обаче, че никога не го забрави и частица от нея продължаваше да го търси. Оглеждаше се за Даниъл, когато пътувахме по тихите провинциални пътища, виещи се край порутени ферми; надяваше се да го види, когато се връщаше в училище след лятото, прекарано в далечни ателиета и галерии. Веднъж й се стори, че го зърва на улицата на Грийнсбъро в Деня на ветерана, ала докато си проправим път през тълпата, той вече бе изчезнал, ако изобщо е бил там.

След Даниъл у дома не дойде нито един ученик.

* * *

Въздухът в колата е вледеняващ — следствие от отварянето на прозореца преди малко. По таблото блещука скреж и издишам ли, пред устните ми се образува облаче. Вече не съм жаден, но гърлото и стомахът ми студенеят от снега. Студът е вътре и вън, навсякъде, и аз не мога да спра да треперя.

До мен Рут се взира през стъклото и аз осъзнавам, че небето е осеяно със звезди. Лунното сияние посребрява дърветата. Разбирам, че най-лошото е отминало. Тази нощ снегът върху колата ще хване коричка, защото ще замръзне, но утре или на следващия ден ще се стопли и светът ще се отърси от бялата прегръдка на зимата.

Това е и добре, и зле. Снегът ще се стопи и колата ми ще се вижда от шосето, но снегът ми е необходим, за да оцелея, а след ден-два от него няма да е останало нищо.

— Не се безпокой за утре от днес — рече ми Рут.

— Лесно ти е да го кажеш — отвръщам кисело. — Аз съм в беда.

— Да — кима спокойно тя. — Но сам си виновен. Не бива да шофираш.

— Пак ли подхващаме тази тема?

Тя ми се усмихва сухо. Сега е на четирийсет и косата й е подстригана късо. Роклята й е със семпла кройка, в любимите й светлочервени нюанси, с големи копчета и елегантни джобове. Като всички жени през шейсетте Рут харесваше Джаклин Кенеди.

— Ти я повдигна.

— Търсех съчувствие.

— Оплакваш се. Остаряваш и все по-често ти е криво. Оплака се как съседът отсякъл дървото. И как момичето в бензиностанцията те сметнало за невидим.

— Не се оплаквам. Просто отбелязвам фактите. Има разлика.

— Не бива да се оплакваш. Не е красиво.

— Десетки години ме делят от красотата.

— Не — възразява тя. — Грешиш. Сърцето ти е красиво, а очите ти са благи. Ти си добър и почтен човек. Това е достатъчно, за да останеш винаги красив.

— Флиртуваш ли с мен?

Тя повдига вежди.

— Не знам. Как мислиш?

Мисля, че флиртува. И за пръв път след инцидента, макар и само за миг, наистина усещам топлина.

* * *

Странно е как криволичи животът ни. Случайностите, по-късно съчетани със съзнателни решения, действия и надежди, понякога създават бъдеще, което изглежда предопределено. Такъв момент бе срещата ми с Рут. Не излъгах, когато казах на Рут как в същия миг почувствах, че ще ми стане съпруга.

Знам от опит обаче, колко е жестока съдбата и как дори надеждата невинаги е достатъчна. Рут го осъзна, щом Даниъл влезе в живота ни. Тогава тя бе на четирийсет, а аз — още по-възрастен. Това бе още една причина да плаче толкова след заминаването на Даниъл. По онова време социалните нагласи бяха различни и двамата разбирахме, че е твърде късно да осиновим дете. Когато Даниъл изчезна, аз по неволя стигнах до заключението, че съдбата съзаклятничи срещу Рут окончателно и за последно.

Тя знаеше, че не мога да й дам дете, и въпреки това се омъжи за мен, но таеше надежда, че лекарят греши. Все пак нямаше конкретни доказателства. Признавам, че и аз имах някаква надежда. Но понеже бях толкова дълбоко влюбен в съпругата си, тази мисъл рядко ме измъчваше. През първите години от брака си правехме често любов и макар всеки месец Рут да си припомняше какво е жертвала, омъжвайки се за мен, отначало това не я тревожеше. Според мен тя вярваше във волята, смяташе, че силното й желание да има дете някак си ще осъществи мечтата й. Макар да не изричаше гласно убеждението си, очакваше нашето време да настъпи, затова, мисля, никога не обсъждахме възможността да осиновим дете.

Сгрешихме. Знам го сега, но тогава не го знаех. Петдесетте години дойдоха и отминаха и къщата ни бавно се пълнеше с картини. Рут учителстваше, а аз работех в магазина. Макар да остаряваше, надеждата й не бе угаснала съвсем. После, като дългоочакван отговор на молитва, се появи Даниъл. Той първо й стана ученик, а после и син, за какъвто бе копняла. Когато илюзията рухна, останах само аз. А аз не бях достатъчен.

Следващите няколко години бяха трудни за нас. Тя ме винеше, аз също се обвинявах. Безоблачните небеса на брака ни посивяха буреносно, после почерняха мразовито. Разговаряхме сковано; започнахме да се караме. Понякога ми се струваше, че едва изтърпява да е в стаята с мен. Прекарваше повечето почивни дни в дома на родителите си в Дърам — здравето на баща й се влошаваше — и понякога не си говорехме с дни. Нощем разстоянието, делящо ни в леглото, ми изглеждаше необятно като Тихия океан, океан, който и двамата нямахме сили да преплуваме. Тя не искаше, а аз се страхувах да опитам и продължавахме да се отдалечаваме. Понякога Рут дори се питаше дали иска да остане омъжена за мен, а вечер, след като си легнеше, аз сядах в дневната, копнеейки да съм някой друг — мъж, способен да й даде желаното.

Ала не можех. Бях съсипан. Войната ми бе отнела единственото, което Рут искаше. Тъгувах за нея и се гневях на себе си. Случващото се помежду ни ми се струваше непоносимо. Бях готов да дам живота си, за да бъде отново щастлива, но не знаех как. Докато щурците огласяха с песента си топлите есенни нощи, аз закривах лице с длани и плачех, плачех, плачех.

* * *

— Не бих те напуснала за нищо на света — уверява ме Рут. — Съжалявам, че те накарах да се тревожиш.

Думите й са изпълнени с разкаяние.

— Но си го мислеше.

— Да — признава тя, — но не както смяташ. Не беше сериозно. Всички омъжени жени понякога си мислят такива неща. Мъжете също.

— Аз не съм си го помислял никога.

— Знам — казва тя. — Но ти си различен. — Усмихва се, взема ръката ми и погалва възлите и костите. — Веднъж те видях… В дневната.

— Знам.

— Помниш ли какво стана после?

— Дойде и ме прегърна.

— За пръв път те виждах да плачеш от онази нощ в парка, след войната — казва тя. — Уплаших се много. Не знаех какво те е натъжило.

— Плачех, защото се чувствах безпомощен. Не знаех какво да направя, за да бъдеш отново щастлива.

— Нищо не можеше да направиш.

— Беше ми толкова… ядосана.

— Бях тъжна — поправя ме тя. — Има разлика.

— Важното е, че не беше щастлива с мен.

Тя стисва ръката ми; усещам колко е гладка кожата й.

— Умен мъж си, Айра, но понякога ми се струва, че не разбираш жените.

Знам, че е права.

— Бях сломена, когато Даниъл си замина. Исках да стане част от живота ни. Да, бях тъжна, че нямаме деца. Но тъгувах и че съм на четирийсет, колкото и безсмислено да ти изглежда. Трийсетте не ме разтревожиха. Тогава за пръв път в живота си се почувствах пораснала. За жените обаче настъпването на четирийсетте невинаги е лесно. На рождения си ден мислех как вече съм преполовила живота си. Поглеждах в огледалото и не виждах млада жена. Суета е, разбирам, но ме притесняваше. Родителите ми също остаряваха. Затова им гостувах толкова често. Татко се бе пенсионирал, но не беше добре. На мама й беше трудно да се грижи за него. С други думи, нямаше лесен начин да ми помогнеш. Дори Даниъл да бе останал при нас, пак щяха да бъдат трудни години.

Дали? И преди ми е казвала това, но понякога се съмнявам, че е съвсем честна.

— Прегръдката ти онази вечер значеше много за мен.

— Какво друго бих могла да направя?

— Да ми обърнеш гръб и да се върнеш в спалнята.

— Никога не бих постъпила така. Заболя ме, като те видях да плачеш.

— Пресуши сълзите ми с целувки.

— Да.

— А по-късно се прегръщахме в леглото. За пръв път от месеци.

— Да — повтаря тя.

— И отношенията ни започнаха да се подобряват.

— Време беше — казва тя. — Изморих се да тъгувам.

— И знаеше колко много те обичам.

— Да. Винаги съм го знаела.

* * *

През 1964 с Рут прекарахме нещо като втори меден месец в Ню Йорк. Не бяхме планирали нищо особено; по-скоро ежедневно ликувахме, че сме загърбили най-лошото. Обикаляхме галериите и пак се смеехме. Мисля, че усмивката й никога не е била толкова заразителна, колкото през това лято. Лятото на Анди Уорхол.

Изкуството му — комерсиално, но и уникално — не ми допадаше. Рисунки на консервени кутии не ме вълнуваха. Не вълнуваха и Рут, но при първата им среща тя остана впечатлена от Анди Уорхол. Мисля, че това е единственият случай, когато силата на нечий характер я подтикна да купи творбите му. Тя усети интуитивно, че Уорхол ще зададе тона на шейсетте, и избра четири оригинални щампи. Творбите на Уорхол вече бяха скъпи — относително, разбира се, особено имайки предвид стойността им сега — и не ни останаха пари. Само след седмица се върнахме в Северна Каролина и наехме бунгало на крайбрежието. Тогава Рут за пръв път облече бански костюм от две части, но го носеше единствено на задната веранда, провесила хавлиени кърпи на парапета, за да не я види някой. След почивката край океана както винаги отидохме в Ашвил. На брега на езерото й прочетох писмото, което й бях написал, и годините продължиха да минават една след друга. Линдън Джонсън стана президент, приеха закона за гражданските права. Войната във Виетнам набираше скорост, а у дома слушахме най-вече за Войната срещу бедността. „Бийтълс“ бяха на гребена на вълната и жените започнаха масово да работят. С Рут следяхме всички събития, но за нас най-важен бе семейният живот. Той протичаше в утъпканото русло — работехме, а през лятото избирахме картини; закусвахме в кухнята, а на вечеря си разказвахме истории. Купихме картини на Виктор Васарли, Арнолд Шмид, Франк Стела и Елсуърт Кели. Харесахме творбите на Джулиан Станчак и Ричард Анушкевич и купихме и техни картини. Няма да забравя с какво изражение Рут избираше всяка от тях.