— Спри — каза му тя. — Няма да постигнеш своето.

— Кое?

— Вече ти обясних, че не мога да остана. Имам вечерен час.

— На двайсет и една си — напомни й той.

— Но съм в къщата на родителите си, а те държат на правилата. Достатъчно е, че благоволиха да ми позволят да остана до два. Обикновено настояват да се прибера до един.

— Какво ще стане, ако останеш?

— Ще си помислят, че съм спала с теб.

— Но ти наистина спиш с мен.

Тя се извърна да го погледне.

— Не е необходимо да научават. И не възнамерявам да го демонстрирам.

— Но аз дойдох само за една нощ. Утре следобед си тръгвам.

— Знам, но правилата са си правила. Нали не искаш родителите ми да те гледат накриво? Харесаха те. Сестрите ми обаче останаха разочаровани, че си без шапка.

— Исках да се слея с местните.

— О, успя! Особено когато започна да разказваш за изложението на прасенцата. Реагираха също като мен, щом разбраха, че продаваш горките животинчета да ги заколят, след като си ги отгледал като домашни любимци.

— Смятах да ти благодаря, че повдигна темата.

— Няма защо — кимна София с лукаво изражение. — Забеляза ли как те гледаше Далена? Очите й направо щяха да изскочат, докато те слушаше. Как е майка ти между другото?

— Добре е.

— Значи още ти се сърди?

— И така може да се каже.

— Ще ти прости.

— Надявам се.

Той се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката, но ръцете й се спряха на гърдите му и нежно го отблъснаха.

— Целувай ме колкото щеш, но така или иначе ще се наложи да ме закараш вкъщи.

— Няма ли начин да ме вмъкнеш в стаята си?

— Не може. Сестра ми е там.

— Ако знаех, че няма да останеш при мен, едва ли щях да бия толкова път.

— Не ти вярвам.

Той се засмя, но бързо възвърна сериозното си изражение.

— Липсваше ми — повтори.

— Знам. И ти ми липсваше. — Тя го докосна по лицето. — Но за съжаление трябва да се обличаме. И не забравяй, че утре си поканен на обяд.

* * *

Когато се върна в Северна Каролина, Люк започна да тренира още по-усилено. До първото състезание оставаха по-малко от две седмици. През двата дни в Ню Джърси бе успял да си отпочине и се чувстваше добре. Единственият проблем бе времето, мразовито като в Ню Джърси. Всеки ден тръгваше към плевнята, представяйки си с ужас колко е студено вътре.

Тъкмо бе запалил лампите и загряваше за първата езда, когато чу вратата да се отваря. Обърна се и видя как майка му прекрачва прага, облечена в дебело яке като него.

— Здрасти, мамо — поздрави я изненадано.

— Здрасти — кимна тя. — Ходих в къщата ти, но не те намерих там. Досетих се, че си тук.

Той не отговори. Майка му стъпи върху дунапреновата арена, потъвайки при всяка крачка, и застана от другата страна на бика. Неочаквано протегна ръка и го погали.

— Помня как баща ти го донесе у дома — каза. — Бяха на мода по онова време. Хората искаха да ги яздят заради онзи стар филм с Джон Траволта. Имаше ги в почти всички кънтри барове. Интересът обаче премина след година-две. Щяха да затварят един бар и баща ти купи бика им. Не плати много, но тогава не можехме да си позволим и толкова. Ядосах му се. Беше в Айова, Канзас или там някъде. Върна се чак дотук да го остави и веднага пое за поредното родео в Тексас. Когато се прибра, разбра, че бикът не работи. Наложи се да го разглоби на части и му отне почти цяла година да го настрои да работи така, както иска. После се роди ти и той престана да се състезава. Бикът стоеше в плевнята и събираше прах, докато не те качи върху него. Май беше на две години. Вбесих се, макар че бикът се движеше съвсем леко. Някак си разбрах, че ще тръгнеш по стъпките на баща си. Не исках да яздиш, смятах, че това е безумен начин да си изкарваш прехраната.

В гласа й се долавяше необичайна горчивина.

— Защо не каза нищо?

— Какво да кажа? Ти беше обсебен от ездата като баща си. На пет години една крава те хвърли от гърба си и ти си счупи ръката. Но не се разколеба. Ядосваше се само, че няколко месеца няма да яздиш. Какво можех да направя? — Тя не дочака да й отговори, въздъхна и продължи: — Дълго се надявах да се откажеш. Сигурно съм единствената майка на света, молила се тийнейджърът й да се заинтересува от автомобили, момичета или музика. Напразно…

— И тези неща ми харесваха.

— Вероятно. Но ездата беше твоят живот. Единствената ти страст. Само за това мечтаеше и… — Тя затвори очи и след миг пак го погледна. — Имаше дарба да станеш звезда. Колкото и да кипях от гняв, разбирах, че притежаваш способности, желание и мотивация да се наредиш сред най-добрите в света. И се гордеех с теб. Но сърцето ми се свиваше. Не защото смятах, че няма да успееш, а защото знаех, че си готов да рискуваш всичко, за да постигнеш мечтата си. Гледах как се нараняваш, но не се отказваш. — Тя пристъпи от крак на крак. — Не забравяй, че винаги ще си останеш мое дете, детето, което прегърнах в онзи ден, когато се роди.

Люк замълча, обзет от познатия срам.

— Кажи ми — погледна го изпитателно майка му, — нима не можеш да живееш без това? Все още ли изпитваш същото желание да си най-добрият?

Той се втренчи в ботушите си. След малко вдигна глава и призна неохотно:

— Не.

— Така и предполагах.

— Мамо…

— Знам защо го правиш. Както ти знаеш защо не искам да го правиш. Ти си ми син, но не мога да те спра. Знам и това.

Той си пое дълбоко дъх, доловил умората в гласа й. Примирението я обвиваше като дрипава мантия.

— Защо дойде тук, мамо? — попита я тихо. — Не за да ми кажеш това, нали?

Тя се усмихна тъжно.

— Дойдох да се уверя, че си добре. И да те питам как ти се стори престоят в Ню Джърси?

Не беше само това, той го усещаше, но й отговори:

— Добре. Но беше много кратък. Имам чувството, че повече време прекарах в пикапа, отколкото със София.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — А семейството й?

— Мили хора. Сплотено семейство. На масата беше весело.

Тя кимна.

— Добре. — Скръсти ръце. — А София?

— Прекрасна е.

— Виждам как я гледаш.

— И?

— Ясно е какво изпитваш към нея.

— И? — повтори той.

— София е чудесно момиче. Радвам се, че я опознах. Мислиш ли, че имате бъдеще?

Той пристъпи от крак на крак.

— Надявам се.

Майка му го погледна сериозно.

— Тогава трябва да й кажеш.

— Вече съм й казал.

— Не — поклати глава майка му. — Да й кажеш.

— Какво?

— Какво ни предупреди лекарят — отвърна тя. — Да й кажеш, че ако продължиш да яздиш, най-вероятно няма да доживееш края на годината.

20.

Айра

— Когато обикаляш къщата — проговаря ненадейно Рут, — не правиш това, което твърдиш.

— Какво? — сепвам се, че чувам гласа й отново след дългото мълчание.

— Те не са като дневника, който ми пишеше. Аз четях всичките си писма, а ти не виждаш всички картини. Повечето са складирани в стаите и не си ги виждал от години. Както и онези в дървените кутии. Вече не можеш дори да отвориш кутиите.

Вярно е.

— Може да се обадя на някого — казвам. — Да ми помогне да окача други картини по стените. Както правеше ти.

— Да, но аз знаех как да ги подредя, за да подчертая красотата им. Твоят вкус не е толкова добър. Накара работниците просто да ги окачат на всяко свободно място.

— Харесвам еклектичния ефект.

— Не е еклектичен. Претрупано е и всичко може да изгори в пожар.

Усмихвам се иронично.

— Значи е добре, че никой не ми идва на гости.

— Не. Не е добре. Беше срамежлив, но черпеше сили от хората.

— Черпех сили от теб — уточнявам.

В колата е тъмно, но я виждам как забелва очи.

— Говоря за клиентите ти. Имаше специален подход към тях. Затова магазинът изгуби редовните си клиенти, след като го продаде, и фалира. Новите собственици се интересуваха повече от парите, отколкото от доброто обслужване.

Възможно е да е права, но понякога се питам дали причината не е промененият пазар. Дори преди да се оттегля, магазинът губеше клиенти. В Грийнсбъро се появиха големи магазини с по-богат избор. Хората заживяха в покрайнините и бизнесът в центъра на града замря. Предупредих новия собственик, но той не се разколеба. Все пак сключих сделката с чувството, че не съм го подвел. Магазинът вече не беше мой, но изпитах дълбоко съжаление, когато разбрах, че го закриват след повече от деветдесет години. Старите магазини за костюми последваха съдбата на покритите каруци, телта за разбиване на яйца и кръглите телефонни шайби.