Топлината от чашата се просмукваше в дланите й.

— Много си чувствителен за човек, който може по цял ден да мълчи — стрелна го с поглед тя.

— Именно затова съм чувствителен.

Отговорът му й напомни една от причините да се сближат толкова бързо. Но дали е било за добро, вече не й беше съвсем ясно.

— Пак се замисли — каза той. — Започвам да се изнервям.

Въпреки напрежението тя се засмя.

— Как виждаш бъдещето? — попита го внезапно, повтаряйки като ехо въпроса на Марша.

— Нашето бъдеще?

— През пролетта ще се дипломирам. Какво ще стане тогава? Когато се върна у дома? Или си намеря работа някъде?

Той се приведе напред, остави чашата си върху масичката и бавно се обърна отново към нея.

— Не мога да предсказвам бъдещето по-добре от теб — отвърна.

— Отбягваш въпроса?

— Не. Просто се опитвам да отговоря честно.

— Но не казваш нищо! — възкликна тя, долавяйки с раздразнение собственото си отчаяние.

— Какво ще кажеш за това? Обичам те. Искам да бъда с теб. Ще намерим начин да сме заедно.

— Наистина ли го вярваш?

— Нямаше да го кажа, ако не вярвам.

— Дори да се наложи да се преместиш в Ню Джърси?

Огънят в камината оставяше в сянка половината му лице.

— Искаш да се преместя в Ню Джърси?

— Какво му е на Ню Джърси?

— Нищо. Казах ти, че съм бил там и ми хареса.

— Но?

За пръв път той сведе очи.

— Не мога да напусна ранчото, докато не се уверя, че мама ще се справи.

Тя разбираше категоричността му, но…

— Искаш да остана тук? — попита го. — След като завърша колежа?

— Не — поклати глава той. — Никога не бих поискал такова нещо.

— Тогава какво ще правим? — повтори тя, без да скрива раздразнението си.

Той опря лакти върху коленете си.

— Не сме първите, сблъскали се с такъв проблем. Смятам, че сме в състояние да намерим изход. Не знам какъв точно и не мога да ти кажа как. Ако заминаваше днес, щях да се тревожа повече. Но имаме шест месеца. Дотогава всичко може да се промени. Да се представя добре в състезанията и да измъкна ранчото от затруднението. Или докато разкопавам някой стълб на оградата, да намеря заровено съкровище. Или да изгубим ранчото и да съм принуден да се преместя. Или ти да си намериш работа някъде наблизо… в Шарлот, да речем. Не знам. — Той се приведе към нея, за да подчертае думите: — Знам със сигурност, че ако и двамата го искаме, ще намерим начин да сме заедно.

Тя разбираше, че друго не би могъл да каже, но въпросът за бъдещето им продължаваше да я тревожи. Не сподели опасенията си. Седна по-близо до него и му позволи да я прегърне. Усети топлината на тялото му, пое си дълбоко дъх и си пожела времето да спре. Или поне да забави ход.

— Добре — прошепна.

Той я целуна по косата и облегна брадичка върху главата й.

— Обичам те, нали знаеш?

— Знам. И аз те обичам.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Но се радвам, че ще се видиш със семейството си.

— И аз.

— Дали да не дойда в Ню Джърси да те изненадам?

— Съжалявам — произнесе с равен тон тя. — Няма начин.

— Защо?

— Не казвам, че не си добре дошъл в Ню Джърси. Но няма да е изненада. Провали я.

— Е, тогава може да не дойда. Пак ще те изненадам.

— По-добре ела. Родителите ми искат да се запознаят с теб. Никога не са срещали каубой. Сигурно си представят как се разхождаш с огромен револвер и крещиш: „Как я караш, друже?“.

Той се засмя.

— Вероятно ще ги разочаровам.

— Не. Няма да успееш.

Люк се усмихна.

— Какво ще кажеш за новогодишната нощ? Планирала ли си нещо?

— Не знам. Планирала ли съм?

— Вече си.

— Отлично! Но не идвай късно вечерта. Както казах, ще се наложи да се запознаеш с родителите ми.

— Дадено. — Той кимна към ъгъла на стаята. — Ще ми помогнеш ли да украся коледната елха?

— Каква елха?

— Навън е. Донесох я вчера. Малка е и никой няма да я купи, но реших да я сложа тук. За да знаеш какво пропускаш.

Тя се притисна до него.

— Знам какво пропускам.

* * *

След час те отстъпиха назад, за да се възхитят на творението си.

— Липсва й нещо — отбеляза Люк и скръсти ръце, вперил поглед в блесналото дърво.

— Какво? — София се протегна да намести една гирлянда.

— Ммм… чакай. Връщам се след минута. Разбрах какво липсва.

Той се скри в спалнята и се върна с кутия, опакована с цветна хартия и завързана с панделка. Сложи я под елхата и застана до София.

— Така е по-добре — констатира със задоволство.

Тя го погледна.

— За мен ли е?

— Да.

— Не е честно. Аз не ти нося нищо.

— Не искам нищо.

— Въпреки това се чувствам неловко.

— Недей. По-късно ще се реваншираш.

Тя го изгледа изпитателно.

— Знаеше какво ще кажа, нали?

— Беше част от плана ми.

— Какво има в кутията?

— Отвори я!

Тя пристъпи към елхата и взе кутията. Беше лека и момичето се досети какво има вътре, преди да развърже панделката и да вдигне капака. Извади подаръка и го огледа. Черната шапка бе украсена с мъниста и лента, от която стърчеше малко перо.

— Каубойска шапка?

— Хубава шапка. За момичета.

— Има ли разлика?

— Е, аз не бих сложил шапка с мъниста и пера. Реших, че щом идваш толкова често тук, трябва да си имаш шапка.

Тя го целуна.

— Чудесна е. Благодаря.

— Весела Коледа!

София сложи шапката и го погледна кокетно.

— Как изглеждам?

— Красива — каза той. — Но ти винаги си красива.

19.

Люк

Понеже до началото на състезанията оставаше по-малко от месец, а София беше в Ню Джърси, започна да тренира по-усилено. В дните преди Коледа удължаваше ездата на механичния бик с по пет минути дневно и добави упражнения за сила в програмата си. Не обичаше да вдига тежести, но независимо от работата в ранчото — която напоследък включваше главно продажба на коледни елхи — на всеки час правеше по петдесет набирания. Накрая добави и коремни преси. Вечер се строполяваше в леглото и заспиваше за секунди.

Въпреки изтощението усещаше как постепенно уменията му се възвръщат. Балансът му се подобряваше, инстинктите му се обостряха. През четирите дни след Коледа отиваше с пикапа в Хендерсън Каунти и яздеше живи бикове. Негов познат имаше тренировъчна база там и макар биковете да не бяха първокласни, упражненията с тях бяха по-полезни. Живите бикове бяха непредсказуеми и макар да носеше каска и предпазно яке, преди езда се чувстваше напрегнат, както през октомври в Маклийнсвил.

Натоварваше тялото си до краен предел. Състезанията започваха в средата на януари, а той се нуждаеше от силен старт — да печели или да се класира възможно най-добре, за да събере достатъчно точки за големия турнир през март. През юни щеше да е твърде късно.

Майка му виждаше какво прави и постепенно отново се отдръпна. Не криеше гнева си, но изглеждаше и тъжна и на Люк често му се приискваше София да е тук, за да разведри атмосферата. Всъщност само искаше София да е тук. Без нея Бъдни вечер и Коледа отминаха почти незабелязано. Отби се в къщата на майка си следобед, но напрежението помежду им беше осезаемо.

Радваше се поне, че продажбата на коледните елхи е приключила. Справиха се прилично, но другата работа в ранчото изоставаше, а времето не им помагаше. Списъкът със задачи на Люк нарастваше и това го тревожеше, защото знаеше, че през следващата година ще пътува много. Отсъствието му щеше да затрудни още повече майка му.

Освен ако не започнеше да печели веднага, разбира се.

Винаги стигаше дотук. Въпреки добрата печалба от продажбата на коледните дръвчета, която майка му използва да купи четиринайсет животни за стадото, приходите от фермата не бяха достатъчни да покрият плащанията им.

С тази мисъл Люк се отправяше към плевнята, броейки дните до новогодишната нощ, когато най-сетне щеше да види София отново.

* * *

Тръгна рано сутринта и пристигна в Ню Джърси няколко минути преди пладне. Прекара следобеда с родителите и сестрите на София, а после и двамата предпочетоха да си спестят блъсканицата сред хорското гъмжило по Таймс Скуеър. Вечеряха спокойно в непретенциозен тайландски ресторант и отидоха в хотела на Люк.

След полунощ София лежеше по корем в леглото, а той чертаеше малки кръгове по гърба й.