— Не е добре за теб. Спомените те натъжават.

— Може би — поглеждам я в очите. — Но са ми останали само те.

* * *

Рут е права за спомените, разбира се. Но е права и за къщата. Препълнена е, не с вехтории, а с картини. Години наред ги съхранявахме в складове с климатици срещу месечен наем. Рут предпочиташе така — страхуваше се от пожари — но след смъртта й аз наех двама работници да пренесат всичко у дома. Сега всяка стена е калейдоскоп от картини; с картини са пълни четири от петте спални. Не използвам дневната и трапезарията, защото всеки сантиметър е зает от картини. Стотици са поставени в рамки, но повечето не са. Те са опаковани в хартия без киселина и са прибрани в правоъгълни дъбови кутии, изработени от местен дърводелец. Признавам, че къщата е претрупана и не е място за хора, страдащи от клаустрофобия — журналистиката от „Ню Йоркър“ я обиколи със зяпнала уста — но е чиста. Жени от фирмата за почистване идват два пъти седмично да поддържат в безупречно състояние стаите, където живея. Повечето не говорят английски, но знам колко би се радвала Рут, че ги наемам. Тя мразеше прахоляка и бъркотията.

Картините не ме смущават. Напомнят ми най-добрите ни години с Рут, включително и особено — дните в Блек Маунтин Колидж. След като обновихме къщата, решихме да отбележим първата си годишнина в „Гроув Парк Ин“ — мястото, където прекарахме медения си месец. Пак посетихме колежа, но този път ни посрещнаха приятели. Илейн и Уилем ги нямаше, но Робърт и Кен бяха там. Те ни запознаха със Сюзън Уейл и Пат Паслоф — двама забележителни художници, чиито творби също са изложени в десетки музеи. Върнахме се у дома с четиринайсет картини.

По онова време обаче не мислехме да ставаме колекционери. Не бяхме богаташи и покупката дори на тези картини беше разточителство, особено след разходите по ремонта на къщата. Не ги и окачихме веднага по стените. Рут ги местеше от стая в стая в зависимост от настроението си и неведнъж се прибирах в дом, който ми се струваше и същият, и променен. През 1948 и 1949 посетихме отново Ашвил и Блек Маунтин Колидж. Купихме още картини и щом се върнахме у дома, бащата на Рут предложи да вземем по-насериозно хобито си. Той оценяваше качеството на творбите, които бяхме купили, и от него взехме идеята да съберем истинска колекция, достойна някой ден да бъде изложена в музей. Рут определено се заинтригува от идеята. Не взехме официално решение, но започнахме да спестяваме почти цялата заплата на Рут, а тя писа на познатите ни художници, молейки ги да ни препоръчат други творци, които според тях ще ни допаднат. През 1950 година отпътувахме за крайбрежието, а после посетихме за пръв път Ню Йорк. Три седмици обикаляхме галериите в града, срещайки се със собственици и художници, с които ни бяха свързали приятелите ни. Това лято поставихме основите на мрежа, която през следващите четири десетилетия продължи да се разраства. В края на лятото се върнахме на мястото, откъдето започна всичко, сякаш по волята на съдбата.

Не помня кога точно се разнесе мълвата, че е възможно да закрият Блек Маунтин Колидж — през 1952 или през 1953 — но както художниците и преподавателите, с които се бяхме сближили, и ние предпочетохме да я пренебрегнем. През 1956 обаче опасенията ни се оправдаха. Рут чу новината и плака, осъзнала, че закриването на Блек Маунтин Колидж бележи свършека на една епоха за нас. Същото лято отново заминахме за Североизтока и макар да разбирах, че няма да е същото, накрая се върнахме в Ашвил да отпразнуваме там юбилея си. Както винаги посетихме колежа, но докато стояхме край езерото Идън и се взирахме в опустелите сгради, аз се питах дали идилията ни не е била просто сън.

Отидохме там, където бях уредил да подредят първите ни шест картини. Съзерцавахме притихналите сини води и аз си мислех колко подходящо е името на езерото. За нас това място наистина се бе превърнало в райска градина. Знаех, че където и да ни отведе животът, никога няма да го забравим. Изненадах Рут, подавайки й писмо — първото след войната. Рут го прочете и ме прегърна. Тогава осъзнах какво трябва да направя, за да запазя това място живо в сърцата ни. На другата година — единайсетата ни заедно — аз й написах ново писмо и тя го прочете под същите дървета край брега на езерото Идън. Така положихме началото на нова семейна традиция.

Рут получи общо четирийсет и пет писма и запази всичките. Прибрани са в кутия, която държеше върху скрина си. Понякога я сварвах да ги чете и усмивката й ми подсказваше, че е унесена в спомени. Писмата се превърнаха в нещо като неин дневник и колкото повече остаряваше, толкова по-често ги изваждаше; случваше се дори да ги препрочете всичките за един следобед.

Писмата я изпълваха с ведрост и сигурно затова по-късно реши и тя да ми напише писмо. Намерих го едва след смъртта й, но то ми спаси живота. Бе разбрала колко ще ми е необходимо, защото ме познаваше по-добре, отколкото аз самият се познавах.

Рут обаче не е прочела всички мои писма. Не би могла. Пишех ги за нея, но ги пишех и за себе си и след смъртта й сложих втора кутия върху скрина. В нея има писма, написани с трепереща ръка и белязани само от моите сълзи. Пиша ги в деня, който бележи поредната ни, неотпразнувана годишнина. Понякога ми се приисква да ги прочета, както правеше тя, но ме боли, че тя не ги е виждала. Затова ги държа в ръка, а когато болката стане прекалено непоносима, тръгвам из къщата и гледам картините. Понякога си представям, че Рут е при мен, както дойде сега в колата, защото знае, че не мога да живея без нея.

* * *

— Можеш да живееш без мен — казва ми Рут.

Навън вятърът е стихнал и мракът не изглежда толкова непрогледен. Има луна, отбелязвам наум, и внезапно осъзнавам, че небето се е прочистило. До утре вечер, ако съм жив, времето ще започне да се подобрява, а във вторник снегът ще се стопи. Тази мисъл ме обнадеждава за миг, но надеждата се стопява бързо, както се е породила. Няма да оживея дотогава.

Изнемогвам. Трудно ми е дори да гледам Рут. Вие ми се свят, искам да се опра на ръката й, но знам, че е невъзможно. Опитвам се да си припомня усещането за допира й, но не успявам.

— Слушаш ли ме? — пита тя.

Затварям очи, за да спра въртопа, но той се усилва и зад клепачите ми експлодират цветни спирали.

— Да — прошепвам едва и гласът ми застъргва сухо през вулканичната пепел на гърлото ми.

Жаждата ме сграбчва в отмъстителните си лапи. По-жестока отпреди. Безкрайно жестока. Не съм пил вода цял ден и жаждата ме поглъща, все по-силна с всяко вдишване.

— Бутилката е тук — казва ми Рут. — Вероятно е на пода до краката ми.

Гласът й е мек и напевен и аз се вкопчвам в мелодията му, за да не мисля за очевидното.

— Откъде знаеш?

— Не знам със сигурност. Но къде другаде да е? Не е на седалката.

Права е, казвам си. Сигурно е на пода, но няма как да я стигна.

— Все едно — отронвам отчаяно.

— Не е все едно! Намери начин да я вземеш!

— Не мога. Нямам сили.

Тя обмисля думите ми. Струва ми се, че я чувам как диша, но след миг разбирам, че свистенето излита от моята уста. В гърлото ми пак се надига буца.

— Помниш ли торнадото? — прозвучава ненадейно гласът на Рут.

Нещо в тона й ме насърчава да се съсредоточа. Напрягам се. Торнадото. Отначало не се сещам, но постепенно споменът придобива образ и смисъл.

Бях се върнал у дома след работа. Внезапно небето посивя зловещо. Рут излезе навън да се огледа. Спомням си как я сграбчих за ръката и я поведох към банята във вътрешността на къщата. Тя за пръв път преживяваше торнадо. Къщата ни остана непокътната, но едно дърво на улицата рухна и смачка колата на съседите.

— Беше през 1975 — казвам. — През април.

— Да — кимва Рут. — Тогава беше. Не се изненадвам, че помниш. Винаги помниш времето, дори да е било отдавна.

— Помня, защото се уплаших.

— Но и сега помниш времето?

— Гледам метеорологичния канал.

— Добре правиш. Излъчват интересни и поучителни предавания.

— Защо ми говориш за това?

— Защото трябва да си спомниш нещо — отвръща настоятелно тя.

Не разбирам какво иска да каже и съм толкова изтощен, че всъщност ми е безразлично. От устата ми пак се изтръгва мъчително свистене и аз затварям очи и се понасям над море с черни вълни. Към далечен хоризонт. Далеч от тук, далеч от нея.

— Скоро гледа нещо интересно! — извиква тя.

Аз продължавам да се нося. Извън колата. Летя под луната и под звездите. Нощта се прояснява, вятърът е стихнал съвсем, а аз съм толкова изморен, че искам да заспя завинаги. Крайниците ми се отпускат безпомощно.

— Айра! — изкрещява уплашено Рут. — Спомни си! Гледа го по канала за времето!

Гласът й долита отдалеч, като ехо:

— Един мъж в Швеция! Нямал нито вода, нито храна!

Едва долавям думите й, но бавно проумявам смисъла им и споменът — като торнадото — лека-полека добива по-ясни очертания. Северният полярен кръг. Шейсет и четири дни.

— Оцелял е! — Тя отпуска ръка върху крака ми.

Вече не се нося в пространството. Отварям очи и се връщам в колата.

Погребан в колата под снега. Без вода и храна.

Без вода…

Без вода…