Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

Пак е вечер и аз пак съм тук. Обвит в пашкула на тишината и снежнобелия студ на зимата, неспособен да помръдна.

Оцелях повече от един ден. На моята възраст и в моето състояние това би следвало да е за празнуване. Но вече нямам сили. Реални ми се струват само болката и жаждата. Тялото ме предава, едва държа очите си отворени. Скоро ще се затворят отново и се питам дали няма да е завинаги. Втренчвам се в Рут, чудейки се защо не говори. Тя не ме поглежда. Виждам профила й. Тя сякаш се променя при всяко мое мигване. Млада е, после остарява и пак става млада. С какви ли мисли я изпълват преображенията й?

Колкото и да я обичам, признавам, че винаги е била загадка за мен. Сутрин, когато сядахме да закусим, я наблюдавах как се взира през прозореца. В тези моменти тя изглеждаше както сега, а аз често се опитвах да проследя погледа й. Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как птиците подскачат от клон на клон или как облаците бавно се събират в небето. Понякога се мъчех да разгадая мислите й, но тя се усмихваше леко и отказваше да ми помогне.

Това ми харесваше. Обичах тайнствеността, в която Рут обвиваше живота ми. Обичах тишината помежду ни, защото бе уютна, страстна тишина, произтичаща от щастие и копнеж. Питал съм се дали сме единствени, или и други двойки често се чувстват така. Мислех си колко тъжно би било да сме изключение, но живях достатъчно да разбера, че това, което имахме с Рут, е необикновена благословия.

Рут продължава да мълчи. Сигурно и тя си припомня дните заедно.

След като се върнахме от медения месец, с Рут започнахме да създаваме съвместния си живот. Майка й и баща й вече се бяха преместили в Дърам и с Рут заживяхме при моите родители, докато си намерим къща. В Грийнсбъро непрекъснато никнеха нови квартали, но ние искахме дом с характер. Разглеждахме стария град и открихме къща в стил кралица Ан, построена през 1886 година с фронтон, кръгла кула и веранди отпред и отзад. Първата ми мисъл бе, че е прекалено голяма за нас, с повече пространство, отколкото ни е необходимо. А и отчаяно се нуждаеше от обновяване. Рут обаче се влюби в нея, а аз бях влюбен в жена си и когато ми каза, че предпочита аз да реша, още на другия следобед предложих да я купим.

Докато подготвяхме документите за банковия заем — планирахме да се пренесем след месец — аз продължавах да работя в магазина, а Рут — в училището. Признавам, че се притеснявах за нея. В училището в околностите на града постъпваха предимно деца, отрасли във фермите. Повече от половината живееха в къщи без водоснабдяване и всеки ден носеха едни и същи дрехи. На първия учебен ден двама дошли без обувки. Малцина се интересуваха какво ще научат, повечето бяха неграмотни. Рут се сблъска с бедност, каквато не познаваше — не толкова финансова оскъдица, колкото липса на мечти. Никога не съм я виждал толкова изтощена, колкото през първите месеци от учебната година. Всеки учител се нуждае от време и опит да подготви уроците си и да се приспособи дори към най-доброто училище. Тя често работеше до късно нощем на малката маса в кухнята, обмисляйки как да заинтригува учениците.

Колкото и да се изморяваше обаче през първия срок, стана ясно, че е призвана да преподава на такива ученици и това е истинската й страст, по-силна дори от изкуството. Удивляваше ме всеотдайността, с която работеше. Искаше учениците й не само да учат, но и да ценят образованието така, както тя го цени. Предизвикателствата, пред които я изправяха тези трудни деца, подклаждаше ентусиазма й. На вечеря ми разказваше за учениците си и за „малките им победи“, които я караха да се усмихва дни наред. Точно така ги описваше. „Айра — казваше ми, — днес един от учениците ми удържа малка победа.“ После ми обясняваше подробно какво се е случило — как някое дете неочаквано дало молив на друго, колко се е подобрил правописът им, с каква гордост й съобщила една ученичка, че е прочела първата си книга. Освен това се грижеше за тях. Забележеше ли някой да е разтревожен, разговаряше с него като майка; разбра, че някои от учениците й са толкова бедни, че не си носят обяд в училище, и сутрин започна да приготвя повече сандвичи. И бавно, но сигурно учениците й откликнаха като млади растения на водата и слънцето.

Рут се притесняваше дали учениците й ще я приемат — понеже е еврейка в почти изцяло християнско училище и защото е от Виена и има немски акцент. Никога не ми го каза направо, но го разбрах в един декемврийски ден, когато надвечер я заварих да плаче в кухнята. Очите й бяха подути и зачервени. Уплаших се да не би нещо лошо да се е случило с родителите й или с нея. После забелязах, че масата е покрита с домашно изработени предмети. Обясни ми, че учениците й — всички до един — й донесли подаръци за Ханука. Не знаеше как са разбрали — със сигурност не от нея — нито дали проумяват смисъла на празника. По-късно ми разказа как чула един ученик да обяснява на друг, че „С Ханука евреите честват раждането на Исус“. Достоверността обаче бе по-маловажна от това, което децата бяха направили за нея. Повечето подаръци бяха най-обикновени — боядисани камъчета, ръчно изработени картички, гривна от миди — но във всеки подарък имаше обич и в този момент, струва ми се, Рут най-после прие Грийнсбъро, Северна Каролина като свой дом.

Въпреки че Рут беше много натоварена в работата, лека-полека успяхме да обзаведем дома си. През почивните дни често обикаляхме антикварните магазини. Оказа се, че освен усет за изкуството Рут умее да избира мебели, които да придадат на дома ни не само неповторима красота, но и уют.

Бяхме отложили обновлението на къщата за следващото лято. Покривът трябваше да се ремонтира, а баните и кухните — макар и функционални — не се харесваха на Рут. Подовете се нуждаеха от почистване и лакиране, а много от прозорците — от подмяна. Когато купихме къщата, решихме да изчакаме до лятото, та Рут да може да наглежда работниците.

Приех с облекчение готовността й да поеме тази отговорност. Мама и татко се застояваха все по-малко в магазина, но клиентите се увеличиха през годината, когато Рут започна да преподава. Както татко бе направил по време на войната, аз наех съседното помещение и разширих магазина. Наех и трима служители, ала въпреки това едва смогвах, и също като Рут често работех до късно вечерта.

Ремонтът на къщата продължи по-дълго и се оказа по-скъпо, отколкото очаквахме, и, разбира се, ни създаде повече неудобства от предвиденото. Едва в края на юли 1947 последният работник изнесе куфарчето си с инструменти, но промените — някои дребни, други съществени — най-сетне превърнаха къщата в наш дом, където живея вече шейсет и пет години. Къщата е по-издръжлива от мен. Водата тече безотказно от тръбите, шкафовете се отварят леко, подовете са гладки като билярдна маса, докато аз се придвижвам от стая в стая с помощта на проходилката. Притеснява ме единствено студът, ала от толкова отдавна зъзна, че съм забравил какво е топлина. За мен къщата продължава да е изпълнена с любов, а на този етап от живота си не мога да искам повече.

— Препълнена е, да — изсумтява Рут. — Къщата, имам предвид.

Долавям неодобрението в тона й и я поглеждам.

— Харесва ми така.

— Опасна е.

— Не е опасна.

— Нима? Ами ако избухне пожар? Как ще се измъкнеш?

— Ако избухне пожар, ще се измъкна трудно дори къщата да е празна.

— Измисляш си извинения.

— Стар съм. Възможно е да съм сенилен.

— Не си сенилен. Твърдоглав си.

— Ще го запомня. Има разлика.