Не беше я чул как излиза от банята и известно време тя го наблюдаваше мълчаливо, възхищавайки се на изваяните му бедра и на плавните му, спокойни движения. После тръгна тихо към ниската масичка в дневната, наведе се и запали свещите. Изгаси лампата и стаята притъмня уютно, осветена само от трепкащите пламъчета на свещите.

Люк я погледна през рамо.

— О, не усетих, че си тук…

Тя пристъпи в меко осветената кухня. Той се взря в нея, разпознал надеждата и желанието в очите й, които не се откъсваха от неговите.

— София… — прошепна едва чуто.

В името й обаче прозвуча всичко друго, което той не успя да изрече, и тя разбра, че наистина е влюбен в нея. И навярно бе илюзия, ала в същия миг тя почувства, че независимо какво ще се случи, Люк винаги ще я обича с цялото си сърце.

— Съжалявам, че те зяпам така — каза той. — Но си толкова красива…

София се усмихна, тръгна към него и когато той се приведе да я целуне, разбра, че наистина е влюбена в него.

* * *

Целувката я обърка. Усети, че и Люк се чувства така. Той се извърна, намали пламъка на газовия котлон и взе бутилката, но разбра, че е празна. Остави я до мивката и си взе нова от хладилника. Забеляза буркана в ръцете й и попита:

— Искаш ли още вино?

Тя само кимна и му подаде буркана. Пръстите им се докоснаха и през ръката й премина приятен трепет. Люк извади корковата тапа и отля от бутилката.

— Може да вечеряме сега, ако искаш. — Подаде й буркана и затвори бутилката. — Но ще е по-вкусно, ако поври още половин час. Ако си гладна, нарязах малко сирене.

— Чудесно — кимна тя. — Да седнем ли на дивана?

Той взе бирата и чинията със сиренето, в която бе подредил и гроздови зърна, и ги сложи до пакета солени бисквити върху ниската масичка. Седна до София и вдигна ръка да я прегърне. Тя облегна гръб върху гърдите му и той я обгърна през талията. Тя отпусна ръка върху неговата и се загледа в бавно стапящите се свещи.

— Толкова е тихо тук — промълви, когато и другата му ръка я обгърна. — Отвън не долита нито звук.

— По-късно сигурно ще чуеш конете. Не са най-тихите животни на света, а са точно до спалнята. Понякога по верандата се разхождат еноти и събарят каквото им се изпречи на пътя.

— Защо спряхте да идвате тук? Заради баща ти ли?

Люк отговори с приглушен глас:

— След като татко почина, много неща се промениха. Мама остана сама, а аз пътувах, за да участвам в турнирите. Върнех ли се, трябваше да довършваме работата в ранчото. Но това е по-скоро извинение. Мама смяташе това място за тяхното кътче. Аз яздех по цели дни, плувах и играех и след вечерята направо се строполявах в леглото. По-късно, когато учех в гимназията, те идваха тук и без мен… Сега обаче тя не иска да идва. Предлагах й, но само поклаща глава. Сигурно иска да запомни това място такова, каквото е било… когато татко беше с нас.

София отпи от виното.

— Мислех си през какви изпитания си преминал. Сякаш вече си изживял един живот.

— Надявам се да не е така. Не искам да ме възприемаш като старец.

Тя се усмихна; усещаше топлината на тялото му и се опитваше да не мисли какво е възможно да се случи по-късно.

— Помниш ли нощта, когато се запознахме? Как разговаряхме и ти ме заведе да видя биковете?

— Разбира се.

— Представяше ли си, че ще се озовем тук?

Той отпи от бирата и я остави на дивана до нея. Тя усети как хладното стъкло докосна бедрото й.

— Тогава бях изненадан, че изобщо разговаря с мен.

— Защо?

Той я целуна по косата.

— Наистина ли не знаеш? Защото си съвършена.

— Не съм — възрази тя. — Далеч съм от съвършенството. — Разклати виното в буркана. — Попитай Брайън.

— Случилото се с него няма нищо общо с теб.

— Може би. Но…

Люк мълчеше, предоставяйки й възможност да реши как да продължи. Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Разказах ти колко съсипана бях миналата пролет, нали? Как отслабнах, защото престанах да се храня?

— Да.

— Вярно е. Но не ти казах, че ми минаваха мисли за самоубийство. Не че се опитах да ги осъществя, но се хванах за идеята, за да се почувствам по-силна. Събуждах се, всичко ми беше безразлично, не исках да поглеждам храна и си представях как има един сигурен начин да спра болката и да сложа край. Разбирах колко е налудничаво и както казах, не смятах да опитвам наистина. Но да знам, че такава възможност съществува, ми вдъхваше усещане, че контролирам нещата. По онова време се нуждаех най-много от това. Да чувствам, че владея положението. Малко по малко успях да се съвзема. Затова следващия път, когато Брайън ми изневери, не се поколебах да му обърна гръб. — Тя затвори очи и споменът за преживяното премина като сянка през лицето й. — Сега сигурно си мислиш, че си допуснал сериозна грешка.

— Нищо подобно!

— Дори да съм луда?

— Не си луда. Сама каза, че никога не си помисляла да го направиш наистина.

— Но защо се успокоявах с тази мисъл? Защо изобщо си го представях?

— Още ли мислиш за това?

— Никога — поклати глава тя. — Не съм си го помисляла нито веднъж след миналата пролет.

— Тогава няма нищо притеснително. Не си първата на света, която си е помисляла за самоубийство. Да мислиш и да го обмисляш са коренно различни неща. Още по-различно е да опиташ.

Тя се замисли върху думите му и кимна:

— Твърде логично разсъждаваш.

— Вероятно защото нямам представа какво говоря.

Тя стисна ръката му.

— Никой не знае за това. Мама, татко, Марша — никой!

— Няма да кажа на никого. Но ако се случи пак, поговори с някой по-умен от мен. Някой, който знае какво да ти обясни и как да ти помогне да го преодолееш.

— Непременно. Но се надявам да не се случва.

Помълчаха; тялото му топлеше нейното.

— Продължавам да смятам, че си съвършена — отбеляза той и момичето се разсмя.

— Умееш да разтапяш сърца. — Вдигна лице и го целуна по бузата. — Може ли да те попитам нещо?

— Каквото и да е.

— Спомена, че майка ти иска да удвои стадото, а когато попитах защо, ти ми каза, че нямате избор. Какво значи това?

Той прокара показалец по ръката й.

— Дълга история…

— Пак ли? Тогава ми отговори на този въпрос: свързано ли е с Биг Агли Критър?

Усети как мускулите му неволно се напрягат, макар и само за миг.

— Как ти хрумна?

— Наречи го интуиция — отвърна тя. — Понеже не довърши и тази история, предположих, че са свързани. — Тя се поколеба. — Права съм, нали?

Той си пое дъх и бавно издиша.

— Реших, че долавям намеренията му — подхвана Люк. — И отначало наистина предусещах какво се кани да направи. По средата на ездата обаче сгреших. Приведох се напред, а Биг Агли Критър отметна глава назад и ме събори на земята. Изпаднах в безсъзнание. Той ме повлече по арената. Изметна ми рамото, но това не беше най-лошото. — Люк потърка наболата си брада и продължи с безизразен, почти равнодушен тон: — Нападна ме, докато бях на земята, и ме рани зле. Известно време лежах в интензивното отделение, но лекарите сътвориха чудеса. Извадих късмет. Събудих се и се възстанових по-бързо, отколкото очакваха. Наложи се обаче да остана дълго в болницата. Рехабилитацията продължи месеци наред. А мама… — Той замълча и макар да разказваше равнодушно, София усети как сърцето й затуптява бързо, когато се опита да си представи раните му. — Мама… постъпи, както биха постъпили повечето майки. Направи всичко възможно да ми осигури най-доброто лечение. Нямах здравна застраховка — никой не застрахова ездачи на бикове заради големия риск. Поне по онова време беше така. Организаторите на турнирите осигуриха минимална финансова помощ, но тя не покриваше болничния престой. Мама ипотекира ранчото. — Той замълча, а лицето му ненадейно се състари. — Условията не са добри, а следващото лято лихвата ще се увеличи. В момента ранчото не носи достатъчно приходи, за да покрие предстоящото плащане. Едва успяваме да платим и сегашните вноски. През последната година опитахме различни начини да печелим повече, но не става.

— Какво значи това?

— Значи, че ще се наложи да го продадем. Или банката ще го вземе. А мама няма друг живот. Тя е развила бизнеса, това е родният й дом… — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — На петдесет и една е. Къде ще отиде? Какво ще прави? Аз съм млад. Мога да се преместя навсякъде. Но ако тя изгуби всичко заради мен? Не мога да й го причиня. Няма да позволя да се случи.

— Затова ли започна да яздиш отново? — попита София.

— Да — призна той. — За да помогна за вноските, а ако извадим късмет с няколко добри години, ще сведем главницата до нещо поносимо.

Тя сви крака.

— Защо тогава майка ти не иска да яздиш?

Люк обмисли внимателно как да й отговори:

— Не иска пак да пострадам. Но аз нямам избор. И аз не желая да яздя повече… не е същото. Но какво да направя? Ще се справим до юни, максимум до юли. А после…