Помагам й, довършвайки вместо нея:

— Заровено имане?

Тя кимва.

— Да! Все едно да откриеш съкровище на най-невероятното място. Но ти още не го осъзнаваше.

— Виждах цветни петна и разкривени линии.

— Абстрактен експресионизъм.

— Същото — подкачам я, но Рут е вглъбена в спомена за онзи ден.

— Поне три часа разглеждахме платната.

— Повече от пет часа.

— Нима ти се тръгваше? — пита ме обвинително тя.

— Бях гладен — обяснявам. — Пропуснахме обяда.

— Как е възможно да си помислил за храна? Тя ние съзерцавахме такава красота, разговаряхме с удивителни творци!

— Не разбирах какво говорите. Все едно слушах чужд език. Дълбочина, отрицание на „аз“-а, футуризъм, кубизъм — непонятни брътвежи за човек, който си изкарва прехраната, продавайки костюми.

— Но нали татко ти обясни! — възкликва нетърпеливо Рут.

— Опита се да ми обясни. Има разлика.

Тя се усмихва.

— Защо тогава не ме накара да си тръгнем? Защо не ме поведе към колата?

Задавала ми е този въпрос и преди, но така и не проумя напълно отговора.

— Защото — казвам както винаги — знаех, че за теб е важно да останеш.

— Помниш ли с кого се запознахме онзи ден? — пита ме тя.

— С Илейн — отговарям механично; не разбирам от изкуство, но хората и лицата са в сферата на възможностите ми. — И, разбира се, със съпруга й, но тогава не знаехме, че ще стане преподавател в колежа. Следобед се запознахме с Кен, Рей и Робърт. Бяха студенти, но ти говори дълго и с тях.

Изражението й ми подсказва, че е доволна.

— Научих много от тях. Разбрах по-ясно откъде черпят вдъхновение и накъде ще се насочи изкуството в бъдеще.

— Но ги хареса и като приятели.

— Разбира се. Бяха забележителни! И всеки беше гений посвоему.

— Затова се връщахме всеки ден, докато не закриха изложбата.

— Не можех да пропусна такава възможност. Присъствието им ме окриляваше.

Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че е права, но тогава исках само да й подаря незабравим и вълнуващ меден месец.

— Те също те харесваха — посочвам. — Илейн и съпругът й обичаха да вечерят с нас. А вечерта, преди да отпътуваме, ни поканиха на парти край езерото.

Унесена в тези безценни спомени, Рут помълчава известно време. После ме поглежда сериозно.

— Това беше най-хубавата седмица в живота ми.

— Заради художниците?

— Не — поклаща глава тя. — Заради теб.

* * *

На петия и последен ден от изложбата с Рут прекарахме малко време заедно. Не защото отношенията ни се бяха обтегнали, а понеже тя искаше да се запознае с още преподаватели в колежа, а аз сновях между картините и разговарях с художниците, които вече познавахме.

После закриха изложбата и ние посветихме няколкото оставащи дни на дейности, по-типични за младоженци. Сутрин се разхождахме сред природата, а следобед четяхме край басейна и плувахме. Всяка вечер се хранехме в различни ресторанти, а последния ден аз проведох един телефонен разговор, натоварих куфарите ни в багажника и с Рут се качихме в колата, преизпълнени от щастие, каквото не бяхме изпитвали от години.

По обратния път щяхме да минем още веднъж край Блек Маунтин. Щом наближихме завоя към колежа, аз погледнах крадешком към жена си. Усещах колко й се иска да се върне отново там. Свърнах бавно и поех към колежа. Рут повдигна вежди, явно учудена какво правя.

— Ще се отбием набързо — казах й. — Ще ти покажа нещо.

Прекосихме града и пак свърнахме на познат завой. Рут се усмихва както тогава.

— Водеше ме на езерото зад главната сграда — казва тя. — Където беше партито в последната нощ на изложбата. Езерото се казваше Идън. Чувствах се наистина като в райската градина.

— Гледката беше красива. Исках да й се полюбуваме пак.

— Да — кимва тя. — Така ми каза и тогава и аз ти повярвах. Но не ми казваше истината.

— Не ти ли харесваше гледката? — питам невинно.

— Не отивахме заради гледката. Беше направил нещо друго за мен.

Сега е мой ред да се усмихна.

Когато пристигнахме в колежа, помолих Рут да затвори очи. Тя неохотно се съгласи. Улових я нежно за ръката и я поведох по покритата с чакъл алея, отвеждаща до брега на езерото. Сутринта беше хладна и облачна. През нощта на партито гледката бе по-красива, но това нямаше значение. Спряхме и казах на Рут да отвори очи.

На триножниците пред нея бяха поставени шест картини от художниците, на които тя се възхищаваше най-много и с които се бе срещала най-често — по една на Кен, Рей, Илейн, Робърт и две на съпруга на Илейн.

— За миг се обърках — казва ми Рут. — Не разбирах защо ми показваш тези картини.

— За да ги видиш на естествена дневна светлина.

— Беше ги купил.

Това правех наистина, докато тя разговаряше с преподавателите в колежа, а тази сутрин се обадих по телефона, за да се уверя, че ще подредят картините край езерото навреме.

— Да, купих ги.

— Знаеш защо ги купи, нали?

Подбирам внимателно думите:

— За да се почувстваш щастлива?

— Да. Но друго имам предвид.

— Знам, ала купих картините, защото много ги харесваше.

— И въпреки това… — настоява тя.

— Не ми струваха скъпо — отсичам. — По онова време художниците не бяха известни. Бяха просто млади творци.

Тя се привежда напред, предизвиквайки ме да продължа.

— И…

Предавам се с въздишка. Знам какво иска да чуе.

— Купих ги, защото съм егоист.

* * *

Това не е лъжа. Купих ги за Рут, защото я обичах и защото харесваше картините, но ги купих и за себе си.

Просто е — изложбата промени Рут. Водеше ме в десетки галерии, но Блек Маунтин Колидж пробуди нещо у нея. Необяснимо как извади наяве чувствеността й, природното й обаяние. Докато разглеждаше платната, очите й заблестяваха, лицето й засияваше, цялото й тяло излъчваше вглъбеност и съпричастие, които привличаха погледите на всички наоколо. Тя самата не осъзнаваше колко се преобразява. Навярно именно заради това художниците се поддаваха на очарованието й. И те като мен не устояваха на магнетизма й, и охотно се разделиха с картините, които купих.

Ослепителната, чувствена аура се задържаше дълго след като напускахме изложбата и се връщахме в хотела. На вечеря очите й искряха, а в движенията й съзирах непознато изящество. Едва дочаквах да се усамотим в стаята, за да се насладя на пламенните й ласки. Помня как си мислех, че каквато и да е причината, искам Рут да е винаги такава.

С други думи, както й казах, постъпих егоистично.

* * *

— Не си егоист — казва тя. — Не познавам по-всеотдаен мъж от теб.

В очите ми тя изглежда приказно, като в онази последна сутрин от медения ни месец, когато стояхме на брега на езерото.

— Добре че не ти позволих да опознаеш друг мъж. Иначе нямаше да мислиш така.

Тя се засмива.

— Шегуваш се, разбира се. Винаги ти е допадала ролята на шегаджията. Но знай, че не изкуството ме промени.

— Няма как да прецениш. Не можеше да се видиш отстрани.

Тя се засмива отново, после притихва. Става сериозна, иска да чуя думите й:

— Ето какво мисля аз. Да, харесвах картините. Но повече ми харесваше, че ти отделяш толкова време за любимото ми занимание. Разбираш ли какво означаваше това за мен? Да разбера, че имам съпруг, готов да го направи за мен? Смяташ, че е дреболия, но ще ти кажа, че на медения си месец малцина мъже са склонни по цели дни да разговарят с непознати и да разглеждат картини, за които не знаят почти нищо.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти обясня, че не ме промени изкуството, а начинът, по който ти ме гледаше, докато разглеждах картините. Всъщност ти се промени.

Водили сме този разговор много пъти и очевидно мненията ни не съвпадат. Аз няма да променя нейното, нито тя — моето, но все едно. Меденият ни месец постави началото на традиция, която спазвахме почти всяко лято. А после, след съдбовната статия в „Ню Йоркър“, колекцията до голяма степен определи облика на семейството ни.

Тези шест картини, които навих небрежно и сложих на задната седалка в колата, бяха първите от дузини, после стотици, а накрая над хиляда в колекцията ни. Всеки е чувал за Ван Гог, Рембранд и Леонардо да Винчи, но с Рут се съсредоточихме върху модерното американско изкуство. Запознахме се с художници, създали творби, които по-късно музеите и другите колекционери искаха да притежават. Имената на Анди Уорхол, Джаспър Джоунс и Джаксън Полък постепенно станаха всеизвестни, но картините на други, не толкова прочути художници — Раушенберг, Де Кунинг и Ротко — също се продаваха на търговете на „Сотбис“ и „Кристис“ за десетки милиони, дори повече. През 2006 продадоха „Жена III“ на Уилем де Кунинг за 137 милиона долара, но колекционерите плащаха милиони и за картините на творци като Кен Ноланд и Рей Джонсън.