— Ти не си тук.

— Тук съм и ти подавам чашата — настоява тя. Отварям очи и виждам, че наистина я държи. — Пий!

Опира чашата до устните ми и я накланя.

— Преглъщай! — нарежда ми. — Не се притеснявай, ако разлееш малко в колата!

Безумно е, но именно последните й думи — че ще разлея малко в колата — ме убеждават. Повече от всичко друго те ми напомнят Рут и неотстъпчивия й тон, когато ме подтикваше да направя нещо важно. Опитвам се да преглътна, отначало усещам само стържене, а после… нещо друго, което спира изцяло дъха ми.

За миг ме обзема паника.

Инстинктът за оцеляване е могъщ. Вече не мога да контролирам случващото се. Все едно да се мъча да контролирам пулса си. Преглъщам механично, сетне още веднъж. Болката се превръща в меден, кисел вкус, но аз продължавам да преглъщам дори когато вкусът се отлива в стомаха ми.

През цялото време не вдигам глава от волана. Дишам като прегряло куче, но след малко се успокоявам. Поемам въздух с пълни гърди и спомените ми се връщат.

* * *

С Рут закусихме с родителите й и цяла сутрин се разхождахме по брега, докато родителите й четяха на верандата. На хоризонта плуваха облаци и вятърът духаше по-силно от предния ден. Следобед родителите на Рут дойдоха при нас да ни питат дали искаме да отидем с тях на експедиция до Кити Хок — мястото, където Орвил и Уилбър Райт записват имената си в историята, извършвайки първия полет със самолет. Като малък бях ходил там, но нямах нищо против да отида пак. Рут обаче поклати глава. Обясни, че предпочита да си почива през последния ден тук.

След час родителите й заминаха. Небето сивееше и с Рут се върнахме в къщата. Влязохме в кухнята, аз я прегърнах и останахме така, загледани през прозореца. После, без да продумам, я поведох към моята стая.

Виждам замъглено, но различавам силуета на Рут. Тя отново седи до мен. Навярно е плод на силното ми желание, но съм готов да се закълна, че носи халата, с който беше в нощта, когато за пръв път правихме любов.

— Благодаря — казвам й, — че ми помогна да си поема дъх.

— Сам знаеше какво трябва да направиш — отвръща тя. — Аз само ти припомних.

— Нямаше да го направя без теб.

— Щеше — отсича уверено тя; прокарва пръсти по деколтето на халата и казва почти кокетно: — Онзи ден беше много дързък с мен. Когато родителите ми отидоха в Кити Хок. Преди да се оженим.

— Да — признавам. — Знаех, че ще останем дълго сами.

— Е… изненада ме.

— Какво чудно има? Бяхме само двамата, а ти беше красива.

Тя подръпва халата.

— Трябваше да го приема като предупреждение.

— Предупреждение?

— За бъдещето. До тази седмица не предполагах, че си… страстен. Но след това понякога мечтаех за стария Айра. Срамежливият, сдържан Айра. Особено когато много ми се спеше.

— Толкова лош ли бях?

— Не. — Тя отмята глава назад и ме поглежда с премрежени очи. — Точно обратното.

Цял следобед останахме в леглото, любейки се още по-пламенно от предишната нощ. Стаята беше топла, по телата ни блестяха капчици пот, косата й беше мокра. После, докато Рут се къпеше, навън заваля. Аз седях в кухнята, слушах как капките барабанят по ламаринения покрив и се чувствах по-щастлив от всякога.

Родителите й се върнаха скоро, съвсем мокри от дъжда. С Рут вече шетахме в кухнята. Приготвихме спагети със сос и четиримата седнахме да вечеряме. Баща й заразказва как е минал денят им, но лека-полека разговорът, както често се случваше, се насочи към изкуството, към кубизма, експресионизма, футуризма — думи, които чувах за пръв път. Удивляваха ме не само различията, които баща й очертаваше, но и жаждата, с която Рут попиваше всяка негова дума. Честно казано, аз не разбирах почти нищо, а обясненията ми звучаха непонятно, но Рут и баща й сякаш не забелязваха.

След вечеря дъждът спря и с Рут излязохме да се разходим край брега. Въздухът лепнеше от влага, краката ни потъваха в пясъка, а аз галех нежно с палец опакото на дланта й. Над вълните кръжаха чайки, ято делфини подскачаха зад прибоя. С Рут ги наблюдавахме, докато се скриха в мъглата. После се обърнах към нея:

— Родителите ти ще се местят през август.

Тя стисна ръката ми.

— Следващата седмица ще отидат да потърсят къща в Дърам.

— А ти започваш да преподаваш през септември?

— Ако не замина с тях. Тогава ще се наложи да си намеря работа там.

Над рамото й лампите в къщата светнаха.

— Значи нямаме избор — казах й и сритах пясъка да събера смелост, за да я погледна в очите. — Трябва да се оженим през август.

* * *

При този спомен по лицето ми се разлива усмивка, но гласът на Рут ме изтръгва от унеса.

— Редно беше да си по-романтичен — отбелязва недоволно.

Обърквам се.

— Имаш предвид… предложението?

— Че какво друго? — разперва ръце тя. — Трябваше да паднеш на колене, да опишеш безграничната си любов, да ми поискаш ръката.

— Вече го бях направил — припомням й. — Първия път.

— Но после сложи край. Трябваше да започнеш отначало. Имам предвид предложение като в роман.

— Искаш ли да го направя сега?

— Късно е — махва с ръка тя. — Пропусна възможността.

Казва го обаче с толкова изкусителен глас, че аз едва дочаквам да се върна в миналото.

* * *

Ожених се за Рут през август 1946. Церемонията се проведе под чупа, както повелява традицията при еврейските сватби, но нямаше много гости. Повечето бяха приятели на мама от синагогата. Така пожелахме с Рут. Тя бе твърде практична за екстравагантни тържества и макар че магазинът носеше добри доходи, и двамата предпочитахме да спестяваме, за да си купим къща. Когато счупих чашата и видях как майките ни ръкопляскат и надават въодушевени възгласи, разбрах, че бракът с Рут ще е най-повратният момент в живота ми.

Меденият си месец прекарахме на запад. Понеже Рут не беше посещавала тази част от щата, решихме да отседнем в „Гроув Парк Ин“ в Ашвил — един от най-прочутите курорти в Юга. Стаята ни беше с изглед към планините Блу Ридж. Курортът се славеше с множество туристически маршрути, с тенискортове и басейн, чиито снимки бяха публикувани в безброй списания.

Рут обаче не прояви особен интерес към него. Скоро след като пристигнахме, настоя да отидем в града. Лудо влюбен, на мен ми беше все едно къде сме, стига да сме заедно. И аз като нея не познавах тази част от щата, но знаех, че през летните месеци Ашвил е притегателен център за богаташите. Заради чистия и прохладен въздух през Позлатената ера Джордж Вандербилт построил тук имението „Билтмор“ — най-големия частен дом на света по онова време. Други богати американци последвали примера му и постепенно Ашвил се превърнал в артистично и кулинарно средище на Юга. Ресторантите наемаха главни готвачи от Европа, а по главната улица се редяха художествени галерии.

През втория ни следобед в града Рут се заприказва със собственика на една от галериите и тогава чух за пръв път за Блек Маунтин — малък градец близо до „Гроув Парк Ин“.

По-точно — чух за Блек Маунтин Колидж.

Целият ми живот бе преминал в Северна Каролина, но като повечето жители на щата не знаех нищо за колежа. Сега, повече от половин век след закриването му, малцина си спомнят за него. През 1946 обаче колежът навлизаше в славен период, с какъвто би се гордял всеки колеж по всяко време. Когато излязохме от галерията, разчетох по изражението на Рут, че е чувала за Блек Маунтин Колидж. Попитах я същата вечер и тя ми разказа, че през пролетта баща й кандидатствал за работа в него и останал във възторг. За моя изненада се оказа, че близостта на колежа е една от причините Рут да поиска да прекараме тук медения си месец.

С грейнало лице тя ми обясни, че Блек Маунтин Колидж е хуманитарен университет, основан през 1933, а сред преподавателите му са доайените на движението за модерно изкуство. Всяко лято организирали художествени семинари, водени от гостуващи творци, чиито имена не бях чувал, но Рут ги изреждаше развълнувано. Накрая ми предложи да посетим колежа.

Как да откажа?

На другата сутрин под яркото синьо небе поехме към Блек Маунтин Колидж. По волята на съдбата — винаги съм вярвал в намесата на съдбата, защото Рут се кълнеше, че не е знаела нищо преди това — в главната сграда и по моравата пред нея имаше изложба. Посетителите обаче бяха малко и още щом прекрачихме прага, Рут замръзна като омагьосана. Ръката й стисна моята по-силно, а очите й поглъщаха всичко наоколо. Наблюдавах реакцията й, опитвайки се да разбера какво точно я е запленило. Аз не намирах разлика между творбите, изложени тук, и онези в десетките галерии, които бяхме посещавали през годините.

— Имаше разлика! — възкликва тя и аз оставам с усещането, че и досега се чуди как е възможно да съм бил толкова невъзприемчив. В колата тя е облечена със същата рокля, каквато носеше тогава, а в гласа й има същото удивление, каквото долавях в онзи ден. — За пръв път виждах такива картини! Не бяха сюрреализъм. Не напомняха Пикасо. Бяха… нови. Истинска революция. Огромна крачка на въображението. Да не повярваш! В малък колеж посред нищото! Все едно да откриеш… — Тя замлъква, неспособна да намери думата.