— Така твърдиш ти. Според мен е сърдечна, умна и забавна.

— Радвам се. И тя те хареса. Личеше си.

— Как?

— Не те разплака.

Тя го удари с лакът.

— Отнасяй се с уважение към майка си или ще се върна да й кажа какво говориш за нея.

— Винаги се отнасям добре с нея.

— Невинаги — възрази тя с полушеговит, полуназидателен тон. — Иначе нямаше да ти се сърди.

* * *

Когато стигнаха до дома му, той я покани за пръв път да влезе. Клекна пред камината в дневната, където бяха натрупани дърва и подпалки, взе кибритена кутия и се зае да запали огъня.

София огледа стаята. Мебелите бяха доста несъвместими. Пред ниските модерни канапета от кафява кожа се мъдреше груба ниска масичка върху постелка от говежда кожа. Върху разностилни масички в ъглите бяха поставени еднакви лампи от ковано желязо. Стаята изглеждаше практична и непретенциозна, без трофеи и грамоти. Забеляза няколко снимки на Люк върху бикове, но те се губеха сред по-традиционните фотографии: на майка му и баща му, снимани очевидно на семеен юбилей, на Люк като малък и баща му, вдигнал току-що уловена риба, на майка му, широко усмихната до един от конете си.

Кухнята не се виждаше цялата. И тук като в голямата къща имаше маса по средата, но шкафовете и плотовете от явор изглеждаха нови. В срещуположната посока къс коридор отвеждаше от дневната към банята и вероятно към спалните.

Огънят се разгоря, Люк се изправи и изтри длани в джинсите си.

— Как ти се струва?

Тя застана до камината.

— Приятно и топло.

Останаха пред огъня да се посгреят, а после седнаха на канапето. Люк я погледна.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Той се поколеба.

— Как се чувстваш?

— Добре. Защо?

— Не знам. Отначало ми се стори разтревожена.

София замълча, не знаеше дали да отговори или не. Накрая си каза: „Защо пък не?“. Хвана го за китката и вдигна ръката му. Той разбра какво иска и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и призна:

— Марша ми каза нещо…

— За мен?

— Не. По-скоро за мен. Мисли, че прибързваме, защото аз не съм готова емоционално за това.

Той се приведе да я погледне.

— Права ли е според теб?

— Нямам представа. Това е нещо ново за мен.

Той се засмя, прегърна я по-силно и я целуна по косата.

— Ако така ще ти олекне, знай, че и за мен е ново.

* * *

Минутите се нижеха, те седяха пред камината и разговаряха тихо. От време на време някое дърво изпукваше и вдигаше фонтан от искри, обливайки стаята в уютна мека светлина.

София си мислеше, че с Люк се чувства не само спокойна, но и на правилното място. С него можеше да бъде себе си, да му каже всичко и той да я разбере. Сгушена до Люк, се удивляваше колко естествена е близостта им.

С Брайън не беше така. С него винаги се притесняваше, че не оправдава очакванията му; и по-зле — понякога се съмняваше дали изобщо го познава. Усещаше, че той носи някаква маска, отвъд която тя не успяваше да прогледне. Предполагаше, че вината е у нея, защото несъзнателно издига бариера помежду им. С Люк обаче не беше така. Имаше чувството, че го е познавала цял живот, а лекотата, с която общуваха, й показа какво й е липсвало с Брайън.

Стоплена от огъня, тя постепенно забравяше думите на Марша. Прибързано или не, Люк й харесваше. Наслаждаваше се на всяка минута с него. Не беше влюбена, ала облегната на рамото му, усещайки мекия полъх на дъха му, си представяше със странна лекота как в чувствата й постепенно настъпва промяна.

По-късно, когато отидоха в кухнята да изрежат тиквата й, съжали, че наближава краят на вечерта. Застана до Люк, който бавно, но уверено вдъхваше живот на фенера й, дълбаейки по-сложни фигури от онези, които тя правеше като дете. На плота имаше ножове с различни размери, всеки със специално предназначение, и тя наблюдаваше съсредоточено как Люк изрязва усмихнатата уста на тиквата, оформяйки устни и зъби. От време на време той се отдръпваше назад да огледа творението си. След устата се залови с очите — изряза кората, очерта ирисите и внимателно довърши останалото. Разкриви лице и бръкна в тиквата да извади изрязаните парчета.

— Ама че е лигаво! — промърмори и тя се засмя.

Той й подаде ножа и я попита дали иска да продължи нататък. Показа й къде да реже и от топлината на тялото му, притиснато до нейното, ръцете й се разтрепериха. Издокара криво-ляво носа, но едната вежда се получи по-извита от другата, придавайки налудничаво изражение на тиквеното лице.

Когато приключиха, Люк сложи малка свещ в тиквата, запали я и я изнесе на верандата. Седнаха на люлеещите се столове и пак заговориха тихо под одобрителния поглед на светещата тиква. Люк премести стола си до нейния и тя си представи как двамата седят един до друг още хиляди нощи като тази. По-късно, докато той я изпращаше до колата, й се стори, че той си е представял същото. Люк остави тиквата на предната седалка и прегърна София. Тя долови желанието, изписало се по лицето му; усещаше колко му се иска да остане, а когато устните им се сляха, разбра, че и на нея й се иска да остане. Но тази нощ още не беше готова за това. В последната му жадна целувка обаче трептеше обещание за бъдеще, което вече очакваше с нетърпение.

14.

Айра

Късното следобедно слънце залязва и аз би трябвало да се страхувам от предстоящата нощ. Но в ума ми се върти само една мисъл.

Вода, под всякаква форма. Езера. Реки. Водопади. Струя, течаща от чешмата. Течност, която да стопи съсирека, заседнал в гърлото му. Не буца, а съсирек, дошъл незнайно откъде. Расте с всяко вдишване.

Съзнавам, че сънувам. Не за инцидента с колата. Той е реален, знам. Той е единственото действително нещо. Затварям очи и се съсредоточавам, насилвайки се да си припомня подробностите. Ала жаждата ми пречи да сглобя картината. Исках да избегна междущатската магистрала — там шофьорите карат прекалено бързо — и начертах маршрут по еднолентови шосета върху карта, която открих в кухненското чекмедже. Спомням си как отбих от пътя, за да заредя гориво, и после се обърках накъде да поема. Смътно си спомням как минах край град, наречен Клемънс. По-късно осъзнах, че съм се изгубил, и поех по черен път, който ме отведе до шосе 421. Видях табелата на град, наречен Ядкинвил. Времето се влоши. Страхувах се да спра. Нищо не ми изглеждаше познато, но продължих да следвам завоите на шосето, докато се озовах на друг път, отвеждащ право в планината. Не видях номера му, но и нямаше значение, защото снегът се стелеше като пелена и се стъмняваше. Беше толкова тъмно, че не забелязах завоя. Ударих се в мантинелата, чух как металът се огъва и колата полетя по стръмнината.

А сега съм сам и никой не ме е намерил. Почти цял ден сънувах съпругата си. Рут я няма. Отдавна почина в спалнята ни и не седи до мен. Липсва ми. Липсва ми вече девет години и почти всеки ден си казвам, че аз трябваше да умра пръв. Тя щеше да живее по-добре сама, щеше да успее да продължи напред. Тя беше по-силна и по-умна от мен. За кой ли път си мисля, че от двама ни аз направих по-добрия избор. Все още се питам защо ме избра. Тя беше изключителна, аз — посредствен; мъж, чието най-голямо постижение в живота е да я обича безрезервно и това няма да се промени. Ала съм изморен и жаден. Усещам как силите ме напускат. Време е да се предам. Време е да отида при нея. Затварям очи с мисълта, че ако заспя, ще бъда с нея завинаги.

— Не умираш — прекъсва мислите ми Рут с настойчив и напрегнат глас. — Айра! Не ти е дошло времето! Забрави ли, че искаше да отидеш в Блек Маунтин? Трябва да направиш още нещо…

— Не съм забравил — прошепвам, ала дори шепотът е изтезание.

Езикът ми се струва твърде голям за устата, а бариерата в гърлото ми се разраства. Едва си поемам дъх. Искам вода, влага, нещо, което да ми помогне да преглътна. Почти невъзможно е да дишам. Опитвам се, но въздухът не ми достига и сърцето ми започва да бие като чук в гърдите.

Замайването разкривява образите и звуците около мен. Отивам си. Очите ми се затварят, подготвям се…

— Айра! — изкрещява Рут и ме сграбчва за ръката. — Айра! Чуй ме!

Дори отдалеч долавям страха й, колкото и да се старае да го скрие от мен. Смътно усещам как раздрусва ръката ми, но всъщност тя не помръдва — още един признак, че бълнувам.

— Вода — прошепвам.

— Ще намерим вода — казва тя. — Сега обаче трябва да дишаш, а за да дишаш, трябва да преглъщаш. В гърлото ти има съсирек от инцидента. Блокира пътя на въздуха. Задушава те.

Гласът й звучи приглушено и отдалеч. Не й отговарям. Чувствам се пиян, смъртно пиян. Умът ми плува, главата ми е върху кормилото, искам да заспя. Да изгубя свяст.

Рут пак разтърсва ръката ми.

— Не бива да мислиш, че няма да излезеш от тази кола! — извиква ми тя.

Макар и със замъглено съзнание, разбирам, че ръката ми не помръдва, а думите й са поредният трик на въображението ми.

— На брега си! — Усещам дъха й върху ухото си; гласът й звучи изкусително — нова тактика. Лицето й е близо, въобразявам си, че усещам допира на дългите й мигли, горещото й дихание. — 1946 е. Помниш ли сутринта, след като правихме любов? Ако преглътнеш, ще се върнеш пак там. На брега с мен. Помниш ли как излезе от стаята си? Налях ти чаша портокалов сок и ти я подадох. Ето, подавам ти я и сега.