— Спазих го и ти се постарай да го спазиш — поучаваше ме той. — Защо да мислиш само ти?

Честно казано, мама наистина бе по-умна от татко. Така и не се научи да готви — беше от жените, които не бива да бъдат допускани в кухнята — но говореше четири езика и цитираше Достоевски на руски. Свиреше класически творби на пиано. Учила във Виенския университет, когато студентките били рядкост. Татко, от друга страна, не бе посещавал колеж. И той като мен започнал от малък да работи в магазина на баща си. Най-много го биваше с цифрите и с клиентите. И пак като мен видял съпругата си за пръв път в синагогата скоро след като пристигнала в Грийнсбъро.

Тук обаче приликите свършват, защото често съм се питал дали родителите ми са били щастливи заедно. Лесно е да се посочи, че тогава времената са били други и не толкова любовта, колкото практичните съображения диктували избора на партньор. Не твърдя, че не бяха подходящи един за друг в много отношения. Родителите ми се разбираха добре и нито веднъж не съм ги чувал да се карат. Често съм се чудил обаче дали изобщо са били влюбени. Не ги видях нито веднъж да се целуват, неудобно им беше сякаш дори да се държат за ръце. Вечер татко попълваше счетоводната книга на кухненската маса, а мама седеше в дневната, разтворила книга в скута. По-късно, когато родителите ми се пенсионираха, а аз поех магазина, се надявах да се сближат. Мислех, че ще пътешестват заедно и ще разглеждат забележителности, но след първото посещение на Йерусалим татко винаги пътуваше сам. Всеки заживя своя живот, отдалечиха се отново и пак се отчуждиха. Когато наближиха осемдесетте, ми се струваше, че вече са изчерпали всички думи. Часове наред стояха в една и съща стая, без да си проговорят. Когато с Рут им гостувахме, обикновено отделяхме внимание първо на единия, а сетне на другия, а после в колата тя ме стискаше за ръката, сякаш си обещава да не стигнем дотам.

Рут винаги се тревожеше за отношенията им повече отколкото те самите се безпокояха. Родителите ми явно не изпитваха желание да хвърлят мост над бездната между тях. Чувстваха се удобно в собствените си светове. С годините татко се сближаваше все повече с потеклото си, а мама се запали по градинарството и по цели дни садеше цветя в задния двор. Татко обичаше да гледа уестърни и вечерните новини, а мама — да чете книги. И, разбира се, те винаги се интересуваха от художествените творби, които с Рут колекционирахме — изкуството, което в крайна сметка ни направи богати.

* * *

— Дълго не се върна в магазина — казах на Рут.

Отвън снегът е покрил стъклото и продължава да вали. Според канала за времето вече трябваше да е спрял, но въпреки чудесата на съвременните технологии прогнозите за времето не са безпогрешни. Още една причина каналът да ме интригува.

— Мама купи шапката. Нямахме пари за друго.

— Но си ме харесала.

— Не. Ушите ти бяха твърде големи. Харесвам деликатни уши.

Права е за ушите ми. Големи са и стърчат като татковите, но за разлика от него аз се срамувам от тях. Когато бях малко момче — на девет или на десет — взех плат от магазина, изрязах дълга ивица и цяло лято спах с лентата, увита около главата ми. Надявах се ушите ми да прилепнат към скалпа. Мама сякаш не забелязваше, когато надникваше в стаята ми, но понякога чувах татко да й шепне почти обидено: „Ушите му са като моите. Какво ми е на ушите?“.

Разказах историята на Рут малко след сватбата и тя се разсмя. Оттогава ме подкачаше понякога, но шегите й никога не звучаха подло.

— Мислех, че харесваш ушите ми. Така ми каза, когато ги целуна.

— Харесах лицето ти. Имаш мило лице, а ушите ти вървят с него. Просто не исках да те обидя.

— Мило лице?

— Да. С благи очи, сякаш виждаш само доброто у хората. Забелязах го, макар да не смееше да ме погледнеш.

— Събирах смелост да поискам разрешение да те изпратя до вкъщи.

— Не — поклаща глава тя. Образът й е замъглен, но гласът й е звънлив и младежки както тогава, когато я срещнах. — Виждах те често в синагогата, но нито веднъж не ме заговори. Дори те чаках понякога, но ти ме подминаваше безмълвно.

— Не говореше английски.

— Вече разбирах това-онова и знаех няколко думи. Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря: „Добре, Айра. Ще дойда с теб“.

Произнесе го с акцент. Като виенчанка — меко и мелодично. Напевно. С годините акцентът й избледня, но никога не изчезна напълно.

— Родителите ти нямаше да позволят.

— Мама щеше да се съгласи. Харесваше те. Майка ти й казала, че ще наследиш магазина.

— Знаех си! Винаги съм подозирал, че се омъжи за мен заради парите.

— Какви пари? Ти нямаше пари. Ако исках да се омъжа за богаташ, щях да предпочета Дейвид Ъпстейн. Баща му имаше текстилен завод. Живееха в имение.

Това също бе традиционна шега в семейството ни. Мама бе казала истината, но си даваше сметка, че никой не забогатява от един магазин. От самото начало, та до края — докато го продадох и се пенсионирах — той си остана дребен бизнес.

— Помня как ви виждах в сладкарницата на отсрещния тротоар. През лятото с Дейвид се срещахте почти всеки ден.

— Обичах кока-кола. Никога не бях опитвала.

— Аз ревнувах.

— С право. Той беше богат, красив и с изящни уши.

Усмихвам се. Приисква ми се да я видя по-добре. Тъмнината обаче ми пречи.

— Мислех, че ще се ожените.

— Той ми поиска ръката неведнъж. Отговарях му, че съм твърде млада и ще се наложи да чака, докато завърша колеж. Но го лъжех. Истината е, че вече те бях набелязала. Затова настоявах да се срещаме в сладкарницата до магазина на баща ти.

Зная го, разбира се, но обичам да ми го казва.

— Заставах пред витрината и те гледах как седиш до него.

— Забелязвах те понякога — усмихва се тя. — Дори ти помахах веднъж, но ти така и не ме покани на разходка.

— Дейвид ми беше приятел.

Това е вярно. И останахме приятели. Срещахме се с него и съпругата му Рейчъл, а Рут даваше уроци на едното от децата им.

— Нямаше нищо общо с приятелството. Страхуваше се от мен. Винаги си бил срамежлив.

— Бъркаш ме с някого. Бях общителен, привлекателен, млад Франк Синатра. Понякога се налагаше да се крия от жените, които ме преследваха.

— Забиваше поглед в земята, като вървеше. И се изчервяваше, когато ти махах. А през август замина да учиш в университета.

Учих в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния и се върнах у дома чак през декември. Видях Рут два пъти в синагогата, и двата пъти отдалеч. После се върнах в Уилямсбърг. През май се прибрах в Грийнсбъро да работя в магазина. Втората световна война вече бушуваше в Европа. Хитлер бе завладял Полша и Норвегия, бе покорил Белгия, Люксембург и Холандия и громеше французите. Във всеки вестник, във всеки разговор основната тема бе войната. Никой не знаеше дали Америка ще се включи и настроението бе мрачно. След няколко седмици войната приключи завинаги за французите.

— Ти продължаваше да се виждаш с Дейвид, когато се върнах.

— Но се сприятелих и с майка ти, докато те нямаше. Татко работеше, а ние с мама ходехме в магазина. Говорехме за Виена и за предишния ни живот. С мама изпитвахме носталгия, разбира се, но аз бях и ядосана. Не харесвах Северна Каролина. Не харесвах тази страна. Чувствах, че мястото ми не е тук. Въпреки войната част от мен копнееше да се върне у дома. Исках да помогна на семейството си. Тревожехме се за близките си.

Тя се обръща към стъклото и в тишината разбирам, че Рут мисли за бабите и дядовците си, за лелите и чичовците си, за братовчедите си. Една нощ, преди Рут и родителите й да отпътуват за Швейцария, роднините й се събрали на прощална вечеря. Сбогували се и си обещали да поддържат връзка. Някои се вълнували, но повечето смятали, че бащата на Рут се презастрахова, зарязвайки всичко в името на несигурно бъдеще. Дали им обаче няколко златни монети и през шестседмичното пътуване до Северна Каролина тези монети им осигурявали подслон и храна. Роднините им останали във Виена. През лятото на 1940 вече носели „Звездата на Давид“ и им било забранено да работят. Било късно за бягство.

Мама ми разказа за разговорите и тревогите им. И тя като Рут имаше близки във Виена, ала никой от нас не подозираше какъв ужас предстои. Рут също не знаеше, но баща й го бе предвидил. По-късно осъзнах, че не съм срещал по-прозорлив човек от него.

— По онова време баща ти изработваше мебели, нали?

— Да — отвърна тя. — Университетите не искаха да го наемат, а трябваше да ни храни. Трудно му беше. Дърводелството не му беше присърце. Отначало се прибираше у дома изтощен, със стърготини в косата и с превързани ръце. Сядаше на стола и заспиваше. Ала не се оплакваше. Разбираше, че сме щастливци. Събуждаше се, изкъпваше се и си обличаше костюма, за да си припомни какъв е бил. Докато вечеряхме, ме разпитваше какво сме учили в училище и ме изслушваше внимателно. После ме подтикваше да обмисля нещата по нов начин. „Каква е причината според теб?“ „Разбираш ли защо?“ Досещах се какво прави, разбира се. Учителят винаги си остава учител, а той беше добър педагог. Затова след войната отново стана професор. Поощряваше ме да мисля самостоятелно и да се доверявам на инстинкта си, както учеше студентите си.

Поглеждам я и си мисля колко е важно, че Рут също стана учителка, и пак се сещам за Даниъл Маккалъм.