— Мисля, че грешиш, но се радвам, че си говорим отново.

Тя си взе от яйцата.

— И аз.

* * *

За Люк денят необяснимо как се отличаваше от другите. Обикновено след закуска веднага се залавяше за работа, като отмяташе задачите една по една. Някои не търпяха отлагане — да приготви тиквите например, преди клиентите да започнат да пристигат, или да нагледа болно животно.

Времето до обяд винаги минаваше неусетно. Както и следобед. През повечето дни влизаше за вечеря в къщата с чувството, че не е успял да довърши това или онова, питайки се как са отлетели часовете.

Днешният ден не обещаваше да е по-различен. Както бе предсказала майка му, в ранчото се стекоха повече хора, отколкото в събота. Коли, пикапи и миниванове се редяха от двете страни на алеята чак до главното шосе. Навсякъде щъкаха деца. Въпреки болката в коляното той носеше тикви, помагаше на родителите да намерят децата си в лабиринта и надуваше балони с хелий. Балоните бяха новост тази година, както и хотдогът, чипсът и колата, които предлагаше майка му. Люк обаче не спираше да мисли за София и току си поглеждаше часовника, убеден, че са минали часове, а се оказваше, че са изтекли едва двайсетина минути.

Искаше да я види отново. В петък и събота й се обади и всеки път изтръпваше, докато тя му отговори. Знаеше какво изпитва към нея; проблемът бе, че не беше сигурен дали тя чувства същото. Преди да набере телефонния й номер, го обземаше страх гласът й да не прозвучи равнодушно. Опасенията му не се оправдаваха, но след като разговорът приключеше, той си го преповтаряше, измъчван от съмнения за истинските й чувства.

По-странно нещо не бе преживявал. Не беше вятърничав тийнейджър. Всъщност не помнеше някога да е бил такъв и за пръв път в живота си се чувстваше безпомощен. Знаеше единствено, че иска да е с нея и очаква с нетърпение да дойде време за вечеря.

13.

София

— Знаеш какво означава това, нали? Вечеря с майка му? — попита многозначително Марша.

Ядеше стафиди — те щяха да са закуската, обядът и вечерята й. Като много момичета в пансиона Марша или спестяваше калории за коктейлите, които ще изпие по-късно, или компенсираше излишните калории от предишната вечер.

София си връзваше косата и се готвеше да излезе.

— Означава, че ще ядем.

— Пак отбягваш темата — отбеляза Марша. — Дори не ми разказа какво сте правили в четвъртък вечерта.

— Обясних ти, че в последния момент решихме да вечеряме в японски ресторант. После отидохме в ранчото.

— Леле! Представих си най-подробно цялата нощ.

— Какво по-точно те интересува? — попита раздразнено другото момиче.

— Всичко. И понеже ти очевидно се опитваш да ме държиш в неведение, ще предположа, че двамата сте се разгорещили…

София закопча шнолата.

— Не сме. И се питам защо си толкова любопитна.

— О, не знам. Вероятно защото прехвърчаш като пеперудка из стаята? Или защото на партито в петък вечерта не изгуби ума и дума дори когато видя Брайън? А на футболния мач каубоят се обади и ти излезе да говориш с него точно когато отборът ни щеше да отбележи гол… Според мен нещата стават сериозни.

— Запознахме се преди една седмица. Няма нищо сериозно.

Приятелката й поклати глава.

— Не ти вярвам. Мисля, че го харесваш повече, отколкото признаваш. Но те предупреждавам, че може би грешиш.

София се обърна към нея. Марша изсипа последните стафиди в шепата си и смачка кутията. Хвърли я към кошчето за отпадъци, но не улучи — както обикновено.

— Току-що си приключила една връзка. Не си се възстановила. Новата ти връзка няма шанс — заяви уверено.

— Възстановила съм се. Отдавна скъсах с Брайън.

— Не толкова отдавна. А и той не се е отказал от теб. Иска да те спечели отново дори след случката в събота.

— Е, и?

— Напомням ти, че Люк е първото момче, с което излизаш след Брайън. Не ти е останало време за равносметка. Още си объркана. Помниш ли как се държеше миналата седмица? Подскачаше, щом зърнеше Брайън. И в това емоционално състояние срещна друг. Такива връзки не се получават, защото не си на себе си. Люк не е Брайън. Разбирам го. Казвам само, че след няколко месеца може би ще искаш нещо повече от „Той не е Брайън“. И ако не внимаваш, ще страдаш. Или ще страда той.

— Отивам на вечеря — възрази София. — Чудо голямо!

— Щом казваш.

* * *

Понякога София мразеше съквартирантката си. Както сега, докато пътуваше с колата към ранчото. Последните три дни беше в приповдигнато настроение, дори се забавляваше на партито и на футболния мач. Днес написа значителна част от курсовата си работа за изкуството на Ренесанса, която трябваше да предаде едва във вторник, а после, точно когато предвкусваше най-приятното, Марша си отвори устата и пося налудничавите си идеи в главата й. Знаеше със сигурност, че вече е преодоляла Брайън.

И не само това — радваше се, че са скъсали. От миналата пролет връзката им я караше да се чувства като Джейкъб Марли — призрака от „Коледна песен“, превит под тежестта на веригите, които е изковал през живота си. След като Брайън й изневери за втори път, тя се разочарова, макар да не се сбогува веднага с него. Все още беше влюбена, макар и не сляпо, невинно и всеотдайно. Дълбоко в себе си разбираше, че той няма да се промени, и не сгреши. Когато се разделиха, й се стори, че това всъщност се е случило много отдавна.

Да, после се чувстваше зле. Всеки на нейно място би се измъчвал. Излизаха почти две години; щеше да е странно, ако е безразлична. Ала повече я тревожеха обажданията му, съобщенията, преследването из университета. Не го ли разбираше Марша?

Доволна, че е обмислила всичко, София наближи ранчото с по-леко сърце. Марша говореше врели-некипели. София нямаше емоционални проблеми, а Люк беше симпатично момче, с което тепърва щяха да се опознават. Нямаше да се увлече по него. Дори през ум не й минаваше.

* * *

Когато свърна по алеята към ранчото, София още се опитваше да заглуши натрапчивия глас на съквартирантката си. Чудеше се дали да паркира пред къщата на Люк, или да продължи към фермата. Вече притъмняваше и над земята се стелеше лека мъгла. Фаровете бяха включени, но се налагаше да се привежда над кормилото, за да вижда пътя. Караше бавно, питайки се дали кучето ще се появи да я насочи. Не след дълго го забеляза пред колата. Тичаше пред нея и я поглеждаше, докато стигнаха до къщата на Люк. Паркира на същото място като предишния път. Вътре светеше. Зърна младия мъж зад един прозорец — сигурно на кухнята. Докато изключи двигателя и излезе от колата, той вече бе слязъл от верандата и вървеше към нея. Носеше джинси, ботуши и бяла риза с навити до лактите ръкави. Беше без шапка. Тя си пое дълбоко дъх да се успокои и пак й се прииска да не беше говорила с Марша. Дори в тъмнината забеляза, че той се усмихва.

— Здравей! — извика й.

Стигна до нея, приведе се да я целуне и тя долови мирис на шампоан и сапун. Целувката беше кратка — просто поздрав — но той усети колебанието й.

— Нещо те тревожи — отбеляза.

— Всичко е наред — поклати глава тя и му се усмихна, но бързо отмести поглед.

Той помълча и накрая кимна.

— Радвам се, че дойде.

Гледаше я открито, но тя осъзна, че мислите му остават загадка.

— И аз — отвърна.

Той отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба.

— Написа ли си курсовата работа?

Разстоянието помежду им й помогна да си проясни главата.

— Не цялата, но се получава добре. Как мина денят тук?

— Нормално. Продадохме повечето тикви. Останаха най-хубавите за пай.

Едва сега тя забеляза, че косата му е влажна.

— Какво ще ги правите?

— Мама ще ги консервира и после цяла година ще прави най-вкусните тиквени пайове на света.

— Звучи като нова идея за бизнес.

— Няма начин. Не защото не може, а защото мрази да се застоява в кухнята. Обича да е навън.

— Налага й се.

Известно време никой не проговори и за пръв път откакто се бяха запознали, мълчанието им изглеждаше неловко.

— Да вървим ли? — Той посочи голямата къща. — Преди малко разпалих огъня.

— Хайде — кимна тя.

Запита се дали ще я хване за ръката, но той не го направи. Остави я сама с мислите й, докато заобикаляха горичката. Мъглата се сгъстяваше и пасбищата в далечината не се виждаха. Плевнята приличаше на смътна сянка, а къщата с гостоприемно осветените си прозорци напомняше фенер с блестящи очи.

Чакълът хрущеше под краката им.

— Сега се сетих, че не знам името на майка ти. Госпожа Колинс ли да я наричам?

Въпросът явно го изненада.

— Не знам. Аз я наричам „мамо“.

— Как се казва?

— Линда.

София пробва наум двете обръщения.

— „Госпожа Колинс“ ми се струва по-добре — заключи. — Понеже я виждам за пръв път. Искам да ме хареса.