Когато захладня и аз най-сетне се прибрах, къщата бе утихнала. Изкушен от мисълта за Рут, тръгнах по коридора. Спалните бяха една срещу друга, но не знаех коя е на Рут. Поколебах се, взрян в затворените врати, но накрая се отказах и тръгнах към своята стая.

Съблякох се и си легнах. През прозорците струеше лунна светлина и посребряваше стаята. Чувах монотонния, приспивен грохот на вълните. След няколко минути се унесох.

След известно време — отначало ми се стори, че сънувам — вратата се отвори. Аз спя леко — особено след войната — и макар да различих само неясна сянка, разбрах, че е Рут. Седнах объркано в леглото и я видях да затваря предпазливо вратата. Пристъпи към леглото, развърза халата и той се свлече на земята.

След миг тя беше в леглото. Притисна се към мен и по кожата й сякаш протече ток. Устните ни се сляха, езикът й трескаво потърси моя, а пръстите ми се плъзнаха през косите и по гърба й. Знаехме, че не бива да ни чуят, и мълчанието засилваше още повече вълнението ни. Обърнах я по гръб, целунах я по лицето и осеях с трепетни целувки врата й. После се върнах към устните й, опиянен от красотата й, от магията на мига.

Правихме любов. След час се любихме отново. Прегръщах я, шепнех й колко я обичам и че друга няма да има. Рут мълчеше, но в очите и ласките й усещах ехото на моите думи. На зазоряване тя ме целуна нежно и облече халата. Отвори вратата и се обърна към мен.

— Обичам те, Айра — промълви и излезе от стаята.

Лежах буден, докато небето просветля, и си спомнях нощта. Питах се дали Рут спи, или също будува. Дали мисли за мен. Наблюдавах през прозореца как слънцето изгрява от недрата на океана — по-красив изгрев не съм виждал през целия си живот. Чух приглушените гласове на родителите й в кухнята, но не излязох от стаята си. Чух и Рут да влиза в кухнята, но почаках още малко, преди да се облека и да отворя вратата.

Застанала пред кухненския плот, майката на Рут си наливаше кафе. Рут и баща й седяха до масата. Майката на Рут се обърна и ми се усмихна.

— Спокойна ли беше нощта? — попита ме.

Постарах се да не поглеждам към Рут, но с крайчеца на окото си зърнах по устните й да пробягва мимолетна усмивка.

— Като сладък сън — отвърнах.

12.

Люк

Край арената в Ноксвил, където Люк беше яздил преди шест години, трибуните вече бяха почти пълни. Той изпита познатия прилив на адреналин, светът внезапно се смали. Чу смътно как говорителят изрежда възходите и паденията в кариерата му, усети как тълпата стихна.

Не се чувстваше готов. Ръцете му трепереха, страхът се надигаше в гърлото му и му пречеше да се съсредоточи. Под него бикът, Кросхеър, се мяташе и риеше с копита, принуждавайки го да се върне към неизбежността. Другите каубои държаха здраво въжето под него, докато Люк наместваше ремъците — самоубийствените приспособления, които използваше, откакто бе започнал да се състезава; същите, с които язди и Биг Агли Критър. Кросхеър ритна заграждението и се приведе рязко напред. Каубоите опънаха по-силно въжето. Кросхеър се лашна настрани и Люк бързо намести крака в стремената.

— Готово — кимна.

Отвориха преградата към арената, бикът сниши глава и се спусна напред със свиреп отскок. Задните му крака отскочиха нагоре. Вдигнал ръка, Люк се постара да запази равновесие. Кросхеър се завъртя наляво, но Люк предусети движението и се задържа върху гърба му. Бикът се закова за кратко на място и после смени посоката. Този път успя да изненада Люк и той залитна, но не падна. Мускулите на ръцете му се напрегнаха. Кросхеър започна отново да се върти в кръг точно когато прозвуча гонгът. Люк разкопча ремъците и скочи от гърба му. Приземи се на ръце и крака, изправи се светкавично и тръгна към огражденията, без да се обръща назад. Когато седна на трибуната, вече извеждаха Кросхеър от арената. Докато чакаше да чуе резултата си, усещаше как адреналинът бавно се оттича от тялото му. Тълпата нададе рев, щом съобщиха точките му — 81, недостатъчно за първите четири места, но достатъчно да остане в надпреварата.

Дори след като си поотдъхна, няколко минути се пита дали ще съумее да язди отново, почти парализиран от страх. Следващият бик долови напрежението му и го изхвърли от гърба си през първата половина от ездата. Докато летеше, паниката едва не го обезсили. Приземи се на едно коляно и усети остра болка под капачката, преди да се претърколи на една страна. Зави му се свят, но инстинктът му помогна пак да се измъкне невредим.

Първият му резултат го класира между първите петнайсет, колкото да язди и във финалите и да завърши на девето място.

Веднага написа съобщение на майка си, качи се в пикапа и отпътува. Върна се в ранчото малко след четири сутринта. Видя лампите в главната къща да светят и предположи, че майка му или е станала рано, или — най-вероятно — изобщо не си е лягала.

Написа й още едно съобщение и изключи двигателя, без да очаква отговор.

Както обикновено не го получи.

* * *

На сутринта, след два часа неспокоен сън, Люк докуцука до главната къща. Майка му тъкмо приготвяше закуската. Апетитно ухание на яйца с наденички и палачинки изпълваше кухнята.

— Здрасти, мамо — поздрави я той и си взе чаша за кафето.

Стараеше се да прикрива накуцването, докато вървеше, и си мислеше, че ще му трябват поне две чаши кафе да преглътне нурофена, който стискаше в шепа.

Майка му го погледна изпитателно.

— Май си пострадал — отбеляза, по-скоро загрижено, отколкото ядосано, както очакваше той.

— Нищо особено. — Люк се облегна на плота, напомняйки си да не показва, че го боли. — Коляното ми се поду малко, докато карах към къщи, това е всичко. Ще се оправи бързо.

Майка му сви устни.

— Добре — кимна накрая, свали тигана от печката и за пръв път от седмици прегърна Люк. Прегръдката продължи по-дълго от обикновено, сякаш се опитваше да навакса изгубеното време. Когато се отдръпна, забеляза тъмните кръгове под очите й и разбра, че и тя не е спала. Потупа го по гърдите. — Сядай, аз ще ти сервирам закуската.

Люк тръгна бавно към масата, за да не разлее кафето. Когато изпъна крак под масата, за да се понамести, майка му сложи чинията му и каната с кафе на масата и седна до него. В нейната чиния имаше точно два пъти по-малко храна, отколкото в неговата.

— Знаех, че ще се прибереш късно. Нахраних животните и проверих стадото.

Както обикновено не си призна, че го е чакала, а и никога не би се оплакала.

— Благодаря — каза той. — Колко души дойдоха вчера?

— Към двеста, но следобед валя и днес сигурно ще са повече.

— Остана ли нещо за зареждане?

Тя кимна.

— Хосе отхвърли част от работата, преди да се прибере вкъщи, но сигурно ще ни трябват още тикви.

Люк започна да се храни.

— Бикът ме хвърли — обади се след малко. — Така си нараних коляното. Приземих се лошо.

Майка му почука с вилица по чинията си и отвърна:

— Знам.

— Откъде?

— От Лиз, момичето от офиса на арената. Разказа ми какво е станало. Отдавна се познаваме, забрави ли?

Той се изненада и отначало не знаеше какво да каже. Лапна парче наденица и задъвка, обмисляйки как да смени темата.

— Преди да тръгна, споменах, че София ще ни гостува…

— За вечеря — кимна майка му. — Реших да изпека пай с боровинки за десерт.

— Не е необходимо.

— Вече съм го направила.

Тя посочи с вилицата към плота. В ъгъла, между шкафовете, той забеляза любимата й керамична тава, по чиито стени се бяха стекли струйки боровинков сироп.

— Кога успя?

— Снощи — отвърна тя. — Остана ми малко време, след като клиентите се разотидоха. Искаш ли да сготвя яхния?

— Не, ще изпека пържоли.

— А за гарнитура — картофено пюре и грах — додаде тя. — Ще направя и салата.

— Не е необходимо — повтори той.

— Необходимо е, разбира се. Тя ни е гостенка. А и съм опитвала твоето пюре. Ако искаш да дойде пак, по-добре аз да го направя.

Той се усмихна. Едва сега забеляза, че майка му е разтребила и почистила кухнята. Сигурно и къщата.

— Благодаря — каза. — Не се отнасяй прекалено строго с нея.

— Не съм строга. И стой изправен, когато разговаряш с мен.

Той се засмя:

— Значи най-после ми прости?

— Нищо подобно — поклати глава тя. — Ядосана съм, че участва в състезанията, но сезонът свърши. Очаквам да се вразумиш до януари. Случва се да сглупиш, но се надявам, че съм те възпитала да не постъпваш глупаво през цялото време.

Той не отговори, за да не предизвика разправия.

— София ще ти хареса — смени темата.

— Предполагам. Понеже е първото момиче, което каниш тук.

— Ейнджи също идваше.

— Тя е омъжена. А и тогава бяхте деца. Не се брои.

— Не бях дете. Завършвах гимназия.

— Именно.

Той си отряза парче от палачинката и го натопи в сиропа.