Застинах, но тя се спусна тичешком по стълбите и по пясъка, все едно е най-безгрижният човек на света. Хвърли се в обятията ми и ме лъхна миризма на сол, море и вятър — ухание, което винаги свързвам с нея и с онзи ден. Притиснах я в обятията си, попивайки с наслада усещането как тялото й докосва моето. Едва сега осъзнах колко ми е липсвала през последните три години.

— Радвам се, че дойде — прошепна ми тя.

След дългата прегръдка аз я целунах и ми се стори, че вълните ме окуражават с грохота си. Още щом устните ни се допряха, разбрах, че тя е взела решение, и светът ми се преобърна.

Не беше първата ни целувка, но ми е любимата, дори само защото се случи в момент, когато ми беше най-необходима и беляза началото на един от най-прекрасните, най-повратни периоди в живота ми.

* * *

Рут ми се усмихва в колата, красива и безгрижна в лятната рокля. Върхът на носа й е леко зачервен, косата й е разрошена от вятъра и ухае на море.

— Обичам този спомен — казва ми тя.

— И аз.

— Да, защото тогава бях млада. С гъста коса и без бръчки.

— Не се промени.

— Пфу! — махва с ръка тя. — Промених се. Остарях, а да остаряваш не е забавно. Нещата, които някога са били лесни, стават трудни.

— Говориш като мен — отбелязвам, а тя свива рамене, необезпокоена от намека, че е само плод на въображението ми.

— Бях толкова щастлива, че успя да дойдеш — връща се към спомена.

— Съжалявам, че не останах повече.

След известно време тя ми отговаря:

— Двете седмици самота ми се отразиха добре. Родителите ми явно също го разбираха. Седях на верандата, разхождах се по пясъка и вечер изпивах чаша вино. Мислех много. За мен. За нас.

— Затова се хвърли в обятията ми, когато дойдох — пошегувах се.

— Не съм се хвърлила в обятията ти — отвръща презрително тя. — Паметта ти изневерява. Слязох по стълбите и те прегърнах сдържано. Възпитана съм да бъда дама. Просто те поздравих. Въображението ти доукрасява миналото.

Възможно е. Или не е. Кой би могъл да е сигурен след толкова години? Но всъщност няма значение.

— Помниш ли какво направихме после?

Питам се дали ме изпитва.

— Разбира се — отговарям. — Влязохме вътре и поздравихме родителите ти. Майка ти режеше домати в кухнята, а баща ти печеше риба тон на задната веранда. Обясни ми, че я купил същия следобед от рибар, който тъкмо завързвал лодката си на пристана. Беше много горд. Онази вечер, надвесен над скарата, ми се стори различен… спокоен.

— Беше хубаво лято за него — съгласява се Рут. — Работеше като директор на фабриката и не му беше толкова тежко. За пръв път от години имахме достатъчно пари да си позволим ваканция. И най-вече се радваше, че ще започне да преподава отново.

— И майка ти изглеждаше щастлива.

— Въодушевлението на татко беше заразно. — Тя помълчава малко. — А и тя като мен свикна с Грийнсбъро. Харесваше й тук. Никога нямаше да се почувства като във Виена, но бе научила езика и имаше приятели. Оценяваше топлотата и щедростта на хората. Най-сетне бе започнала да възприема Северна Каролина като свой дом.

Отвън вятърът издухва ледените шушулки от клоните. Те не улучват колата, но ми напомнят къде съм. Ала сега това няма значение.

— Помниш ли колко чисто беше небето, когато вечеряхме? — питам я. — Имаше безброй звезди.

— Защото беше тъмно. Светлините на града ги нямаше. И татко го забеляза.

— Харесвам крайбрежието. Трябваше да ходим всяка година.

— Щеше да изгуби магията си, ако го виждахме всяка година — възразява Рут. — Ходехме през няколко години и всеки път ни се струваше ново, диво и свежо. А и нямахме кой знае колко време. През лятото пътувахме много. Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Чикаго, дори Калифорния. И Блек Маунтин, разбира се. Малцина имат възможност да опознаят страната като нас, а какво по-хубаво от това?

Нищо, казвам си. Знам, че е права. Домът ми е пълен със сувенири от пътешествията ни. Странно, но единственият ми спомен от крайбрежието е раковината, която намерихме на другата сутрин. Въпреки това си представям като на живо онези дни.

— Винаги ми е било приятно да вечерям с родителите ти. Баща ти сякаш знаеше всичко на този свят.

— Да — съгласява се тя. — Баща му и брат му бяха учители. Чичовците му бяха учители. Татко произхождаше от семейство на учени. Но ти също му беше интересен. Гледаше с уважение на работата ти по време на войната въпреки нежеланието ти да говориш за нея.

— Но майка ти изглеждаше по-предпазлива.

Рут замълчава, подбирайки внимателно думите. Навива около пръста си кичур коса, оглежда го и накрая проговаря:

— Тревожеше се за мен. Знаеше само колко тъгувах преди няколко месеца. Усещаше, че нещо ме притеснява, макар да продължаваме да се срещаме.

Рут говори за последствията от заболяването ми. Разкри истината пред майка си години по-късно, когато недоумението й се превърна в униние и загриженост, че не е станала баба. Обясни й деликатно, че не можем да имаме деца, като внимаваше да не хвърля цялата вина върху мен — още едно свидетелство за добротата й, за което съм й благодарен.

— Почти не продума, докато вечеряхме, но после ми се усмихна.

— Защото й предложи да измиеш чиниите.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Храната никога не ми се е услаждала толкова.

— Вкусно беше, нали? Мама купи пресни зеленчуци от крайпътна сергия и изпече хляб. А татко се оказа майстор на скарата.

— След като разтребихме, излязохме да се разходим.

— Да. Ти беше много смел онази нощ.

— Нищо подобно. Само помолих за бутилка вино и две чаши.

— Да, но мама за пръв път те виждаше в такава светлина. Притесни се.

— Но ние бяхме зрели хора.

— Именно! Тя знаеше, че мъжете имат потребности.

— А жените?

— Те също, но за разлика от мъжете не са подвластни на поривите си. Жените са цивилизовани.

— Майка ти ли го каза? — питам скептично.

— Не беше необходимо да ми го казва. Бях наясно какво искаш. Очите ти те издаваха.

— Ако си спомням правилно — обяснявам с преднамерено благоприличие, — онази вечер се държах като безупречен джентълмен.

— Да, но ми беше интересно как се стараеш да се овладяваш. Особено след като си постели сакото и двамата седнахме на пясъка да изпием виното. Океанът сякаш поглъщаше лунната светлина, а аз усещах колко ме желаеш, макар да се опитваше да не го показваш. Прегърна ме, говорехме и се целувахме, виното ме замая и…

— Беше чудесно — довършвам вместо нея.

— Да, беше чудесно. — В гласа й трепва носталгична, тъжна нотка. — Разбрах, че искам да се омъжа за теб, и колко щастливи ще бъдем заедно.

Замълчавам. Знам какво си мислеше тогава.

— Все още се надяваше, че лекарят греши.

— Казах ти, че всичко е в Божиите ръце.

— Което е същото, нали?

— Може би — отговаря тя. — Ала когато седях до теб онази нощ, усещах как Бог ми казва, че постъпвам правилно.

— Видяхме падаща звезда…

— Прекоси цялото небе. — Гласът й е изпълнен с почуда. — За пръв път виждах падаща звезда.

— Казах ти да си пожелаеш нещо.

— И аз те послушах. — Тя среща погледа ми. — И желанието ми се изпълни само след няколко часа.

* * *

С Рут се върнахме късно в къщата, но майка й беше будна. Четеше до прозореца и още щом влязохме, ни огледа изпитателно. Очите й търсеха разкопчани или накриво закопчани копчета по ризата ми, пясък в косите ни. Когато стана да ни поздрави, облекчението й беше очевидно, макар да се постара да го прикрие.

Побъбри си с Рут, а аз отидох до колата да си взема куфара. Бунгалото — като повечето край брега — беше на два етажа. Стаите на Рут и родителите й бяха на долния етаж, а майка й ме настани в спалнята точно до кухнята. Тримата поседяхме малко в кухнята и очите на Рут започнаха да се затварят. Майка й също се прозя — знак, че е време да се оттегляме. Рут не ме целуна пред майка си — родителите й още не ни бяха виждали да се целуваме — но ми пожела лека нощ и излезе. След малко майка й я последва.

Аз изключих лампите и седнах на задната веранда, наслаждавайки се на окъпаните от лунната светлина води и на вятъра в косите ми. Останах дълго навън. Мислех за Рут, за Джо Тори, за мама и татко.

Опитах се да си представя родителите си на такова място, но не успях. Никога не бяхме ходили на екскурзия — животът ни се въртеше около магазина — но дори да беше възможно, ваканцията ни нямаше да прилича на тази. Да си представя татко, надвесен над скарата с чаша вино в ръка, бе все едно да го видя на Еверест и тази мисъл някак ме натъжи. Осъзнах, че той не знае как да почива; работата и грижите обсебваха живота му. От друга страна, родителите на Рут явно се наслаждаваха на всеки миг. Удивих се колко различно възприемат те войната. Мама и татко оставаха в плен на миналото — макар и всеки по различен начин — а нейните родители не изпускаха от поглед бъдещето, вкопчени в живота. Предпочели да оползотворят благодатната си съдба, те бяха благодарни за това, което имат.