Стигнаха входа на лабиринта. Люк я поведе през него, сочейки й пътеките, отвеждащи до задънен край след няколко завоя, и другите, продължаващи по-надалеч. Лабиринтът заемаше почти цял акър — огромно пространство за децата. Стигнаха изхода и се озоваха пред купища тикви — оформени като пирамиди или струпани една върху друга. Още стотици чакаха необрани в полето.

— Това е — каза Люк.

— Не е малко. Колко време ви отне да направите всичко?

— Три дни. Но имахме и друга работа.

— Разбира се…

Тя огледа тиквите, избра си една и я подаде на Люк. Върнаха се до пикапа и той я сложи в каросерията.

Когато се обърна, София стоеше пред него. Гъстата й руса коса изглеждаше сребриста. Той хвана инстинктивно първо едната, а после и другата й ръка и думите се изплъзнаха от устата му:

— Искам да знам всичко за теб.

— Познаваш ме по-добре, отколкото мислиш. Разказах ти за семейството си, за детството си, за колежа и как искам да живея. Не остана кой знае какво за разказване.

Той поклати глава. Имаше още много и той искаше да разбере всичко.

— Защо си тук? — прошепна.

Тя се подвоуми как да отговори.

— Защото ме доведе тук?

— Имах предвид защо си с мен.

— Защото искам да съм с теб.

— Радвам се.

— Защо?

— Защото си умна. И интересна.

Тя вирна брадичка подканващо.

— Миналия път, когато каза, че съм интересна, ме целуна.

Той не отговори. Приведе се, видя как очите й бавно се затварят и когато устните им се докоснаха, се почувства като откривател, достигнал далечен бряг, за който само е чувал и си е представял. Целуна я отново и отново, и накрая опря чело в нейното. Пое си дълбоко дъх, стремейки се да овладее обзелия го трепет. Разбираше, че не я обича просто тук и сега. Знаеше, че никога няма да престане да я обича.

11.

Айра

Вече е неделя следобед. Щом се стъмни, ще съм прекарал тук повече от двайсет и четири часа. Болката ту се усилва, ту намалява, а краката ми са вцепенени от студа. Лицето ми, опряно върху волана, ме боли. Усещам как подпухва и посинява. Най-жестоко обаче ме измъчва жаждата. Гърлото ми стърже при всяко вдишване. Устните ми са пресъхнали и напукани като земя, върху която не е падала нито капка дъжд.

„Вода — мисля си непрекъснато. — Без нея ще умра. Нужна ми е. Чувам я как ме зове.“

Вода.

Вода.

Вода.

Все тази дума кръжи в ума ми и засенчва всяка друга мисъл. Никога в живота си не съм копнял за толкова обикновено нещо. Никога в живота си не съм се питал как да го намеря. Не ми трябва много. Само мъничко. Едва чаша, една капка дори би променила всичко.

Но съм като парализиран. Не знам къде е бутилката с водата и не съм сигурен дали ще успея да я отворя, дори да я открия. Страхувам се, че ако откопчая колана, ще рухна напред и ключицата ми ще се раздроби върху волана. Накрая ще се строполя на пода на колата, приклещен в капан, откъдето няма излизане. Не мога да си представя дори да вдигна глава от волана, камо ли да тършувам из колата.

Жаждата обаче е много силна. Зовът на водата е настойчив и неотменен. Обзема ме отчаяние. „Ще умра от жажда — мисля си. — Ще умра тук. И няма начин да стигна до задната седалка. Парамедиците няма да ме извадят лесно като замразена риба.“

— Що за черен хумор? — прекъсва мислите ми Рут и аз си напомням, че тя е само сън.

— Положението го изисква, нали?

— Жив си.

— Да, но докога?

— Рекордът е шейсет и четири дни. Мъжът в Швеция. Гледах го по метеорологичния канал.

— Не. Аз го гледах.

Тя свива рамене.

— Все едно.

Права е, признавам.

— Жаден съм.

— Не — казва тя. — Искам да говоря с теб. За да отвлека вниманието ти от водата.

— Като фокусник.

— Не съм фокусник. Съпруга съм ти. И искам да ме слушаш.

Подчинявам се. Поглеждам я и се отнасям. Очите ми се затварят. Сякаш плавам по течението на река. Образите се мярват и изчезват един след друг и водата ме отнася.

Рея се.

Рея се.

Накрая картината застива.

* * *

Отварям очи и примигвам. Рут отново се е променила. Този спомен обаче, за разлика от предишните, е отчетлив и ясен. Юни е, 1946. Сигурен съм, защото тогава за пръв път я видях облечена в ефирна лятна рокля. И тя като всички други след войната се преобразява. Облеклото се променя. По-късно същата година френският инженер Луи Реар ще изобрети банския костюм от две части. Гледам Рут и попивам греховната красота на изваяните й ръце. Гладката й кожа е добила орехов оттенък от седмиците, които е прекарала на крайбрежието с родителите си. Баща й заведе семейството там, за да отпразнуват официалното му постъпване на работа в „Дюк“. Беше се явявал на интервюта в няколко университета, включително в малък експериментален колеж в планините, но се бе почувствал като у дома си сред готическите сгради на „Дюк“. От есента щеше да започне пак да преподава — ярък проблясък в иначе трудната им траурна година.

След нощта в парка отношенията ни с Рут се промениха. Тя прие мълчаливо откровението ми, но когато я изпратих онази вечер, не я целунах за лека нощ. Усещах колко е зашеметена и дори тя признаваше по-късно, че през следващите няколко седмици не е била на себе си. Следващия път, когато я видях, не носеше годежния пръстен, но аз не я винях. Беше стъписана, а и се гневеше с право, че й се доверих толкова късно. След гибелта на близките й във Виена аз несъмнено й нанесох поредния жесток удар. Едно е да твърдиш, че обичаш някого, съвсем друго — да приемеш, че обичта към този човек изисква да пожертваш мечтите си. А да има деца, да създаде голямо семейство, бе придобило изцяло нов смисъл за нея след загубата на роднините й.

Разбирах го интуитивно и през следващите два месеца никой от нас не притискаше другия. Не обсъждахме връзката си, но продължихме да се виждаме от време на време — два-три пъти седмично. Водех я на кино или на вечеря, или се разхождахме из града. Често посещавахме любимата художествена галерия на Рут. Повечето творби не бяха забележителни нито като тематика, нито като изпълнение, но от време на време в някоя картина Рут съзираше нещо специално, което аз не забелязвах. Бе наследила страстта на баща си към модерното изкуство — движение, подето от художници като Ван Гог, Сезан и Гоген — и бързо различаваше влиянието на тези художници дори в посредствените творения, които разглеждаше.

Посещенията ни в галерията и дълбоките й познания за изкуството като цяло ми разкриха свят, напълно непознат досега. Понякога се питах обаче дали разговорите ни за изкуството не са средство за избягване на темата за бъдещето ни. Тези разисквания създаваха дистанция помежду ни, но аз не възразявах, копнеейки дори в такива моменти за прошка за миналото и за приемане на някакво бъдеще за нас, каквото и да е то.

Както и в онази съдбовна нощ в парка, Рут явно и досега не бе взела решение. Не се държеше студено с мен, но и не показваше желание за по-голяма близост. Затова се изненадах, когато родителите й ме поканиха да ги придружа на екскурзията им до крайбрежието.

Навярно се нуждаехме тъкмо от две седмици спокойни разходки край брега, но за съжаление аз не можех да замина за толкова дълго. Баща ми не се отделяше от радиото в задната стаичка и аз бях по-зает от всякога в магазина. Безработни ветерани идваха да купуват костюми, които не бяха по джоба им, с надеждата да си намерят работа. Компаниите обаче подбираха предпазливо и влезеха ли тези отчаяни мъже в магазина, аз си представях Джо Тори и Бъд Рамзи и се стараех да им помогна. Убедих татко да заредим магазина с евтини костюми с дребни дефекти, които мама поправяше безплатно. Слухът за разумните ни цени се разнесе бързо и макар вече да не работехме в събота, продажбите се увеличаваха всеки месец.

Все пак успях да убедя родителите си да ми заемат колата, за да посетя семейството на Рут в края на ваканцията им. В четвъртък сутринта поех на дълъг път, последния час от който прекарах, шофирайки по пясък. В годините след войната крайбрежието на Северна Каролина притежаваше дива, необуздана красота — откъснато от другата част на щата, населено от кореняци, живели тук поколения наред и прехранващи се от морето. Туфи остра трева никнеха по обветрените дюни, дърветата приличаха на несъразмерни детски творения от глина. Тук-там виждах диви коне, които надигаха глави да ме погледнат и размахваха опашки да прогонят мухите. Океанът бучеше от едната ми страна, от другата се издигаха дюните. Аз смъкнах стъклата, вдишвах дълбоко соления въздух и се питах какво ме чака, когато стигна целта си.

Когато най-сетне свърнах в песъчливата алея, слънцето залязваше. Започваше шабат. За моя изненада Рут ме посрещна на верандата боса и със същата рокля, с която е облечена сега. Гледах я и си мислех колко сияйна изглежда. Косата й се спускаше свободно по раменете, усмивката й сякаш криеше тайна, предназначена само за двама ни. Помаха ми и дъхът ми секна при вида на миниатюрния диамант, проблясващ в лъчите на залязващото слънце — годежният пръстен, който не носеше от месеци.