— Бих те завел и сега, но сигурно е заспала. Ляга си рано. Но ще бъда тук в неделя, ако искаш да наминеш.

— Да ти помагам да влачиш тиквите?

— По-скоро за вечеря. Както казах, през деня ще сме много заети.

— Ще дойда, стига майка ти да няма нищо против.

— Няма.

— Кога?

— Към шест.

— Чудесно… Между другото, къде е лабиринтът, за който спомена?

— Близо до нивата с тиквите.

София се намръщи.

— Минахме ли оттам онзи ден?

— Не — поклати глава той. — По-близо е до главното шосе. В съседство с коледните елхи.

— Защо не я видях, когато идвахме насам?

— Не знам. Понеже е тъмно, предполагам.

— Лабиринт на ужасите ли е? С плашила, паяци и прочее?

— Разбира се, но не е чак толкова страшен. За малките деца е. Веднъж татко попрекали и няколко деца се разплакаха. Оттогава внимаваме да не ги плашим. Има много паяци, призраци, плашила, но изглеждат дружелюбни.

— Може ли да отидем?

— Ще ти го покажа, разбира се. Но имай предвид, че за големите е различно, защото виждат над балите. — Той махна с длан, за да прогони комарите. — Между другото, не отговори на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— За връзките? — уточни той.

Тя намести одеялото.

— Преди смятах, че разбирам главното. Искам да кажа… мама и татко са женени отдавна и мислех, че знам какво правя. Но май не съм научила най-важното.

— И то е?

— На първо място да избираш добре.

— Как разбираш, че си направил добър избор?

— Ммм… — поколеба се тя. — Точно това е сложното. Но според мен като за начало трябва да се търси общото. Споделените ценности например. За мен беше важно Брайън да ми е верен, а той очевидно се придържаше към друга ценностна система.

— Поне успяваш да го погледнеш откъм смешната страна.

— Лесно е да се шегуваш, когато вече ти е все едно. Не мога да кажа, че не страдах, защото ще излъжа. Миналата пролет разбрах, че ми е изневерил с поредното момиче, и седмици наред не можех да се храня. Отслабнах със седем килограма.

— Нямаш седем излишни килограма.

— Знам, но какво можех да направя? Някои намират утеха в храната, когато са потиснати. Аз съм различна. Миналото лято се прибрах вкъщи и мама и татко се паникьосаха. Мернех ли се пред очите ми, настояваха да хапна нещо. Още не съм си възстановила нормалното тегло. Е, не беше лесно да се храня и когато започна учебната година…

— Радвам се, че вечеря с мен.

— С теб се чувствам спокойна.

— Макар да нямаме кой знае колко общо помежду си?

Още щом изрече думите, се притесни София да не долови тревогата му, но тя сякаш не я забеляза.

— Имаме повече общо, отколкото смяташ. Родителите ни си приличат в много отношения. Живели са дълго заедно, работили са упорито да развият семейния бизнес и са очаквали децата да помагат. Моите родители държаха да уча усърдно, баща ти е искал да станеш първокласен ездач на бикове. И двамата сме оправдали надеждите им. И двамата сме плод на възпитанието на родителите си и според мен това няма да се промени.

Изненада го необяснимото облекчение, което предизвика у него отговорът й.

— Искаш ли да видиш лабиринта? — попита я.

— Първо да си допием бирите. Тук е красиво, не ми се тръгва още.

Отпиваха бавно от бутилките, разговаряха и съзерцаваха лунната пътека през водите. Прииска му се да я целуне отново, но устоя на изкушението. Замисли се над думите й, че наистина ги свързва нещо. Надяваше се да е права и това да я доведе отново в ранчото.

След малко разговорът им премина в спокойно мълчание и Люк осъзна, че няма представа за какво мисли София. Посегна инстинктивно към нея и тя безмълвно улови ръката му.

Захладня и звездите заблещукаха като кристали. Той ги погледна, после се обърна към София и палецът й нежно заочертава контурите на ръката му. В този момент той разбра със сигурност, че се влюбва в нея и няма сила на света, която да го предотврати.

* * *

Докато прекосяваха нивата с тиквите, Люк продължаваше да държи ръката й. Този обикновен жест някак си му се струваше по-важен, не толкова мимолетен като предишните им целувки. Представи си как занапред ръката й е винаги в неговата, когато вървят заедно, и тази мисъл го стъписа.

— За какво си мислиш?

Отговори й след няколко крачки:

— За много неща.

— Казвал ли ти е някой колко си уклончив?

— Притеснява ли те това?

— Още не съм решила — стисна ръката му тя. — Но щом разбера, ще ти кажа.

— Лабиринтът е ей там — посочи той. — Но първо ще ти покажа тиквите.

— Може ли да си избера една?

— Разбира се.

— Ще ми помогнеш ли да я издълбая за Хелоуин?

— Ще я издълбаем след вечерята. Вече съм майстор.

— Нима?

— Тази седмица издълбах петнайсет-двайсет. Страховити, усмихнати, всякакви.

Тя го погледна одобрително.

— Очевидно притежаваш много таланти.

Той разбра, че го подкача, но шегата му хареса.

— Благодаря.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с майка ти.

— Ще ти допадне.

— Каква жена е тя?

— Да речем, че не е дама в рокля на цветя и с перлена огърлица. Представи си я по-скоро в джинси, ботуши и слама в косата.

София се усмихна.

— Ясно… Нещо друго?

— Мама не се плаши от нищо. Когато нещо трябва да се направи, го прави. Очаква същото и от мен. Не търпи глупости. И е издръжлива.

— Логично е. Животът тук не изглежда лесен.

— Искам да кажа… наистина е силна жена. Не обръща внимание на болежките, никога не се оплаква, не хленчи, не плаче. Преди три години падна от коня и си счупи китката. И знаеш ли какво направи? Не каза нищо, работи до края на деня, сготви вечерята и после отиде с колата в болницата. Не разбрах какво става, докато на другия ден не видях гипса.

София стъпи върху плетеница от ластуни, заобикаляйки внимателно тиквите.

— Напомни ми да се изявя в най-добрата си светлина.

— Няма страшно. Тя ще те хареса. Двете си приличате повече, отколкото си представяш. — Тя го погледна въпросително и той продължи: — Умна жена е. Била отличничка в гимназията. Чете и сега, води счетоводството на ранчото и следи всички новости в бизнеса. Изразява открито мнението си, но е по-критична към себе си, отколкото към другите. Единственият й недостатък е слабостта й към мъжете с каубойски шапки.

София се засмя.

— И аз ли имам слабост към каубоите?

— Не знам. Ти кажи.

Тя не отговори.

— Майка ти явно е удивителна жена.

— Да — кимна той. — И кой знае, ако е в настроение, току-виж ти разказала някоя от нейните истории. Умее да разказва увлекателно.

— Какви са историите й?

— Всякакви. Но винаги ме карат да се замисля.

— Разкажи ми една — помоли София.

Той спря, клекна до една тиква и я обърна.

— Добре… След като спечелих Националния гимназиален шампионат по родео…

— Чакай — прекъсна го тя. — Искаш да кажеш, че тук организират гимназиални състезания по родео?

— Не само тук. Защо?

— В Ню Джърси няма такива състезания.

— Има, разбира се. Състезателите са от всички щати. Единственото условие е да си гимназист.

— И ти победи?

— Да, но не това е важното. — Той се изправи и пак я хвана за ръката. — След като спечелих състезанието — за пръв път, не за втори — задърдорих какви цели съм си поставил, какво искам да постигна и, разбира се, татко кимаше доволно. Мама обаче започна да разтребва масата и след малко прекъсна фантазиите ми, за да ми разкаже история. Запечатала се е завинаги в паметта ми.

— Каква е тя?

— Млад мъж живее в порутена къщурка на брега на морето и всеки ден излиза с лодката си в океана не само защото трябва да се храни, но и заради умиротворението, което изпитва в морето. Иска обаче да заживее по-добре и работи упорито. Донася все по-богат и по-богат улов. Купува си по-голяма лодка, за да печели още повече. После купува втора и трета лодка. Бизнесът му процъфтява и постепенно се сдобива с цяла флота. Богат е, преуспял е, с голяма къща, но напрежението да управлява компанията си казва думата. Осъзнава, че най-голямото му желание е да се пенсионира и да заживее в скромна къща край брега, където да лови риба с най-обикновена гребна лодка. Иска да си спомни умиротворението и задоволството, което е изпитвал на младини.

София наклони глава.

— Майка ти е мъдра жена. Има дълбока истина в тази история.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Според мен поуката е колко рядко си дават сметка хората, че нищо не е точно такова, каквото изглежда.