Той усещаше как е насочила цялото си внимание към него и попива всяка подробност. Всичко — от непринудения й смях до лекия й, но доловим акцент — го очароваше и привличаше. Нещо повече — успяваше да й покаже истинското си лице въпреки различията помежду им. С нея забравяше бързо тревогите за ранчото. И за майка си. Или какво ще се случи, ако планът му не проработи.

Погълнат от мисли, не забеляза веднага, че тя го гледа напрегнато.

— За какво мислиш? — попита го.

— Защо?

— Стори ми се… притеснен.

— Не съм.

— Сигурен ли си? Надявам се да не е от анагото.

— Не, просто мислех какво трябва да свърша, преди да замина.

Тя сбърчи чело.

— Добре — кимна. — Кога тръгваш?

— Утре следобед — отговори той, благодарен, че не настоява за обяснение. — Ще пренощувам в Ноксвил, а в събота през нощта поемам обратно насам. Ще бързам, понеже през почивните дни ще продаваме тикви. Днес подготвих повечето неща за Хелоуин. С Хосе построихме дори голям лабиринт от бали слама. Стичат се обаче много хора и на мама й трябва помощ.

— Затова ли ти се сърди? Защото няма да си в ранчото?

— Донякъде — отвърна той, побутвайки джинджифила в чинията си. — Сърди ми се, защото яздя бикове.

— Не е ли свикнала? Или се притеснява, че Биг Агли Критър те е наранил?

— Мама — подхвана той, подбирайки грижливо думите — се тревожи, че ще ме сполети нещо лошо.

— Но се е случвало да пострадаш и преди?

— Да.

— Криеш ли нещо от мен?

Той не отговори веднага. Остави пръчиците на масата и каза:

— Когато му дойде времето, ще ти разкажа. Съгласна ли си?

— Ами ако попитам майка ти?

— Първо трябва да се запознаете.

— Е, нищо не ми пречи да намина в събота.

— Добре. Но се приготви за здрава работа. Ще носиш тикви цял ден.

— Имам мускули.

— Носила ли си тикви цял ден?

Тя се облакъти на масата.

— Разтоварвал ли си пикап, пълен с месо и наденички? — Люк не й отговори и тя го изгледа победоносно. — Виждаш ли! Имаме нещо общо! И двамата не се плашим от работа.

— И двамата яздим коне.

Тя се усмихна.

— Да. Как ти се стори сушито?

— Не е зле.

— Май би предпочел свинска пържола.

— Всеки ден мога да ям свинска пържола. Един от специалитетите ми е.

— Умееш да готвиш?

— На скарата. Татко ме научи.

— Някой ден ще ми покажеш.

— Ще ти приготвя каквото поискаш. Хамбургери, печено месо.

Тя се приведе по-напред.

— А сега? Искаш ли да рискуваме и да отидем на колежанско парти? Вече са в разгара си.

— Ами Брайън?

— Ще отидем на парти някъде, където той не ходи. И няма да стоим дълго. Може обаче да се наложи да свалиш шапката.

— Съгласен съм, ако ти искаш.

— Аз мога да отида винаги. Питах дали на теб ти е интересно.

— Какво представлява партито? Музика, колежаните пият и тъй нататък?

— Горе-долу.

Той помисли секунда и поклати глава.

— Не ме привлича — призна.

— И аз така си помислих. Да се разходим ли из кампуса?

— По-добре да го отложим. За да имам повод пак да те видя.

Тя прокара показалец по ръба на чашата си с вода.

— Къде да отидем тогава?

Той не отговори веднага и за пръв път се запита колко ли различно щеше да е всичко, ако не бе решил да започне да язди отново. Майка му не беше доволна, а и той самият не беше сигурен дали идеята е добра, но пък така срещна момиче, което знаеше, че никога няма да забрави.

— Пътува ли ти се? Има едно място, където няма да срещнеш познати. Тихо е, но е красиво нощем.

* * *

В ранчото луната къпеше света в сребърна светлина. Двамата слязоха от пикапа и кучето — неясна сянка в мрака — се втурна към тях изпод верандата и спря до София, сякаш ги е очаквало.

— Не те разочаровах, надявам се — каза Люк. — Не знаех къде другаде да те заведа.

— Досетих се, че ме водиш тук. — Тя се наведе да погали кучето. — Щях да ти кажа, ако ми е неприятно.

Той посочи къщата.

— На верандата ли да седнем, или на едно красиво място край езерото?

— Защо не край реката?

— Вече я видя.

Тя се огледа и после се обърна към него:

— На сгъваеми столове в пикапа ли ще седим пак?

— Разбира се — кимна той. — Повярвай ми, не би предпочела да седнеш на земята. Пасбище е.

Той погледна кучето, което кръжеше около краката й.

— Ще вземем ли и него? — попита.

— Кучето ще ни последва, независимо дали искам да дойде или не.

— Тогава да вървим на езерото.

— Само ще взема нещо от къщата…

Той се върна бързо с малка хладилна чанта и одеяла. Натовари ги в пикапа, качиха се и двигателят се съживи с рев.

— Пикапът ти ръмжи като танк — надвика тя шума.

— Харесва ли ти? Преработих ауспуха. Специално му сложих втори заглушител.

— Шегуваш се. Кой прави такива неща?

— Аз — отвърна той. — И мнозина други.

— Които живеят в ранчо, предполагам.

— Не само. Ловците и рибарите също го правят.

— Иначе казано, всички, които имат пушки и обичат да са сред природата.

— Има ли други хора?

Тя се усмихна, а той потегли на заден ход, излезе на пътя и заобиколи къщата. В дневната светеше и Люк се запита какво ли прави майка му. После се замисли какво да разкрие пред София и какво — не.

За да си проясни ума, свали стъклото и облегна лакът на ръба. Пикапът заподскача напред и той видя как вятърът развява русата коса на София. Тя се взираше през стъклото, потънала в спокойно мълчание.

Пред пасбището Люк скочи от колата и отвори портата. Вкара пикапа вътре и пак я затвори. Включи фаровете и потегли бавно, за да не поврежда тревата. Спря близо до езерото, паркира пикапа с предницата назад — както на родеото — и изключи двигателя.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я. — На пасбище сме, както казах.

Смъкна стъклото и пусна радиото. Помогна на София да се качи в каросерията на пикапа и разпъна столовете. После, както преди по-малко от седмица, двамата се настаниха в каросерията. Този път на краката на момичето беше наметнато одеяло. Люк бръкна в хладилната чанта и извади две бири. Отвори и двете и подаде едната на София. Погледна я как отпива.

Пред тях езерото беше като огледало, отразяващо месечината и звездите. Кравите се бяха скупчили на отвъдния бряг и белите им шии просветваха в мрака. От време на време някоя измучаваше и звукът се понасяше над водата, смесвайки се с квакането на жабите и песента на щурците. Миришеше на трева и пръст.

— Красиво е тук — прошепна София, омагьосана от девствената природа.

Той си помисли, че по същия начин би описал нея, но замълча.

— Прилича на поляната край реката — добави тя. — Но е по-открито.

— Да — кимна той. — Но там ходя, когато искам да си спомня за татко. Тук идвам да мисля за други неща.

— Например?

Застиналата повърхност на езерото отразяваше небето като огледало.

— За какво ли не. Животът. Работата. Отношенията ми с жените.

Тя го стрелна с очи.

— Мислех, че нямаш сериозна връзка.

— Затова размишлявам.

Тя се засмя.

— Връзките са сложно нещо. Аз съм млада и наивна, разбира се, не знам кой знае колко.

— Ако те помоля за съвет…

— Ще ти отговоря, че има по-опитни съветници. Майка ти, да речем.

— Може би… Тя се разбираше добре с татко. Особено след като той се отказа от родеото и започна да й помага повече в ранчото. Ако бе продължил да се състезава, не съм сигурен дали щяха да се справят. Трудно й беше сама да се грижи за мен. Убеден съм, че му е казала точно това. И той се отказа. Когато го питах, отговаряше кратко, че бракът им с мама е по-важен от ездата.

— Явно се гордееш с нея.

— Да. И двамата ми родители се трудеха усърдно, но тя положи основите. Когато го наследи от дядо, ранчото беше много западнало. Пазарът на добитък е доста непостоянен. Има години, когато не се печели почти нищо. На нея й хрумна да се съсредоточим върху растящия интерес към екологично чистото говеждо. Тя се качваше в колата и обикаляше щата да раздава брошури и да разговаря със собствениците на ресторанти. Без нея „Колинс Бийф“ нямаше да съществува. На теб може би не ти говори нищо, но любителите на качествено говеждо в Северна Каролина ни ценят.

— Ще се радвам да се запозная с нея — каза София, вперила очи в къщата в далечината.