— Имаш предвид раздразнителна?

— Не, имам предвид, че току ме докосваше по ръката, докато разговаряхме.

Тя се засмя.

— Така се държи с всички мъже. Най-голямата кокетка на света.

— Знаеш ли какво ми каза? Още преди да вляза в пансиона?

— Страхувам се да попитам.

— Каза ми: „Чух, че си целунал приятелката ми“.

„Нищо чудно“ — помисли си София.

— Такава си е. Казва каквото мисли. Без задръжки.

— Но ти я харесваш.

— Да — кимна София. — Харесвам я. Взе ме под крилото си. Смята ме за малко… наивна.

— Права ли е?

— Донякъде — призна тя. — Преди да дойда в „Уейк“, не съм имала приятел. В гимназията работех и не ми оставаше време за купони и прочее. Не съм отшелничка, разбира се, знам какво правят хората в почивните дни. Дочувах, че съучениците ми пробват наркотици, правят секс и така нататък, но слуховете не ме вълнуваха особено. Не го бях виждала с очите си. През първия семестър в колежа се стъписах колко е открито всичко. Момичетата в пансиона разказваха как свалят момчета, с които току-що са се запознали. И досега не съм сигурна какво точно имат предвид, защото всеки влага различен смисъл — за някои е просто флирт, за други означава секс, а за трети нещо по средата. През първата година си блъсках доста главата да разгадая историите им. — Той се усмихна и тя продължи: — Студентският живот като цяло не оправда очакванията ми. През цялото време се организират купони, а за мнозина забавлението е равнозначно на алкохол, наркотици и прочее. Признавам, че един-два пъти и аз прекалих с пиенето, прилоша ми и повръщах. Дори припаднах в банята. Не се гордея с това, но някои студенти прекарват така всички почивни дни. Навсякъде — и в пансиона, и в апартаменти извън кампуса. Аз обаче не си падам по такива забавления и мнозина, включително Марша, ме смятат за наивна. Не си падам и по флиртовете, та ми лепнаха и етикета „пуританка“. Марша например недоумява кому е нужен истински приятел в университета. Винаги повтаря, че последното, което иска, е сериозна връзка.

Той посегна към пръчиците.

— Сещам се за неколцина, които биха се заинтригували от момиче като нея.

— Всъщност тя по-скоро говори така, но не съм сигурна, че го мисли. Според мен иска нещо по-истинско, но не знае как да намери мъж, който да споделя чувствата й. В колежа такива момчета не се срещат под път и над път. А и как иначе, след като момичетата нямат претенции? Така де… разбирам да правиш секс, ако си влюбен, но не и с някой почти непознат. Какъв е смисълът? Изглежда много евтино.

Тя замълча, осъзнала с изненада, че за пръв път признава това.

Люк въртеше замислено пръчиците и прокарваше пръсти по грапавите краища, където ги бе разделил. После се приведе напред и каза:

— Ако питаш мен, думите ти звучат зряло.

Тя вдигна смутено менюто.

— Да знаеш, че не е необходимо да си поръчваш суши, ако не искаш. Предлагат и пилешко, и говеждо терияки.

Люк разгледа менюто.

— Ти какво ще поръчаш?

— Суши — отговори тя.

— Къде се научи да го харесваш?

— В гимназията. Една от най-добрите ми приятелки беше японка. Разказваше ми как ходела в един страхотен ресторант в Еджуотър, когато й се прииска хубава японска храна. Колкото и да е вкусна храната в закусвалнята, омръзва. Един ден отидох с нея и японската кухня ми допадна. Понякога, когато учехме заедно, отивахме с колата й в Еджуотър. Съвсем неугледен ресторант, но му станахме редовни клиенти. Оттогава от време на време ми се приисква да хапна суши. Като тази вечер.

— Разбирам — кимна той. — В гимназията се състезавах на щатското изложение на прасета и винаги хапвах пържени бъбречета на панаира.

Тя го изгледа учудено.

— Сравняваш суши с пържени бъбречета?

— Опитвала ли си пържени бъбречета?

— Звучи противно.

— Докато не опиташ, не ти е позволено да коментираш. Вкусни са. Е, ако прекалиш, може да получиш сърдечен удар, но от време на време си струва да се поглезиш. Ако искаш да разнообразиш менюто в семейната закусвалня, препоръчвам ти пържените бъбречета.

Отначало не й хрумна никакъв отговор. После каза сериозно:

— Никой на Североизток не е вкусил такова нещо.

— Ще се изненадаш, когато хората започнат да се редят на опашка.

Тя поклати леко глава и пак разлисти менюто.

— Изложение на прасета, а?

— Участвам от малък.

— Какво представлява всъщност? Чувала съм, но не знам нищо.

— Идеята е да се поддържа традицията, да се възпитава отговорност и прочее. Но по-скоро се изисква да си избереш добро прасенце. Оглеждаш родителите му, ако е възможно, или техни снимки, после преценяваш от кое прасенце ще излезе подходящ изложбен екземпляр. Трябва ти прасе без много тлъстина и без недостатъци. После го отглеждаш една година. Храниш го, грижиш се за него като за домашен любимец.

— Нека позная. Наричал си всички Прасе.

— Не. Първото се казваше Едит, второто Фред, а третото Маги. Мога да продължа нататък, ако те интересува.

— Колко си отглеждал?

Той забарабани с пръсти по масата.

— Девет. Започнах от трети клас и продължих до първата година в гимназията.

— А къде се състезаваш, когато пораснат?

— На щатския панаир. Съдиите ги оглеждат и решават кого да наградят.

— И ако спечелиш?

— Получаваш специална лента. Но победител или не, накрая продаваш прасето.

— Какво става с него?

— Каквото става с повечето прасета. Колят ги.

Тя примигна.

— Отглеждаш го, даваш му име, грижиш се за него цяла година и после го продаваш, за да го убият?

Той я изгледа учудено.

— Какво друго може да се направи с едно прасе?

Тя замълча объркано.

— Знай, че никога, никога досега не съм срещала човек като теб — поклати глава най-сетне.

— Мога да кажа същото за теб — отвърна той.

10.

Люк

Дори след като изчете цялото меню, Люк се чудеше какво да поръча. Би могъл да избере нещо безопасно — пиле или говеждо, както спомена София — но не искаше. Беше чувал как превъзнасят сушито и знаеше, че трябва да опита. Животът е опит, нали? Само дето нямаше и най-малка представа на какво да се спре. Суровата риба си беше сурова риба и снимките не му помагаха никак. На пръв поглед изборът се свеждаше до червеникава, розовеникава или белезникава риба с неизвестен вкус.

Погледна към София над менюто. Беше си сложила малко повече спирала и червило от деня в ранчото. Напомняше му вечерта, когато я видя за пръв път. Струваше му се невероятно, че я е срещнал едва преди седмица. Макар и любител на естествената красота, призна, че гримът придава изтънченост на чертите й. Докато вървяха към масата, доста мъже се обърнаха да я проследят с погледи.

— Каква е разликата между нигири-суши и маки-суши? — попита той.

София продължаваше да разглежда менюто. Вече бе поръчала на сервитьорката две японски бири „Сапоро“ — по една за двамата. Люк се чудеше каква ли ще е на вкус.

— Нигири означава, че рибата се сервира върху подложка от ориз — обясни тя. — Маки означава, че е завита във водорасло.

— Водорасло?

— Вкусно е — намигна му. — Ще ти хареса.

Той сви устни, неспособен да скрие съмненията си. Хората зад витрината очевидно се наслаждаваха на вечерята и боравеха сръчно с пръчиците. С тях поне нямаше проблем — беше се усъвършенствал с китайската храна в картонени кутии, обичайната му прехрана по пътищата.

— Поръчай ми нещо — реши той и остави менюто. — Ще ти се доверя.

— Добре — съгласи се тя.

— Какво ще опитам?

— Няколко неща. Анаго, ахи, хамачи…

Той вдигна бутилката да отпие.

— Звучи ми като безсмислена скоропоговорка.

— Анаго е змиорка — поясни тя.

Бутилката застина във въздуха.

— Змиорка?

— Ще ти хареса — увери го весело.

Сервитьорката дойде и София изстреля поръчката като експерт. После разговорът им потече непринудено, прекъснат само от появата на храната. Люк й описа накратко детството си, което въпреки работата в ранчото беше сравнително типично. Гимназиалните му години включваха участие в отбора по борба, обичайните балове и няколко паметни партита. Разказа й как през лятото той и родителите му тръгвали с конете към планините край Буун и оставали там няколко дни — това били единствените им семейни ваканции. Обясни й как тренирал на механичния бик и как баща му усъвършенствал машината да го мята по-рязко насам-натам. Упражнявал се още в основното училище, като баща му критикувал всяко негово движение. Спомена от какви травми е страдал през годините и колко е бил нервен на финалите на състезанията — веднъж се надпреварвал за първото място, но завършил трети. София го слушаше съсредоточено и от време на време му задаваше въпроси.