— Затова го казах — усмихва се тя. — За да видя изражението ти. И за миг старият Айра се върна. Вече не се страхувах, че си изчезнал завинаги.

— Но не ме помоли да те изпратя до вкъщи.

— Не беше готов. У теб продължаваше да тлее гняв. Затова ти предложих да се срещаме веднъж седмично в сладкарницата както преди. Трябваше ти време, а аз нямах нищо против да почакам.

— Известно време. Не цяла вечност.

— Да. В края на февруари вече се питах дали ще ме целунеш отново.

— Исках — признавам. — Всеки път, когато бяхме заедно, ми се искаше да те целуна.

— Усещах го и това ме объркваше. Недоумявах какво не е наред, какво те възпира, защо не ми се доверяваш. Ти явно не разбираше, че ще те обичам въпреки всичко.

— Не разбирах. Затова мълчах.

* * *

Накрая й разказах, разбира се. Бе студена вечер в началото на март. Обадих й се вкъщи и я помолих да се срещнем в парка, където се бяхме разхождали стотици пъти. Не мислех да й разказвам. Убеждавах се, че се нуждая само от приятел, с когото да поговоря, понеже атмосферата у дома ме потискаше.

Бизнесът на татко процъфтяваше и щом войната приключи, той започна пак да продава мъжки костюми. Шевните машини изчезнаха; на тяхно място отново се появиха закачалките с костюми и всеки случаен минувач би сметнал, че магазинът е същият като преди войната. Но той се бе променил. Татко бе променен. Вместо да посреща клиентите на прага, той прекарваше следобедите в задната стая, слушаше новините по радиото и се опитваше да проумее лудостта, причинила смъртта на хиляди невинни хора. Говореше само за това; Холокостът се превърна в основна тема на вечеря, запълваше и всяка свободна минута. Колкото повече говореше татко, толкова повече се вглъбяваше мама в шиенето. За татко темата оставаше абстрактна, а за нея — понеже и тя като Рут бе изгубила много приятели и роднини — бе дълбоко лична и мъчителна. Противоположните им реакции на потресаващите събития бяха предвестник на паралелния живот, който родителите ми започнаха да водят по-нататък.

Като техен син аз се стараех да не вземам страна. Изслушвах татко, а пред мама мълчах. Когато бяхме заедно обаче, понякога ми се струваше, че сме забравили какво означава да бъдем семейство. Не ми олекна, че татко придружаваше мама в синагогата; задушевните ми разговори с нея останаха в миналото. Когато татко ме уведоми, че ще ме направи партньор в бизнеса — тоест, тримата щяхме да бъдем заедно през цялото време — се отчаях, че повече няма да намеря изход от унинието, завладяло живота ни.

— Мислиш за родителите си — казва ми Рут.

— Винаги се отнасяше мило с тях — отбелязвам аз.

— Обичах майка ти. Въпреки разликата във възрастта тя беше първият ми истински приятел в тази страна.

— А татко?

— Обичах и него. Как иначе? Нали бяхме роднини?

Усмихвам се, спомнил си как през последните години тя бе по-търпелива към него от мен.

— Може ли да те попитам нещо?

— Може да ме питаш за всичко.

— Защо ме чакаше? Дори след като спрях да ти пиша? Казваш, че си ме обичала, но…

— Пак ли се връщаме на това? Чудиш се защо те обичах?

— Можеше да имаш всекиго.

Тя се привежда към мен и изрича нежно:

— Така и не преодоля този проблем, Айра. Не виждаш у себе си онова, което другите виждат у теб. Мислиш, че не си красив, но като млад беше много красив. Мислиш, че не си достатъчно умен и интересен, но си… Това, че не съзнаваш качествата си, всъщност е част от чара ти. Винаги оценяваш високо другите. И мен. Караше ме да се чувствам неповторима.

— Но ти си неповторима! — настоявам.

Тя разперва доволно ръце.

— Ето! Виждаш ли! — засмива се. — Чувствата ти са дълбоки, загрижен си за другите и не само аз го знам. Приятелят ти Джо Тори го е усетил. Сигурна съм, че затова е излизал толкова често с теб. Мама също го усещаше и ме окуражаваше, когато смятах, че съм те изгубила. И двете разбирахме, че мъжете като теб са рядкост.

— Радвам се, че дойде онази вечер. Нуждаех се от теб.

— И проумя, още щом тръгнахме един до друг в парка, че най-сетне си готов да ми кажеш истината. Цялата истина.

Кимвам. В едно от последните си писма й бях разказал накратко за бомбардировката на Швайнфурт и за Джо Тори. Споменах, че са ме ранили и за инфекцията, която последва, но не споделих всичко. Онази нощ обаче започнах от самото начало. Разказах й всяка подробност и не скрих нищо. Седнала на пейката, тя ме слушаше безмълвно.

После ме прегърна и чувствата ме заляха като вълна. Тихите й утешителни думи съживяваха спомените, които дълго се бях опитвал да погреба.

Не знам кога бурята у мен най-сетне стихна, но бях изтощен до краен предел. Още не бях разкрил обаче едно нещо, което дори родителите ми не знаеха.

В колата Рут мълчи. Разбирам, че си спомня какво й казах в онази нощ.

— Обясних ти, че се разболях от заушка. Лекарят не помнеше по-тежък случай. Обясних ти какво ме предупреди.

Тя не продумва, но очите й се насълзяват.

— Предупреди ме, че заушките причиняват безплодие — продължавам. — Затова исках да се разделим. Знаех, че ако се омъжиш за мен, вероятно няма да имаме деца.

9.

София

— И после какво? — попита Марша. Стоеше пред огледалото и си слагаше спирала на миглите, докато София й разказваше за деня в ранчото. — Не ми казвай, че спа с него.

— Не, разбира се! — възкликна тя и сви крак под себе си. — Нищо подобно! Целунахме се, поговорихме още малко и накрая, когато си тръгвах, той ме целуна още веднъж до колата. Беше… сладко.

— О!

— Май те разочаровах.

— Не особено. Изглеждаш, сякаш ти се е искало.

— Почти не го познавам!

— Не е вярно. Беше с него повече от час предишната вечер и шест-седем часа днес. Това е много време! Много говорене. Езда, бира… на твое място щях да го сграбча за ръката и да го завлека в къщата.

— Марша!

— Какво толкова? Той е зноен красавец. Нима не го забеляза?

София никак, ама съвсем никак не искаше да подхващат пак темата за „горещия самец“.

— Симпатично момче е — кимна уж небрежно тя.

— Меко казано — намигна й Марша, нанесе блестящо червило на устните си и посегна за шнола. — Добре де, разбирам. Ти не си като мен. И те уважавам за това. Наистина. Радвам се, че приключи с Брайън.

— Отдавна бях приключила с него.

Марша кимна и събра гъстата си кафява коса на опашка, пристегната с лъскава шнола.

— Говорих с него.

— Кога?

— На родеото, докато ти беше навън с господин Горещ самец.

София се намръщи.

— Защо не ми каза?

— Какво да ти казвам? Просто му отвличах вниманието. Между другото, момчетата от „Дюк“ го гледаха лошо през цялото време. — Нагласи няколкото кичура, изкусно оставени на свобода, и погледна към София. — Признай си, че съм най-добрата съквартирантка на всички времена. Загдето те убедих да дойдеш с нас. Ако не бях аз, още щеше да се цупиш по цял ден в стаята. Затова се питам кога ще се запозная с новия ти жребец.

— Не си определихме среща.

Марша зяпна.

— Как така?

„Защото сме различни“ — помисли си момичето. И защото… май нямаше друга причина, ако не се брои целувката, която я зашемети и изтри всякакви практични мисли от главата й.

— Знам само, че следващия уикенд няма да е в града. Ще язди в Ноксвил.

— Обади му се тогава. Покани го в пансиона, преди да замине.

София поклати глава.

— Няма да му се обадя.

— Ами ако и той не се обади?

— Обеща ми.

— Често се случва някой мъж да ти обещае да позвъни и повече да не му чуеш гласа.

— Той не е такъв — възрази София и сякаш да докаже думите й, мобилният й телефон иззвъня.

Видя номера на Люк, грабна телефона и скочи от леглото.

— Не ми казвай, че е той. Още сега!

— Каза, че ще се обади да провери дали съм се прибрала вкъщи.

София се втурна към вратата и излезе в коридора. Не забеляза изненадата, изписала се по лицето на съквартирантката й, нито я чу как промърмори:

— Наистина трябва да се запозная с това момче.

* * *

В четвъртък вечерта, един час след залез-слънце, София си решеше косата, а Марша — сякаш за да я изнерви още повече — стоеше пред прозореца и чакаше пикапът на Люк да се появи. Накара я да се преоблича три пъти и й зае златните си обици и колие в тон с тях.

— Тук е! — обърна се тя към София, без да прикрива вълнението си. — Слизам да го посрещна!

София въздъхна дълбоко.

— Готова съм. Да вървим.

— Не, остани в стаята още няколко минути. Нали не искаш да си помисли, че го дебнеш?

— Ти гледаше през прозореца, не аз — напомни й тя.