Някой ще ме намери преди това, сигурен съм. Тази мисъл би трябвало да ме успокои, но не става. Не ме утешава и фактът, че температурата не е ниска и някъде в колата има два сандвича, защото не съм онзи швед. Той е бил на четирийсет и четири, не е бил ранен; аз съм със счупена ръка и ключица. Изгубил съм много кръв и съм на деветдесет и една. Страхувам се, че при най-малкото движение ще загубя съзнание, и, честно казано, тялото ми е в летаргия от десет години. Ако телесните ми процеси се забавят още повече, ще остана завинаги в хоризонтално положение.

Ако има нещо оптимистично в ситуацията, то е, че още не съм огладнял. Обичайно явление за хора на моята възраст. Напоследък нямам апетит и с усилие на волята изпивам чаша кафе и изяждам препечена филийка сутрин. Но съм жаден. Гърлото ми сякаш е издраскано от хищнически нокти, но не знам какво да направя. В колата има бутилка с вода, но се страхувам от агонията, ако понеча да я намеря.

И ми е студено, много студено. Не съм треперил така, откакто бях в болницата преди цяла вечност. След операцията, когато треската отмина и си мислех, че тялото ми започва да оздравява, ме налегна свирепо главоболие. Треската се върна и усетих страховито туптене на мястото, за което всеки мъж дава мило и драго. Отначало лекарите се надяваха втората треска да е свързана с първата. Но не беше. Мъжът до мен имаше същите симптоми. Не след дълго още трима в отделението се разболяха. Оказа се заушка, детска болест, но далеч по-сериозна при възрастни. Аз я изкарах най-тежко. Бях най-слаб и вирусът бесня из тялото ми почти три седмици. Когато най-сетне се предаде, тежах едва петдесет и пет килограма и толкова бях отпаднал, че не можех да се изправям без помощ.

След още един месец ме изписаха от болницата, но не ми разрешиха да летя. Бях твърде слаб, а и нямах екип. Простреляли Бъд Рамзи над Германия. Никой не оцелял. Отначало Военновъздушните сили се чудеха какво да ме правят, но накрая решиха да ме върнат в Санта Ана. Станах инструктор на новобранци и работих с тях, докато войната приключи. Уволних се през януари 1946 година, отидох в Чикаго да посетя семейството на Джо Тори и се върнах в Северна Каролина.

Като всички ветерани исках да забравя войната. Ала не успях. Бях изпълнен с гняв и горчивина. Ненавиждах това, в което се бях превърнал. Помнех ясно само нощта над Швайнфурт, но войната ме преследваше неотстъпно. До края на живота си носих раните от нея, невидими, но незаличими. Джо Тори и Бъд Рамзи бяха достойни мъже, но загинаха, а аз оцелях. Чувството за вина не ме напусна никога. Осколките, поразили тялото ми, го вцепеняваха през студените зимни утрини, вървях едва-едва, а стомахът ми така и не се възстанови. Не мога да пия мляко и да ям пикантни храни и си останах слаб. Не съм се качвал в самолет от 1945. Не понасям филми за войната. Не обичам болници. Войната и престоят в болницата ме промениха безвъзвратно.

* * *

— Плачеш — казва ми Рут.

На друго място, в друг момент, бих избърсал сълзите си. Но тук и сега това е невъзможно.

— Не съм усетил — отвръщам.

— Често плачеше насън — отбелязва Рут. — Когато се оженихме, те чувах нощем и сърцето ми се свиваше. Галех те, опитвах се да те утеша. Понякога ти се обръщаше на другата страна и се успокояваше. Невинаги обаче. Случваше се да плачеш по цели нощи, а на сутринта ми казваше, че не помниш.

— Понякога не помнех.

— Но невинаги — поглежда ме втренчено тя.

Присвивам очи към нея. Силуетът й се размива, сякаш я гледам през горещ въздух, трептящ над нажежен асфалт. Облечена е в тъмносиня рокля, косата й е прибрана с бяла лента, гласът й звучи по-зряло. След миг осъзнавам, че е на двайсет и три — тогава се прибрах у дома след войната.

— Спомних си Джо Тори — казвам.

— Приятелят ти — сеща се тя, — който изял пет хотдога в Сан Франциско и с когото си изпил първата си бира.

Не й казах за цигарите, защото знаех колко мрази миризмата им. Пропуснах тази част от историята, но смятам, че с право й спестих истината.

— Да — кимвам.

Сутрешната светлина обгръща Рут с ореол.

— Иска ми се да се бяхме запознали — казва тя.

— Щеше да го харесаш.

Рут прочиства гърло и се обръща замислено към снежната глазура върху стъклото. „Тази кола е гробницата ми“ — казвам си.

— Мислеше и за болницата — обажда се Рут.

Аз кимвам и тя въздиша изморено.

— Не чу ли какво ти казах? — обръща се отново към мен. — Това няма значение за мен. Не бих те лъгала.

— Не нарочно — отговарям й. — Но дали не заблуждаваше себе си?

Думите ми я изненадват. Никога не съм говорил толкова прямо по този въпрос. Ала знам, че съм прав.

— Затова спря да ми пишеш — припомня ми тя. — След като те изпратиха в Калифорния, писмата ти започнаха да пристигат все по-рядко. Накрая секнаха съвсем. Шест месеца не получих вест от теб.

— Спрях да ти пиша, защото си спомних какво ми каза.

— Защото искаше да сложиш край на връзката ни.

В гласа й долавям гняв и отбягвам очите й.

— Исках да си щастлива.

— Не бях щастлива — срязва ме тя. — Бях объркана и тъжна. Не разбирах какво става. Молех се за теб всеки ден. Надявах се да ми позволиш да ти помогна. Ала не намирах нищо в пощенската кутия, колкото и писма да изпращах.

— Съжалявам. Сгреших.

— Четеше ли изобщо писмата ми?

— Винаги! Препрочитах ги отново и отново. Неведнъж се опитвах да ти обясня, но правилните думи ми убягваха.

Тя поклаща глава.

— Не ми съобщи дори кога се връщаш у дома. Майка ти ми каза. Чудех се дали да не те посрещна на гарата, както правеше ти.

— Но не дойде.

— Реших да почакам ти да ме потърсиш. Но дните минаваха. Изтече цяла седмица. Ти не се появи в синагогата и тогава разбрах, че ме отбягваш. Затова дойдох в магазина и те помолих да поговорим. Помниш ли какво ми отговори?

От всичко, което съм изричал, за тези думи се разкайвам най-дълбоко. Рут обаче чака, наблюдава ме напрегнато. В позата й се чете яростно предизвикателство.

— Отговорих ти, че трябва да забравим за годежа, защото всичко между нас остава в миналото.

Тя повдига вежди.

— Да, така ми каза.

— Не можех да говоря с теб тогава. Бях…

Млъквам и тя довършва вместо мен:

— Гневен… Виждах го в очите ти, но те издаваха, че все още си влюбен в мен.

— Да — признавам. — Влюбен бях.

— Но думите ти ми причиниха болка. Прибрах се вкъщи и плаках, както не бях плакала от дете. Мама влезе в стаята и ме прегърна. И двете не знаехме какво да правим. Вече бях изгубила толкова много. Не можех да изгубя и теб.

Има предвид близките си, останали във Виена. По онова време не разбирах колко егоистично постъпвам и какво причинявам на Рут. Този спомен също ме измъчва и сега, в колата, ме обзема познатият срам.

Рут, моята мечта, долавя чувствата ми и проговаря нежно:

— Исках обаче да разбера причината. На другия ден седнах в сладкарницата срещу магазина ти и си поръчах шоколадова кола. Седнах до витрината и те наблюдавах как работиш. Знам, че ме виждаше, но не дойде при мен. Затова на другия ден седнах отново в сладкарницата. И на следващия. Едва тогава ти пресече улицата и дойде при мен.

— Мама настоя — признавам. — Каза ми, че заслужаваш обяснение.

— Така повтаряш винаги. Но мисля, че дойде и защото ти липсвах. Разбираше, че само аз мога да ти помогна да оздравееш.

Затварям очи. Рут е права. За всичко. Винаги ме е познавала по-добре, отколкото аз самият се познавах.

— Седнах срещу теб — казвам. — И след секунда ми сервираха шоколадова кола.

— Беше ужасно кльощав. Зарекох се да ти помогна да напълнееш отново.

— Никога не съм бил пълен — възразявам. — Дори в армията не заякнах кой знае колко.

— Да, но се върна кожа и кости. Костюмът ти висеше, все едно е шит за два пъти по-едър мъж. Уплаших се вятърът да не те издуха, докато вървиш по улицата. Не бях сигурна дали ще станеш отново мъжа, когото обичах.

— Но ми даде шанс.

Тя свива рамене.

— Нямах избор — отговаря със светнали очи. — Дейвид Ъпстейн вече се бе оженил.

Разсмивам се и тялото ми се сгърчва, невроните ми пламват и в гърлото ми се надига горчилка. Вдишвам през стиснати зъби и болезнената вълна постепенно се оттича. Рут изчаква да задишам нормално и продължава:

— Признавам, че се страхувах. Исках всичко между нас да потръгне както преди и се преструвах, че нищо не се е променило. Разказах ти за колежа, за приятелите си, за изпитите и как ме изненадаха мама и татко, когато се появиха на дипломирането ми. Разказах ти как работя като заместник-учител в училището до синагогата. Споменах, че кандидатствам за работа на пълен щат в началното училище в предградието. Разказах ти и как татко се среща три пъти с декана на Факултета по история на изкуството в „Дюк“ и родителите ми вероятно ще се преместят в Дърам. После се запитах гласно дали да не се откажа от новата си работа и да отида с тях в Дърам.

— И аз веднага разбрах, че не искам да заминаваш.