Проблемът ми обаче е, че живея в Северна Каролина. И обикновено не се отдалечавам с колата на повече от два-три километра от къщи — с изключение на ежегодното пътуване до планините през лятото. Затова багажникът ми е празен, но ме успокоява мисълта, че щеше да е безполезно дори да носех портативен хотел. Стръмнината е заледена и няма начин да се добера до багажника даже вътре да се криеха богатствата на Тутанкамон. Все пак не съм съвсем неподготвен за произшествието. Преди да тръгна, взех термос с кафе, два сандвича, сушени сливи и бутилка вода. Оставих храната на предната седалка до писмото, което написах, и макар да се разпиля при сблъсъка, се утешавам, че е някъде в колата. Ако прегладнея, ще се опитам да я намеря. Е, яденето и пиенето се плащат. Което влезе, трябва да излезе, а още не съм измислил как ще излезе. Проходилката е на задната седалка, а стръмнината ще ме вкара в гроба. С тези рани позивът на природата е изключен.

За инцидента. Бих съумял, предполагам, да съчиня вълнуваща история за заледен път или за гневен шофьор, изтикал ме от шосето, но не се случи така. Ето какво стана. Притъмня, заваля сняг, който се усили, и изведнъж шосето изчезна. Вероятно съм свърнал по завой — казвам навярно, защото очевидно не съм го видял — и следващото, което усетих, е как колата ми разбива с трясък мантинелата и се спуска главоломно по стръмнината. Сега седя тук, сам в мрака, и се питам дали ще излъчат филм за мен по канала за времето.

Вече не виждам през предното стъкло. Въпреки болката пускам чистачките без особена надежда, но след миг те избутват снега и го заместват с тънка ледена корица. Това мимолетно завръщане към нормалното ме удивлява, ала изключвам неохотно чистачките и фаровете, които едва сега забелязвам да светят. Не бива да хабя акумулатора, в случай че се наложи да натисна клаксона.

Помествам се: мълния пронизва ръката ми и се стрелва към ключицата. Светът почернява. Вдишвам и издишвам, чакайки нажежената до бяло болка да стихне. Божичко! Едва се сдържам да не изкрещя, ала като по чудо болката отшумява. Дишам равномерно, старая се да възпирам сълзите и когато най-сетне ми олеква, съм изтощен до краен предел. Имам чувството, че мога да спя цяла вечност и да не се събудя. Затварям очи. Изморен съм, много съм изморен.

Странно, сещам се за Даниъл Маккалъм и за следобеда, когато ме посети. Представям си подаръка, който ми остави, и докато се унасям, се питам кога ли ще ме открие някой.

* * *

— Айра.

Чувам го първо в съня си, глухо и неразбираемо, като подводен шум. След миг осъзнавам, че някой произнася името ми. Но това е невъзможно.

— Събуди се, Айра.

Очите ми се отварят рязко. На седалката до мен е Рут, съпругата ми.

— Буден съм — казвам, без да вдигам чело от волана. Без очилата, търкулнали се някъде из колата при сблъсъка, я виждам смътно, като призрак.

— Излезе от пътя.

Примигвам.

— Някакъв смахнат ме изблъска. Натъкнах се на заледена локва. Вече не съм бърз като котка. Можеше да е по-зле.

— Излезе от пътя, защото си сляп като къртица и твърде стар да шофираш. Колко пъти да ти повтарям, че си заплаха зад кормилото.

— Никога не си ми го казвала.

— А трябваше! Не видя дори завоя. — Тя млъква. — Тече ти кръв.

Вдигам глава, избърсвам си челото със здравата ръка и тя почервенява. По волана и таблото има кръв, червените петна са навсякъде. Питам се колко ли кръв съм изгубил.

— Ръката ти е счупена. И ключицата. Нещо не е наред с рамото ти.

— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Безспорно — съгласявам се.

— Тревожа се за теб.

Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.

— И аз се притеснявам — признавам накрая.

Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.

— Защо си тук? — попитах я.

— Що за въпрос? Тук съм заради теб.

Разбира се.

— Откога спя?

— Не знам. Но е тъмно. Мисля, че ти е студено.

— Винаги ми е студено.

— Не по този начин.

— Да — кимвам. — Не по този начин.

— Защо си на това шосе? Къде отиваше?

Понечвам да помръдна, но споменът за болката ме спира.

— Знаеш.

— Да. Отиваше в Блек Маунтин, където прекарахме медения си месец.

— Исках да отида още веднъж. Утре имаме годишнина.

— Мозъкът ти се е размътил — отвръща тя след известно време. — Оженихме се през август, не през февруари.

— Нямам предвид тази годишнина — уточнявам; не й казвам, че според лекаря няма да доживея до август. — Говоря за другата.

— Коя друга? — учудва се тя. — Няма друга.

— Денят, който промени живота ми. Когато те видях за пръв път.

Рут не продумва. Знае, че съм искрен, но за разлика от мен трудно изрича такива неща. Обичаше ме страстно, ала го усещах в досега й, в нежното докосване на устните й, четях го в очите й. И когато най-много се нуждаех от нея, ме обичаше и пишейки.

— Шести февруари 1939 — казах. — Беше с майка си Елизабет. Двете влязохте в магазина. Майка ти искаше да купи шапка на баща ти.

Тя се обляга назад, без да откъсва очи от мен.

— Излезе от задната стая — спомня си. — Майка ти вървеше след теб.

Да, сещам се, мама ме последва. Рут бе необичайно паметлива.

Семейството на Рут, както семейството на мама, бе пристигнало от Виена. Те обаче бяха дошли в Северна Каролина едва преди два месеца. Избягали от Виена, когато Хитлер и нацистите превзели Австрия и я присъединили към Райха. Бащата на Рут, Якоб Пфефер, професор по история на изкуството, разбрал какво означава възходът на Хитлер за евреите и разпродал цялото си имущество, за да осигури свободата на семейството си с необходимите подкупи. Прекосили границата с Швейцария, оттам заминали за Лондон, а после за Ню Йорк. Накрая се озовали в Грийнсбъро. Един от чичовците на Якоб изработваше мебели на няколко пресечки от татковия магазин и няколко месеца Рут и семейството й живяха в две тесни стаички над работилницата. По-късно разбрах колко й прилошавало на Рут от изпаренията от лака и как по цели нощи не мигвала.

— Дойдохме в магазина ви, защото знаехме, че майка ти говори немски. Казаха ни, че ще ни помогне. — Тя поклаща глава. — Толкова ни беше мъчно за дома, жадувахме да видим сродна душа.

Кимвам. Поне така ми се струва.

— Мама ми обясни всичко, когато си тръгнахте. Налагаше се. Не разбрах нито дума от разговора.

— Защо не научи немски от майка си?

— Няма значение. Преди да излезеш от магазина, знаех, че един ден ще ми станеш съпруга. Имахме цялото време на света да говорим.

— Все това повтаряш, но не е вярно. Почти не ме погледна.

— Не смеех. Беше най-красивото момиче на света. Все едно да гледам слънцето.

— Ха! — изсумтява тя. — Не бях красива. Бях дете. На шестнайсет.

— А аз тъкмо бях навършил деветнайсет. И се оказах прав.

— Да — въздиша тя. — Прав беше.

Бях виждал Рут и родителите й и преди това, разбира се. Те идваха в синагогата ни и сядаха на предните редове — чужденци в чужда страна. Мама ми ги посочи след службата, проследявайки ги дискретно с поглед как бързат към къщи.

Обичах разходките ни сутрин след съботната служба, когато мама бе само на мое разположение. Прескачахме с лекота от една тема на друга и аз ликувах, че съм център на вниманието й. Споделях тревогите си, задавах й всякакви въпроси, дори такива, които татко би сметнал за безсмислени. Той ми предлагаше съвети, мама — утеха и обич. Татко никога не идваше с нас — в събота отваряше магазина рано, за да не пропусне клиентите през почивните дни. Мама проявяваше разбиране. Дори аз осъзнавах, че водим битка да запазим магазина. Като навсякъде депресията връхлетя жестоко Грийнсбъро и понякога дни наред в магазина не влизаше нито един клиент. Мнозина нямаха работа, а още повече гладуваха. Стотици се редяха на опашки за супа и хляб. Повечето местни банки фалираха, отнасяйки спестяванията на хората със себе си. Татко заделяше бели пари за черни дни, но през 1939 времената бяха тежки дори за него.

Мама винаги работеше с татко, въпреки че рядко се появяваше пред клиентите. По онова време мъжете — а клиентите ни бяха предимно мъже — очакваха да им помага друг мъж: и за избора, и за прекрояването на костюмите. Мама обаче държеше вратата на склада отворена, за да вижда клиентите. Длъжен съм да отбележа, че мама владееше до съвършенство занаята си. Татко подръпваше, наместваше и отбелязваше необходимите корекции, но само с един поглед мама преценяваше дали да се съобрази с отметките му. Представяше си клиента в готовия костюм и как трябва да изглежда всеки ръб и всеки шев. Татко го разбираше и затова слагаше огледалото така, че тя да го вижда. Други мъже биха се уплашили, но татко се гордееше с нея. Житейските му правила повеляваха съпругата да е по-умна от мъжа си.