В мрака колата е като иглу. Снегът по прозорците сияе, което означава, че скоро ще се развидели. Неделя сутрин е, шести февруари 2011 година. Присвил очи, виждам, че часовникът на таблото показва 7:20. Снощи слънцето залезе в 17:50 и аз карах цял час в тъмнината, преди да изляза от магистралата. Тук съм повече от дванайсет часа. Жив съм, но от време на време ме обзема ужас.

Изпитвал съм го и преди, макар да не ми личи. Когато работех в магазина, клиентите често се изненадваха, че съм участвал във войната. Разказвал съм за войната само веднъж — на Рут. Повече не повдигнахме въпроса. По онова време Грийнсбъро бе сравнително малък градец и повечето ми връстници знаеха, че са ме ранили в Европа. И те като мен обаче не обичаха да обсъждат войната. За някои спомените бяха непоносими, други намираха бъдещето за по-интересно от миналото.

Полюбопитстваше ли някой, бих му отвърнал, че не си струва да си губи времето с моята история. На по-упоритите бих обяснил, че постъпих във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1942. След клетвата се качих на влак с други кадети и отпътувах за централата за нови кадри на Военновъздушните сили в Санта Ана, Калифорния. За пръв път пътувах на запад. Един месец се обучавах как да изпълнявам заповеди, да чистя бани и да марширувам. После ме изпратиха в началното училище за пилоти към Военновъздушната академия в Окснард, където се запознах с основите на метеорологията, навигацията, аеродинамиката и механиката. Инструкторите ме учеха и да летя. Там извърших и първия си самостоятелен полет. За три месеца натрупах достатъчно летателни часове и преминах към втората фаза на обучение в Гарднър Фийлд в Тафт. Оттам заминах за Розуел, Ню Мексико, където продължих да усъвършенствам уменията си, и накрая се върнах в Санта Ана. Там ме обучаваха за навигатор. Ала това не бе всичко. Изпратиха ме в Центъра за квалификация на навигатори в Мадър Фийлд, Сакраменто. Там се научих да се ориентирам по звездите и да определям местонахождението си с помощта на видими наземни обекти.

След още два месеца ме изпратиха в Европа. Първо екипът ни замина за Тексас. Назначиха ни да пилотираме един В-17 и най-сетне отлетяхме за Англия. Преди първата си бойна мисия през октомври 1943 се обучавах почти година и половина далеч от всякакви военни действия.

Хората едва ли очакват да го чуят, но военният ми опит се ограничаваше до обучение, прехвърляне от база в база и пак обучение. Броях часовете до почивните дни и за пръв път стъпих на калифорнийския бряг и видях Тихия океан. Видях гигантските секвои в Северна Каролина — огромни дървета, надхвърлящи възможностите на човешкото възприятие. Познах страхопочитанието, изпълващо ме, когато се реех над пустинята призори. И, разбира се, срещнах най-добрия си приятел — Джо Тори.

Нямахме кажи-речи нищо общо. Той беше католик от Чикаго, бейзболист с широка усмивка, която разкриваше разстоянието между предните му зъби. Всяко изречение съпровождаше с ругатня, но се смееше много и умееше да се надсмива над себе си. Всички търсеха компанията му през почивните дни. Канеха го да играе покер с тях и да скитат заедно из града, защото и жените го намираха за неустоим. Защо предпочиташе да прекарва времето си с мен остана загадка, но Джо ми помогна да не се чувствам като единак. С него изпих първата си бира на кея в Санта Моника, с Джо изпуших първата си и последна цигара, с Джо разговарях в дните, когато усещах най-остро липсата на Рут, а той ме изслушваше така, че продължавах да говоря, докато ми поолекне. Джо също имаше годеница у дома — красиво момиче на име Марла — и признаваше, че не го интересува особено как ще се развие войната, стига да се върне вкъщи при нея.

С Джо попаднахме в един отряд. Капитанът ни, полковник Бъд Рамзи, бе храбрец по природа и гений в пилотирането. Вече бе изпълнил серия бойни мисии и сега му възлагаха втора. Запазваше спокойствие и сдържаност дори при най-тежки обстоятелства и всички разбирахме какъв късмет сме извадили с такъв командир.

На втори октомври за пръв път участвах във военни действия — обстрелвахме базата за подводници в Емден. Два дни по-късно ни изпратиха над Франкфурт с ескадрила от триста бомбардировача. На десети октомври бомбардирахме железопътен възел в Мюнстер, а на четиринайсети октомври, в деня, наречен „Черния четвъртък“, за мен войната свърши.

Целта ни беше завод за производство на лагери в Швайнфурт. Преди няколко месеца го бяха бомбардирали, но германците го възстановяваха бързо. Поради отдалечеността от базата бомбардировачите ни нямаха наземно подкрепление и този път ни очакваха. Германските бойни самолети се вдигнаха над брега, противовъздушната артилерия се задейства и докато стигнем целта, над целия град се стелеше тъмна, гъста пелена. Германските снаряди експлодираха в небето около нас и взривната вълна разтърсваше самолета.

Пуснахме бомбите и в същия момент ни връхлетяха няколко германски изтребителя. Идваха от всички страни и бомбардировачите край нас започнаха да падат на спирали към земята, обвити в пламъци. За минути ескадрилата ни стана на пух и прах. Простреляха картечаря ни в челото и той се свлече от седалката. Инстинктивно заех мястото му и започнах да стрелям. Изстрелях почти петстотин куршума, без да нанеса сериозна щета на противника. В този момент не мислех, че ще оцелея, но бях прекалено ужасен да спра да стрелям.

Врагът ни обстрелваше ту от едната, ту от другата страна. От мястото си виждах огромните дупки, зейнали в крилата. Вражеският огън порази двигателя ни и самолетът завибрира с оглушителен шум. Бъд се бореше да овладее машината. Крилото се наклони рязко и самолетът се насочи надолу, бълвайки дим. Изтребителите се снишиха да ни довършат и в корпуса на самолета се появиха нови пробойни. Губехме височина — първо хиляда, после две хиляди стъпки.

Пет хиляди. Осем хиляди. Бъд успя някак да изправи крилете и самолетът като митично създание се насочи нагоре. Като по чудо се задържа във въздуха, но се отделихме от формацията, сами над вражеската територия, под обстрела на противовъздушната артилерия.

Бъд насочи самолета към базата ни в отчаян опит да избягаме, но един снаряд разтърси кабината. Улучиха Джо и той инстинктивно се обърна към мен. Очите му гледаха смаяно и устните му оформиха името ми. Пресегнах се към него, готов да направя нещо, всичко, но тялото ми неочаквано се отпусна обезсилено. Не разбирах какво става. Не проумявах, че са ме уцелили, и напразно се опитвах да се изправя, и да помогна на Джо. Изведнъж усетих остро парене. Погледнах надолу и забелязах големи червени петна да се появяват по долната половина на тялото ми. Светът около мен се стесни и изгубих съзнание.

Не знам как сме стигнали до базата. Мога да кажа само, че Бъд Рамзи извърши чудо. По-късно в болницата в Англия ми разказаха как хората снимали самолета, след като се приземил, и се питали как се е задържал във въздуха. Аз обаче не погледнах снимките дори когато възвърнах силите си.

Повтаряха ми, че съм бил пред прага на смъртта. Изгубил съм повече от половината си кръв, изглеждал съм блед като лебед. Пулсът ми бил толкова слаб, че не го напипали на китката ми, но въпреки това ме отнесли бързо в операционната. Не очаквали да преживея нито първата, нито следващата нощ. Изпратили телеграма на родителите ми. Съобщили им, че съм ранен, да чакат нови вести. Под „нови вести“ администрацията на военновъздушните сили разбира следваща телеграма с известие, че съм загинал.

Така и не я изпратили обаче, защото аз някак си не умрях. Не беше съзнателен героичен избор; аз не бях герой и не бях в съзнание. По-късно не си спомнях никакви сънища, не си спомнях дори дали изобщо съм сънувал. На петия ден след операцията съм се събудил с обляно в пот тяло. Медицинските сестри ми разказаха как съм бълнувал и крещял от болка. Открили ми перитонит и пак ме отнесли в операционната. Не помня и това. Не помня и следващите дни. Треската продължила повече от тринайсет дни. Всеки ден питали лекаря дали ще оцелея, а той клател глава. Бъд Рамзи и живите членове на отряда ме посетили, преди да им възложат нова мисия. Междувременно изпратили телеграма на родителите на Джо Тори. Известили ги, че е загинал. Кралските военновъздушни сили бомбардирали Касел. Войната продължавала.

През ноември треската ми най-сетне отшумя. Отворих очи. Не знаех къде съм. Не помнех какво се е случило и не можех да помръдна. Чувствах се, все едно съм погребан жив и с всичката сила, която събрах, успях да прошепна една-единствена дума.

Рут.

* * *

Слънцето свети по-ярко, вятърът фучи по-настървено, ала никой не идва. Ужасът, обзел ме преди малко, преминава и съзнанието ми се зарейва напосоки. Сещам се, че и преди съм виждал кола, погребана в снега. Неотдавна по канала за времето гледах филм за швед, който като мен заседнал в преспите и снегът постепенно го погребал жив. Намирал се край град Умеа близо до Северния полярен кръг, където температурите падали далеч под нулата. Според репортера обаче, колата се превърнала в нещо като иглу. Мъжът нямало да оцелее дълго на открито, но температурата в колата била поносима, а и той бил облечен топло и носел спален чувал. Не това обаче е удивителното; удивително е колко дълго оцелял. Нямал храна и вода, ядял само сняг, а лекарите казали, че тялото му е изпаднало в нещо като летаргия. Телесните му процеси се забавили и след шейсет и четири дни го спасили.

„Боже мили! — мисля си. — Шейсет и четири дни.“ Когато гледах филма, ми се стори невероятно, но сега случаят придобива нов смисъл. Два месеца в колата означават, че някой ще ме намери в началото на април. Азалиите ще са цъфнали, снегът отдавна ще се е стопил, а из въздуха ще се носи дъх на лято. Ако ме открият през април, спасителите ми сигурно ще са млади хора с къси панталонки и слънцезащитен крем.